Турция. Далечна и близка, позната и непозната от 2021 год.
Началото - 24.08.2021 (вторник)
Още през 2019 год малко се осеферих от многото промени в живота
ми и веднага започнах да правя планове за пътувания. Започнах сериозни
проучвания за Памир. Визи, разстояния, цени, особености. Даже маршрута
бях уточнил. 
Все още карах големият мотор BMW R 1100 GS, който беше модел от 1998
год. Но нали знаете приказката: - Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи
му плановете си... Дойде Ковид кризата и китайският вирус и света се
затвори.
През 2020 год светът започна да се отваря на разни места с разни ограничения, а на други места пък, още по-сериозно да се затваря... Изобщо, на кой, както му скимнеше на разните правителства и на чиновниците. Пътуването до Памир с мотоциклет от България, обаче беше невъзможно.
През лятото на 2020 год продадохме една вила в курорта Свети Константин в Родопите и първата ми работа беше да отделя 7000 лв от парите и да купя един по-нов, но по-малък мотор, а именно BMW G 650 GS Sertao модел от 2012 год. По-лек, по-нов, по-проходим и с доста по-нисък разход на гориво от големият.
И така дойде 2021 год. Положението започна леко да се отпуска. Появиха се и ваксини. Веднага още през април се ваксинирах. За Памир, обаче работата беше без промяна. Казахстан, Киргистан, Узбекистан, Таджикистан не даваха визи и не приемаха туристи. Започнах да проучвам Северен Кавказ. Там Дегестан, Ингушетия, Чечня, Северна Осетия и Кабардино България. Имаше много интересни места, пътища и превали, особено в Дегестан. За всичко това ми трябваше само руска виза, но Русия така и не се отвори за туристи... Останаха Грузия и Турция. За влизане в Турция нещата бяха ясни. Освен международният паспорт, искаха сертификат, че си ваксиниран, или PСR тест, ако не си ваксиниран. За Грузия беше малко по-омотано написано. Искаха PСR тест, или ваксинационен сертификат, плюс една QR регистрация в сайта на тяхното външно министерство. Направих си тази QR регистрация по интернет, дадоха ми някакъв 16- цифров номер (код) и готово.
Мотора си го подготвих, като смених маслото и въздушният филтър, долях, и
заредих акумулатора, и смених накладките на задната спирачка, че бяха
доста изтъняли. Отзад свалих оригиналният куфар на БМВ, който беше 30
литров и го замених с 48 литров куфар от Капа. Поръчах още два странични
куфара от Капа с окачването им. Нагласих една чанта за резервоара на
мотора и смених гумите. Мотора го купих с гуми на Мишлен Анаке 3, които
са почти чисто шосейни. Някъде 90+10% асфалт + черно. Добри гуми, но
много шосейни. Поръчах Континентал ТКС 70 Рокс 130х80х17 задна, а предна
90х90х21 Континентал ескейп, защото нямаше ТКС 70 рокс предна. Тези
гуми се водят 70+30% асфалт + черно. Ще отворя една скоба и ще кажа, че
тези модели гуми на Континентал се представиха перфектно по време на
пътешествието. При смяната на гумите смених вътрешните стандартни гуми с
по-дебели и по-тежък тип вътрешни гуми за мотокрос с идеята по-трудно
да се пукат тези гуми. 
Определих датата за началото на пътуването и си уредих отпускът. Аз съм пенсионер, но продължавам да работя. Когато преди време споделях плановете си имаше приятели, които искаха да тръгнем заедно, но в последстиве, както обикновенно става останах сам. Няколко дни преди тръгването, обаче ми се обади един стар приятел парапланерист, който кара и мотори - Ники Обрешков от Горна Оряховица и каза, че има желание да караме заедно из Турция. Ами добре. После щял да дойде с нас и един друг негов приятел Сашо с мотор BMW G 650 GS, но не модела Сертао, а стандартният. А Ники кара доста стара Хонда СВ 250. Уговорихме се как да се намерим в Турция и на 24-ти август рано сутринта тръгнах. Бях си взел дебитната карта с 1100 лева вътре, бях купил 1000 турски лири кеш, а имах и 400 евро. Предостатъчно средства според мен, за това, което бях замислил. Снимките можете да разгледате в по-голям размер, просто, като чукнете върху тях.
Към 10 часа на 24-ти август 2021 г вече бях в Турция.
Границата минах много бързо. Нямаше много коли и опашки, и на
българската, и на турската граница. На турската граница ми провериха
сертификата за ваксинацията, освен стандартните проверки и печати в
паспорта, проверка на талона, и зелената карта от Гражданската
отговорност. Това е.
Поех към Одрин. Нямах намерение да карам по магистрали и да минавам през
Истанбул, за това поех по D 100 по край Одрин, към Хавса и после по Е
87, надолу на юг към Узункьопрю, Кешан и полуостров Галиполи. Пред
Гелиболу спрях да снимам новият мост, който турците строят над
Дарданелите. Щял да бъде един от най-големите в света.
Малко преди Ечеабат видях Хондата на Ники паркирана край пътя и се намерихме според уговорката. Беше вече някъде към 14-15 часа след обяд. Хапнахме по един сандвич в едно заведение точно до един мемориал с паметник за загиналите турци през офанзивата там след Първата световна война. После потеглихме към самият край на полуострова.
Малко след това стигнахме Килитбахир, което е малко село в най-тясната част на Дарданелите.
Зад кораба е Чанаккале.
Тук е построена през 1463 година крепост от Фатих Султан Мехмет
замък-крепост наречена Килитбахир, което значи "шлюз на морето", за да
отбранява тази най-тясна част на пролива.
Хондата на Ники пред крепостта Килитбахир.
Крепост Килитбахир.
Продължихме нататък към края на полуострова. Минахме едно село Алчитепе и
накрая отбихме по един черен път край една висока ограда. Оказа се че
това е мемориал гробище на френски войници от офанзивата през войната за
Дарданелите. Поне 2-3000 гроба. Всичко беше оформено и поддържано много
добре с кръстове и табелки с имената. На първият ред бяха колонелите
(полковниците), а на по задните редове сержанти и накрая редници. В
дъното имаше висок паметник мемориал.
На първият ред са колонелите.
Мемориалът в дъното.
В гората, около оградата на този мемориал разпънахме с Ники палатките за
първият ни лагер от това пътешествие. Лагерът не съм снимал, но имам
снимка на пейзажа, който се виждаше под гробището мемориал.
Гледката към Дарданелите.
Така приключи този ден. Аз минах, около 500 км от Величково, край Пазарджик до тук.
25.08.2021 (сряда)
Тръгнахме рано към 7 часа след, като развалихме лагера и събрахме
багажа. Никой не ни е посещавал и притеснявал през нощта. Минахме пак
през пазара на селото Алчитепе с идеята да закусим, но беше много рано и
нищо още не работеше. От там пак се върнахме в Килитбахир.
Допълнителни бункери и казарми, около крепостта.
План на допълнителните бункери и казарми, около крепостта. Червената точка е мястото, от където снимах.
Крепостта Килитбахир рано сутринта.
Решихме, че ще хващаме ферибот от селото Килитбахир, защото това беше
най-тясната част на Дарданелите, с най-къс път до Чанаккале и щеше да
бъде най-евтино. Така се и оказа. Взеха ни по 12,5 лири (2,50 лв) за
човек с мотор. Пристигнахме в Чанаккале за 15-20 мин и се паркирахме
точно пред пристанището, за да чакаме Сашо, другото момче, с което щяхме
заедно да караме. Той не успя да хване този ферибот, с който
пристигнахме и щеше да хване следващият след половин час.
Натоварихме се на ферибота. Това е моят мотор. Мотора на Ники е от другата страна.
Гледки от ферибота към Килитбахир.
Тръгнахме към Чанаккале.
Пътят, който днес трябваше да минем водеше на югоизток от Чанаккале
най-напред към Чан по D 210, после по D 255 към Блъкесир, а от там по D
230 към Тавшанлъ и Кютахя. Не е от най-главните и важни пътища на
Турция, което означаваше, че няма да е много натоварен, но пък точно в
подходящата за нас посока. Сашо дойде с неговият G 650 GS. Събрахме
групата. На около 300-400 м от пристанището на Чанаккале е конят, с
който беше сниман филмът Троя. Холивуд го е подарил въпросният кон след
снимките на града. Нямаше как да пропуснем подобна атракция. Там, където
са развалините на Троя също има дървен кон, но той не е така атрактивен
и интересен, като този изработен от Холивуд. Оня кон в Троя е скован от
дъски и летви, а в същност, според историята конят, с който е превзета
Троя е направен от части от разбити кораби.
Конят от филма Троя.
Ето го и дедо Влади до въпросният кон.
Градът Троя се е намирал на, около 30 км на юг от мястото, на което е
сега Чанаккале и е контролирал входа към Дарданелите. Закусихме в
Чанаккале и потеглихме.
Трите мотора някъде на бензиностанция.
Зареждахме през 220-250 км, или най-малко по два пъти на ден. Двете
БМВ-та спокойно минават 300 км без да им светне лампата за резервата, но
старата Хонда на Ники е карбураторна и не може да устиска толкова.
Също и Хондата, която въпреки, че е 250 кубика правеше поне с литър
по-висок разход, от разхода на БМВ-тата, който е около 3,5/100 км. Ами
те са казали хората. Хвали старо, но карай ново.
Красив пейзаж край пътя някъде из Турция.
Пътя между Чан и Балъкесир се оказа доста "къдрав" и тесен. Особено, около едно село Балия, ако го произнасям правилно на български. Направо нещо подобно на пътя Велинград - Кръстава - Аврамово, но по-тесен, по-дълъг и с по-големи наклони. Там малко преди върха на превала се разминахме с три големи БМВ-та Адвенчъри по 1200 куб. И други с мотори освен нас се кефеха на този път. Балъкесир - Тавшанлъ също е проход с много завои, но пътя беше малко по-широк, а завоите по плавни. Нещо, като Хайнбоаз, но два пъти по-дълъг. Съжалявам, че имам много малко снимки точно от тези пътища и проходи, но когато караме трима спирането за снимка, след това ми коства каране известно време с поне 150 км/час, за да догоня групата, а това хич не ме устройва, и кефи. Иначе обикновенно карахме максимум с 90-95 км/час. Вечерта стигнахме някъде на 10-20 км пред Кютахя и направихме лагера в едни полянки край пресъхнал поток. За този ден минахме 430 км.
26.08.2021 (четвъртък)
И така започна третият ден от пътешествието. Станахме на разсъмване
някъде към 6 без 15 и започнахме да събираме катуна. Към 7,00 часа
обявих: "Джентълменс, старт йор енджин" и тръгнахме. Този ден трябваше
да влезем дълбоко в Анадола, да прекосим централна Турция и да стигнем
до Кападокия. Слизахме надолу на юг-югоизток по D 850 от Кютахя към
Афьон, а от там щяхме да хванем D 300 към Акшехир, Коня, а от там нагоре
на североизток пак по D 300 към Аксарай, Невшехир и Кападокия. Tук съм
снимал още по-малко. Помня жегата, която ни удари, след като се
измъкнахме от планините и влязохме в голямата равнина, около Коня, която
е на 1000 м нмв. Там е почти чиста пустиня. Само пепел, камъни и тук
там по някой хилав нисък храст. Пътищата обаче бяха идеални. Коня е с
население, около 2 милиона и 100 хиляди. Там е центърът на ордена на
суфите и е мавзолеят на Мевляна Джалаледдин Руми един от основателите на
ордена. Градът е много чист и добре поддържан. Ние минахме по
околовръстното шосе на града, като се завъртяхме, около него. Навсякъде
всичко беше подредено с цветя, много алеи и дървета, и всичко се
поливаше с пръскачки, и се поддържаше свежо, и зелено. А наоколо беше
пустинята. Направих само една снимка, около Коня.
Това е сградата на аерогарата от летището на Коня.
Вечерта пристигнахме в Кападокия в къмпинг Кая. Преди това направих
две снимки в Невшехир, от където започва Кападокия.
Кападокия означава - Земя на красивите коне.
В къмпинг Кая имаше бани, басейн и най-важното фризер с бира Ефес Пилзен. Естествено ударихме по една бира с кеф, разпънахме палатките и се изкъпахме. Цената, която платихме беше по 70 лири (14 лв) за всеки общо за мотор, палатка и човек. Бирата беше мисля по 12 лири (2,40 лв) бутилката. Този ден минахме 550 км.
27.08.2021 (петък)
Още вечерта, когато разпъвахме палатките момчетата даваха зор рано тази сутрин да тръгваме към Дивирги, на което аз рязко се възпротивих. Ама чакайте бе. Това не ви е спането край боклука на Кютахя... Това е Кападокия. Едно от чудесата на света. Няма да стоим тука само една нощ. Поумекнаха малко и се разбрахме да потегляме нататък към обяд в този ден.
Станахме рано на разсъмване, както винаги, а тук, както винаги започна
шоуто с балоните. От къмпинг Кая гледката е много добра. Момчетата бяха
очаровани и тръгнаха да обикалят и да търсят още по-добри места за
гледки. Аз си останах в къмпинга. Всичките ми снимки тази сутрин са от
там.
Накрая тръгнахме към Гьореме. Бездруго пътя ни беше нататък.
Това също е част от колорита на Кападокия.
Днес пътя ни беше пак право на изток по D 300 през Кайсери и Пинарбаши
до Гюрун, където вече свихме нагоре на север по D 880 към Кангал и от
там пак свихме на изток вече по D 260 към Дивирги. А защо толкова
държахме да стигнем до това Дивирги? Защото от там щяхме да караме в
посока към Кемалие по Каменният път в каньона на река Ефрат.
Някъде по пътя между Гюрун и Кангал.
Пейзаж по пътя.
Скоро не съм си снимал мотора на поредният битумен път в Турция.
Пейзаж по пътя.
Пристигнахме в Дивирги малко преди залез слънце. Това е част от градът и
крепостта над него. Тук на една бензиностанция започнаха задълбочени
проучвания, как точно да намерим Каменният път по Ефрат. Извадиха се
телефони, таблети, като ангажирахме почти целият персонал на
бензиностанцията. Някакъв пътешественик преди няколко години минал от
тук и обяснил, как да се намери тоя път, като уточнявал нещата си точно
на същата бензиностанция. Този факт не знам защо много силно развълнува
моите спътници. Въпросният пътешественик се снимал тогава с персонала на
бензиностанцията. Издириха един от участвалите тогава в снимката,
наредихме се, даже и мен ме придърпаха, и ние се снимахме с персонала.
Така де, нали и ние сме пътешественици.
Според електрониките, които се размахваха имало три пътя нататък, ама единият се отбивал през някакви планини, той пътешественика минал по тоя път, ама дали и ние да минем през планината, или да цепим направо към каньона... Такива работи се уточняваха, поне 40 минути. Аз не участвах в обсъжданията. В същност, в последствие, всичко се оказа много по-просто и лесно. Имаше си съответните табели, както навсякъде в Турция и просто трябваше да ги следваш тия табели. Излезнахме от Дивирги в посока Ерзинчан и на около 2 км след града имаше кръстовище с отбивка надясно, и табела Ташйолу, а това на турски значи точно Каменен път. Свихме по този път а след още километър, два пак свихме по един черен път отбивка от главният, към една изоставена кариера и намерихме място за палатките, където щяхме да спим тази нощ. Този ден минахме общо към 440 км.
28.08.2021 (събота)
Сега направих едно леко проучване и разбрах, че въпросният
пътешественик, който е минал преди нас по тези пътища, и който
развълнува така спътниците ми е Тонико (Антон Конакчиев). Модератора на
раздела за пътешествията в мото форума. Познаваме се дистанционно чрез
интернет.
Станахме рано и започнахме да събираме багажа. Тази нощ на това място не чух ходжата да вие, но за сметка на това цялата нощ слушах свиркането на фадромата, когато се движи на заден ход от близката мина, която работеше денонощно.
Събрахме багажа и се върнахме на тесният асфалтов път, който водеше към каньона на Ефрат.
Пейзажа, около нас рано сутринта. Ето от тези постройки насреща свиркаше фадромата.
Чакам и другите да дойдат на пътя, и тръгваме.
Пътя е доста дълъг, тесен и се катери стръмно по тези баири. Това си е
поредният турски Трансфагарашан. Не е асфалтиран, а просто е запечатен с
битум върху камъните.
Части от пътя почти по билото.
Някъде пред нас трябва да е каньонът.
Ето я групата.
Май остава още малко.
Ето вече се вижда и река Ефрат.
Този кръстопът е само на няколко завоя от началото на Каменният път.
Надясно нагоре има някакво село, или махала, според табелите, а наляво е
Каменният път към Кемалие.
Така се вижда река Ефрат от кръстопътя.
Това е началото на Каменният път, когато идваш от към Дивирги.
Трите мотора и дедо Влади, че мен все ме няма по снимките.
Това е километража на мотора на Сашо. Приехме го, като добър знак от съдбата.
И така тръгнахме по Каменният път, следвайки течението на Ефрат.
Да дам малко данни за този път. Пътят е прокаран, като е копан на ръка
от местните хора, за да съкратят растоянието до големите градове. Започнат е през 1870 год, а е
завършен през 2002 год. Или е копан, около 130 години. Дълъг е, около 9 километра.
Тунелите са с наклон, като повечето от тях са в завои. Не знам, каква навигация, и каква нивелация са
ползвали, но е удивително инженерно съоръжение за нещо изпълнено само на
ръка. През 50-100 метра, или там, където е удобно има допълнителни
странични отвори в тунелите, за да се изхвърля изкопаният материал в
реката. Аз изпаднах направо в някаква еуфория, от това, което виждах,
около себе си. Искаше ми се непрекъснато да спирам и да поглеждам от
всичките "прозорци" в тунелите. Но това разбира се беше невъзможно,
защото щеше да се наложи твърде често да спирам.
Все пак успях да направя доста снимки. Насладете им се и вие.
Това беше крайната отсечка на този път.
Вдясно Каменният път, който слиза през скалите, а в дъното моста, който свързва този път с пътя Кемалие - Илич - Ерзинчан.
Минахме по моста и веднага заседнахме в едно заведение - ресторант на една тераса над реката.
По реката се разхождаха групи с лодки.
А ние веднага поръчахме кюфтаци на скара, за да отпразнуваме преминаването през Каменният път край Ефрат.
Да продължим. Този ден имахме да минаваме още доста километри.
След, като изядохме кюфтаците продължихме нагоре на североизток към
Илич. Там се разделихме. Сашо и Ники тръгнаха на север към Рефание, за
да се качат до Черно море и после да се приберат в България, а аз
продължих към Ерзинчан.
Чернят каньон на река Ефрат остана зад гърба ни.
Пак започнаха характерните за Турция червени хълмове и превалите през тях.
Поредният превал и мотора ми на поредният битумен път.
Стигнах Ерзинчан и по Е 80 продължих на изток към Ашкале. Там свих право
на север по Е 97 към Байбърт. От там някъде започваше D 915 определян,
като най-опасният път на Турция. Е бях решил да мина и през него.
Малко преди Байбърт минах през поредният превал.
Около половин час преди да се стъмни отбих по някакъв селски път, а
после по един черен път край един канал и там намерих място, където да
преспя.
Първият ми самостоятелен лагер в това пътешествие. От Дивирги до тука през този ден бях минал 450 км.
29.08.2021 (неделя)
Станах, както винаги рано и събрах лагера. Минах през Байбърт и успях да
уцеля пътя за Оф. В същност табелите, които следвах бяха не за Оф, а за
Чайкара. Пътя бе тесен, както едно време бяха пътищата в Турция, но с
хубав равен асфалт. В същност в Турция е почти изключение да срещнеш
някъде по пътищата дупки. Има всякакви пътища с всякакви покрития,
асфалт, битум, чакъл, но дупки няма. Та този път минаваше през доста
села и имаше много завои, но нищо кой знае, колко страшно, и особено. В
един момент, обаче наклонът започна да става все по сериозен, а завоите
все по-остри и стръмни. Все още беше хубав асфалт, но вече беше
поостърган на самите завои от окачванията и дъната на колите, защото
завоите бяха вече много къси, и остри, и колите заставаха на кантар. Аз с
мотора бях принуден да ги минавам тези завои на първа скорост.
Започна поредният турски Трансфагарашан.
Не знам дали личи на снимката, но наклонът стана доста сериозен.
Навсякъде по склона, около този път имаше разхвърляни къщи. Не беше
село, не беше даже и махала, а просто някакви самостоятелни къщи, около,
които пасяха крави.
След още няколко завоя и още малко изкачване стигнах превала. Все още беше асфалт.
Тук трябва да дам едни пояснения. Малко преди върха и тази табела има
отбивка в дясно по друг път, който се вижда зад табелата в дясно на
снимката. Този път е по-хубав от D 915 на места е с асфалт и води до
Узунгьол (Дългото езеро), което е местен курорт и има много хотели, и
туристически атракции. Но това не е път D 915. Ако искате екстремия
продължавате право напред точно по D 915 в посоката, в която съм спрял
мотора си. Ако искате по-лек и по-хубав път малко преди този превал, то
свивате надясно към Дългото езеро.
След, като направих тази снимка, тръгнах пак по D 915. Минах още 200-300
метра и асфалтът свърши. Започна черен сравнително хубав и равен път с
не много голям наклон.
Лека полека наклонът започна да се увеличава, а пътят да става по-тесен и започна веселбата.
Склоновете край мен.
Част от пътя.
Склонът започва да става все по стръмен, а пътя все по опасен.
Поглед в страни.
Да спра малко на сянка, че нещо взех да се потя...
Това е и последната снимка, която направих преди да напусна черният участък. От тук до асфалта вече не ми беше хич до снимки.
Завоите бяха изключително къси и стръмни. Моторът го въртях почти на място, за да взема някои от тези завои. Всичко беше с камъни и чакъл от колите, които бяха минавали от тука, и бяха ровили с гумите, за да се измъкнат, или задържат на пътя. Самият път беше много тесен и много стръмен. Два три пъти се наложи да се разминем с малки джипове, като почти опирах едното си рамо в склона до мен, за да се разминем. На едно малко уширение почти по средата на това страшно трасе беше спряла някаква баничарка, която вероятно беше със задвижване 4х4, защото нормална кола е абсурд да мине по този път. Та от тази баничарка слизаше цялото семейство на този шофьор. Помислих си: - Абе тоя с какъв акъл е докарал на този изключително опасен път цялото си семейство?!?!
Слизах надолу. Оставаха ми само няколко завоя до реката, когато се
разминах с едно Дайхацу. Шофьорът му бая се беше опулил, до като се
разминавахме. Предполагам, че и аз не съм изглеждал особено спокоен, и
весел на тоя път. Два завоя след това стигнах свлачището. Съвсем прясно.
Най-вероятно това е станало веднага, след като оня с Дайхацуто е минал
от там, иначе, изобщо е нямало да може да мине. Камъни, колкото
телевизори и няколко големи, колкото автоматична пералня се бяха
свлекли, и бяха затворили пътя. Останала беше обаче за мой голям късмет
една пътечка точно до склона надолу от пътя не по-широка от 50
сантиметра. Промуших бавно мотора от там и отправих една благодарствена
молитва към Бога, който ме закриляше в момента, който и да беше той.
След още три завоя слязох до реката и моста. Пътя все още беше черен,
но вече не толкова стръмен и с не толкова ужасни завои. Починах си
малко, за да се освестя и след няма, и половин час излязох на асфалта.
Там срещнах 5-6 момчета с леки ендура Хонди, Ямахи и КТМ-и с кросови
гуми без никакъв багаж. Отиваха да си правя кефа по този път. Спряхме да
поговорим:
– От къде идваш? Попитаха.
– Ами от Байбърт. Рекох.
– Е как ти се видя?
– Много трудно и много опасно!
А те се разсмяха и ми викат:
– Е нали си го минал с тоя мотор и с тоя багаж...
– Абе минах го, ама бая се препотих и на моменти направо ми настръхна косата...
Пожелахме си приятен път и се разделихме. Продължих надолу по асфалта.
Завоите все още бяха къси и остри, а наклоните големи, но все пак не
беше, като на черният път.
Продължавам надолу към Чайкара.
Интересен водопад край пътя.
Стигнах Чайкара и я подминах. Пътя ставаше все по-широк, а завоите все по-плавни и не след дълго влязох в Оф, и видях Черно море. Поех на североизток по крайбрежието към Ризе по Е 97. От Ризе до Сарпи, до самата граница имах към 150 км. Без колебание ги захапах и към 15 часа бях на границата, на Сарпи.
Турската граница минах бързо. Удариха ми печат в паспорта, провериха ми талона, и зелената карта, и готово. Серификата за ваксината изобщо не ми поискаха. Някои от митничарите и граничарите носеха маски, а други не. Аз бях без маска, но никой не ме е закачал и не ми е прави забележка за това. Отидох на грузинската граница. Там нямаше почти никой, но въпреки това ме накараха да отида в страни от гишетата. Дойде някакъв митничар. Поиска ми паспорта. Дадох му го. Къде ти е маската? Попита. Извадих си маската от чантата на мотора, а той взе да маха с ръцете и да вика - "Назад, назад..." макар че бях на 1,5 метра от него... Все едно, че съм прокажен... Отдръпнах се на 3 метра от него. Брей - рекох си - Тоя нещо е много нервен... Дали ще се разберем с него?
Започнахме разговора на английски, но бързо минахме на руски език.
– Имаш ли PCR тест? Попита митничаря.
– Не. Нямам.
– А защо?
– Ами защото съм ваксиниран и имам сертификат за поставена ваксина от май месец.
– А втора игла? Пита пак митничаря.
– От май месец. Уверих го аз. Митничарят изобщо не се заинтересува, нито пък поиска сертификата на ваксината ми.
– Без PCR тест не можеш да влезеш в Грузия. Беше категоричен митничаря.
– Имаш ли QR регистрация?
– Имам. Дадох му я.
– Къде искаш да ходиш в Грузия?
– Ушгули, Шатили, Омало...Изредих аз.
– Какво има там? Роднини ли имаш там?
– Не викам му аз. Там има планини... А той ме погледна, все едно за първи път чува, че в Грузия имало и планини?!?!
– Без PCR тест не можеш да влезеш в Грузия. Пак повтори митничаря.
– Ако трябва нещо да се плати, кажи... Опитах балкански номера аз.
– Не! Върни се в Турция и си направи PCR тест, а после ела и ще влезеш в Грузия, или си върви у дома...
– Ама днес е неделя. Кой ще ми прави тест в неделя?
– Това си е твой проблем. Отсече митничарят.
Завряха ми лайната. Взех си паспорта и обърнах мотора обратно пак към Турция. Влязох отново в Турция без проблеми.
Трябваше да чакам до понеделник, да намеря болница, или лаборатория да платя и да си направя тест. После във вторник да си взема резултата от теста и пак да се върна на границата, за да пробвам да вляза в Грузия. Теглих им една майна на грузинците и реших, че няма да вися, три дена, като тираджия тук на тая граница, поради глупостта на някакъв си чиновник, заради една излишна бележка и подкарах мотора из Турция. Сори, Грузия, но си мисля, че ти губиш от това положение, а не аз.
Върнах се в Хопа и свих наляво на юг към Артвин. Беше вече някъде към 17 часа. След 200-300 метра видях тризвезден хотел и веднага се паркирах пред него. Стаята за една нощ струваше 150 лири, или 30 лева. Приех без колебание офертата и така приключи този доста наситен на събития ден. Минах само 260 км днес, но пък какви километри бяха част от тях!
30.08.2021 (понеделник)
Рано сутринта, както винаги тръгнах на юг към Артвин. Преди това, обаче
минах през Борчка, която се намира точно под язовирната стена, с която е
преградена река Чорух Нехри.
Част от язовира, стената, а отзад е град Борчка.
Пейзаж някъде по пътя преди Артвин.
Град Артвин в дъното. Вече съм минал под него и съм хванал пътя, който се вие и изкачва от долу в дясно на снимката. Това е началото на прохода към Ардахан.
Не знам кой е решил тука да прави град (става въпрос за Артвин). Мястото
е много живописно, но да се живее по тези стръмни склонове едва ли е
лесно и удобно.
Нагоре по прохода към Ардахан. В далечината град Артвин. Тука е един от поредните турски Трансфарагашани.
Стената на един от каскадата язовири над Артвин.
Язовир над Артвин.
Не. Това не е Швейцария. Това е пейзаж от Турция някъде преди град Ардахан.
Още един пейзаж от Турция.
След Ардахан потеглих право на изток към Чилдир. Тука ме очакваше поредният турски Трансфарагашан.
Върхът на поредният проход. Превал на 2470 м нмв. Бая висок е тоя превал.
Малко след този превал стигнах Чилдир. Това е малко градче, колкото едно
голямо наше село. Бях останал само със 100 лири (20лв) и реших да
обменя евро в банките му. Имаше две банки, но работеха от 13,30. А аз
бях пристигнал в 12,30 часа. Реших да почакам. Влязох в една закусвалня и
поръчах един голям дюнер, и една литрова кока кола. Цялата тази
вкусотия плюс колата ми струваше 13 лири ( 2,60 лева). Банките така и не
отвориха. Било някакъв празник. Байрам, Майрам там нещо такова. Тръгнах
си от това градче. Минах 2-3 км през един лек превал с няколко завоя и
пред мен изскочи езерото Чилдир.
Езерото Чилдир е на 2000 м нмв.
Чилдир гьолу. Мястото е много красиво и добро за бивак, но все още беше твърде рано след обяда, за да спирам за спане.
Продължих пътя си на юг към град Карс. От Карс нямам снимки, но и там банките не работеха. Намерих, обаче обменно бюро, в което смених 100 евро за 950 турски лири и вече имах, и повечко кеш. От Карс потеглих право на изток към границата с Армения за да разгледам Ани.
Първите сведения за Ани са от 5-ти век след новата ера. Най-голямо развитие, обаче градът получава през 10-11 век. Тогава е с население над 100 000 души, и е известен с наименованията "Градът с 40 порти" и "Градът с 1001 църкви". През 1064 год селджукските турци заедо с грузинците превземат града, разрушават почти всичко, изколват жителите му, а останалите живи вземат в плен. След 8 години селджуците продават градът на кюрдската династия на Шададидите. Грузинците завладяват Ани в 1124, 1161 и 1174, но след всеки успешен опит губят града отново. Чак в 1199 г армията на грузинската царица Тамара завладява уверено Ани и изтласква Шададидите от града.
Заради доброто си местоположение, градът много бързо се възстановява икономически и преживява нов подем в архитектурен план.
Монголците обсаждат града за първи път в 1226 г., но не успяват да го завземат. Втората им обсада от 1236 г. обаче завършва с успех. Градът е подложен на оплячкосване и част от населението е избито. В този период на монголски васалитет градът трайно започва да упада. До средата на 17 век на територията на Ани съществува малка крепост, която постепенно запада и в 18 век вече е обезлюдена. Обезлюдяването на града е свързано с по-широката тенденция за обезлюдяване на региона, който е зона на конфликт между Османската империя и държавните образования на територията на Персия.
И така след обяд към 16 часа пристигнах пред стените на Ани. Билетът струваше 22 лири (4,40 лв).
Поглед към част от стените на Ани от паркинга.
Друга част от стените.
Веднага след входа има други стени и кули, като по един страничен коридор се отива до портата, през която вече може да се влезе в самият град.
Портата през която се влиза в самият град снимана отвътре.
Част от стените, около портата отвътре.
Части от стените и отбранителните кули снимани отвътре от града. Вижда се и част от стената на съборен храм.
Улица в Ани.
Други улици.
В далечината главната катедрала на Ани.
Предната фасада и главният вход на катедралата.
Задната фасада.
Тук е бил олтарът.
Странично крило.
Главният купол е разрушен.
Странично крило.
Близо до главната катедрала е каньонът на реката. Сега това е границата. Я ляво на снимката Армения, а в дясно Турция.
Тука някога е имало мост. В горната част на снимката Армения, в долната част Турция.
Остатъци от Медресе (мюсулманско училище).
А това са руини от минарето на паднала джамия.
Бил е цял комплекс. Руините на джамията са в дъното на снимката.
Улица в Ани.
Довиждане Ани. Само да отбележа, че на доста места из града се водеха разкопки, така че след време ще има още повече неща и места за разглеждане из този древен град.
Тръгнах обратно към Карс, но след няколко километра отбих от главният
път по друг второстепенен. От него пък имаше отбивки с черни пътища към
разни махали, и ферми. Хванах една отбивка, а после свих към нивите,
(ако бяха ниви изобщо де). Бяха парцелирани по десетина декара. Някой
беше събрал камъните и ги беше струпал, като синори, възможно е да е
имало и някаква реколта в този пясък прах и камъни, но не разбрах какво е
садено, и прибирано. Както и да е. Избрах си едно малко по-равно и
чисто място между нивите, разчистих, и аз малко камъни, и разпънах
палатката. На около километър от мен имаше една махала с десетина къщи.
Чувах лая на кучетата, мученето на кравите и блеенето на овцете. Тук щях
да спя тази нощ.
Лагерът в пустинята близо до Ани. За този ден минах 480 км.
31.08.2021 (вторник)
Събрах лагера и се върнах пак на запад на пътя за Карс. Нямаше друг път
на юг според картата. Стигнах отново Карс и вече се спуснах надолу, като
хванах D 965 към Кагизман. Някъде тука за пореден път станах свидетел
на турският строителен гении относно пътищата. Както си върви обикновен
двулентов път изведнъж го разширяват с два банкета по 1,70 м. Тези
банкети много бързо след това се асфалтират, а в последствие се сменя
маркировката и пътя става с три платна за по-лесно изпреварване.
Известно време след това се пускат машините и пътя вече се прави с по
две платна във всяка посока плюс аварийни платна, като на магистрала, но
без да е магистрала. Това вече се води първокласен ускорен път и
движението по него е разрешено с по-висока скорост. Но най-интересното е
друго. При всичките така изброени ремонтни работи, НЕ СЕ СПИРА
движението по този път. Машините си работят, там фадроми, валяци,
багери, а колите и МПС си вървят по направените черни временни пътища ,
около и вътре в строежа. Пак повтарям няма пълно затваряне на пътя и
обиколки с километри из съседни села, и градове, защото ще се работи и
прави нещо по пътя. Ето две снимки по този повод.
Току що съм минал няколко километров участък който се ремонтира и разширява.
След 50 метра ремонтът свършва и пак започва идеален асфалтов път.
От там от Кагизман пак на изток продължих към Тозлука и по D 080 по край
границата с Армения право към Ъгдър. От тука вече хванах Е 99 и
потеглих право надолу на юг към Догубаязит. Още преди да стигна Ъгдър и
Догубаязит карах по дефилето на една доста голяма река Арас Нехри, по
която се отваряха красиви пейзажи.
Пейзажи край реката.
Имаше и други интересни моменти по край населените места там.
Който не кара с 50 км/час тука ще яде кютек... 
От Ъгдър към Догубаязит по път Е 99 трябваше да мина точно по край Арарат.
Върхът се забелязваше в далечината още от последните къщи на Ъгдър.
Пътят ми водеше точно към него.
Връх Арарат 5165 м нмв. Долу беше сериозна жега, а горе снегът блестеше.
Отдалечавам се на юг в посока Догубаязит.
След известно време стигнах града и веднага хванах пътя по табелите за
двореца на Ишак Паша. Догубаязит е типичен източен град. Нисък с тесни
улици, по които има огромен трафик и задръствания. Пък и самият път към
двореца на Ишак паша е така прекаран през града, че пресичаш почти по
диагонал самият град. Има много завои наляво и надясно по маршрута, и
навсякъде има табели, но при тази жега, и ужасен трафик, трябва много да
внимаваш. Само една табела да изпуснеш и един завой, и тотално си се
объркал из този град. Най-накрая излязох от града, но пак внимавах,
защото имаше много легнали полицаи, така че не можеш да караш бързо.
Започнах да изкачвам хълмовете, на които беше построен дворецът.
Над мен част от двореца на Ишак Паша.
Паркирах мотора и си купих билет. Билетът струваше 12,50 лири (2,50 лв). Не можах да снимам входа на двореца, защото там имаше тълпа жени с бурки, които си правеха селфита. Какво ще гледат после на тия снимки с тия бурки на мен не ми стана ясно, но ми попречиха да снимам входа на двореца. Строежът на този дворец е бил започнат през 1685 год, а е завършен окончателно през 1784 год от кюрдският санджак Ишак Паша. Това е дворец на пътя на коприната близо до иранската граница. Той изобщо не е в османската традиция, а е по-скоро смесица от анадолска, иранска и северномесопотамска архитектурна традиция. Традиционният модел, използван при изграждането на кралските дворци в столиците като Бурса, Одрин и Истанбул, е взет за пример от дизайна на двореца Ишак Паша.
В първият двор (да го наречем външен) е била охраната, има чешма с
чучури и в дъното под земята е изкопан занданът (затворът). Слязох
веднага, за да проуча килиите.
Коридора на затвора.
Килия с прозорец. Макар че е доста на високо тоя прозорец поне на 3 метра все пак има светлина.
Килия без прозорец за по-тежки наказания.
След това преминах в другият двор, да го наречем вътрешен.
В дясно част от входа към този вътрешен двор.
Входа към жилищните помещения и харемът.
Стая от харемът.
Гледка към Догубаязит от прозореца на стая от харемът.
Тронната зала.
Вече беше след обяд. Реших, че в Догубаязит ще намеря някъде,
къде да спя. На идване бях мернал някаква табела за
къмпинг в момента, в който почти напусках града в посока към двореца и
реших, че ще е там спането. Но първо трябваше някъде да ям. По средата
на пътя между двореца и града имаше някаква градина, а там димяха скари и
миришеше на печено. Отбих се, но се оказа място за пикници, а не
заведение. Над него обаче на същият паркинг, но в горният му край имаше
ресторант. Запътих се на там. Работеше, макар, че нямаше никакви
клиенти. Още в предверието ми направи впечатление стена накачена със
снимки от палаткови лагери и планински изкачвания. Неща, които познавам
много добре.
Седнах и поръчах там някакво печено пиле с картофи и зеленчуци, и стандартните захранки и салати с него. А за пиене вода и фанта. Още не бяха ми донесли храната и започнах да разпитвам за алпийските снимки във фоайето на ресторанта. Оказа се, че едно от сервитьорчета е на повечето от снимките. Веднага започнахме да разговаряме за алпинизъм. Разбрах, че още баща му е бил гид и е водил групи за изкачване на Арарат, а сега, и това момче върви по неговият път. Казах му, че и аз съм катерил доста. Попита ме къде съм бил. На Алпите, в Памир, в Тяншан и три пъти в Хималаите. А в Турция? Попита. В Турция съм изкачвал само Ерджиес 3916 м нмв край Кайзери. Същата група след това бяхме решили да ходим и на Арарат, но нещо живота ни завъртя, и не успяхме да се организираме за тази експедиция за съжаление.
Изядох си храната и продължихме да говорим с момчето. Спомена, че наскоро някаква група българи изкачили Арарат. Бях се развълнувал от спомените за алпинизма в младините ми. Посъветвах момчето, до като е млад да търси начини да ходи и да катери, и извън Турция във други много по-високи планини, и в Хималаите. Оставих голям бакшиш и си тръгнах.
Слизах и влизах пак в Догубаязит. Не успях да видя табелата за къмпинга,
който търсех. Беше късен след обяд. Имах още време, така че подкарах
мотора на запад по Е 80 към Агръ. Догубаязит се оказа крайната точка на
пътешествието ми из Турция. Този град се намира на 10-15 км от границата
с Иран. С пътя към Агръ вече тръгвах обратно към България. Тя беше все
още малко далечко към 2000 км от тук, но след няколко дена щях да
стигна. В Агръ пристигнах към 18 часа. Тръгнах към центъра, видях хотел с
три звезди и спрях. Имаха стая за 120 лири (24 лв) за нощ. Мотора
паркирах пред хотела. Казаха, че няма никой да го закача и наистина
нямаше проблеми. Тука в този град ми направи впечатление, че ходжата
пееше от джамията с такава страст и с такива извивки, и чупки, че нашите
чалга певици пасти да ядат...
Мотора ми пред вхдната врата на хотела в Агръ.
Този ден бях минал 310 км.
01.09.2021 (сряда)
Днес щях да карам към езерото Ван и град Татван. Над него е кратера на
вулкана Немрут, който бях решил да посетя. Тръгнах, както винаги рано на
юг по D 965 към Патнос, а от там по D 280 Eркич. Малко след Еркич свих
на югозапад и за първи път в тоя ден видях ръкав на езерото Ван.
За първи път в това пътешествие виждам ръкав на Ван. Иначе за първи път
съм видял езерото Ван през юни 2009 год, когато минах от там с Хонда
Африка Туин, но тогава обиколих по южният бряг на езерото. Сега карах по
северният бряг.
Езерото Ван.
Тука съм свидетел на поредният епизод от турския строителен гений на
пътищата. Посипали са целият път със ситни камъни, като мозайка. Колите
ги утъпкват, а на другата снимка минава специален камион, който полива
тези камъчета с течен битум. После пак посипка и готово. Пътя е готов.
Колите после го утъпкват.
Ето втората част от епизода, който ви описах. Камионът, който полива с битума и след него в далечината полагането на най-горният слой от камъчета (мозайка). Останалото вършат МПС-тата, които се движат по този път. Няма валяци. За мотоциклетите, които са само на две гуми подобни места са супер неудобни за каране и много опасни поради поднасянето, но на кой му пука за моторите?
Почти цял ден се движа по брега на езерото Ван. Голяма красота е.
Ван гьолу.
След обяд стигнах град Татван и на влизане в града забелязах кафява
табела за завой надясно към кратера на Немрут. Точно това ми трябваше.
Пътя беше с асфалт в началото, а после стана тесен и доста стръмен
настлан с груби павета. И такъв беше до самият край, до езерото. След 20
км се изкачих на превала на височина над 2700 м нмв и видях за първи
път кратера на бившият вулкан, и главното езеро в него.
Гледка към кратера (калдерата) на вулкана и главното езеро от превала.
Малко езеро в страничен кратер.
Друго по-голямо езеро пак в страничен кратер.
Езерото е на 2247 м нмв в главният кратер. Това езеро е дълбоко, средно,
около 140 м и заема близо половината кратер. Езерото се захранва от
горещи извори, поради което е по-топло на дъното, отколкото на
повърхността и не замръзва през зимата. Общата площ е 4,9 × 2,1 км,[30]
средната дълбочина е 140 м, а максималната дълбочина е 176 м. Последното
голямо изригване на този вулкан се е случило през месец април 1692
година. Записано е в Арменски хроники.
Върнах се при страничното езеро и тука направих лагера, защото, около главното езеро ми се видя много пренаселено. Турците за съжаление бяха здраво усрали тази красота. На всеки 10 м2 имаше огнища, пластмасови шишета, найлонови торбички, и какви ли още не други боклуци.
Засега нямаше никой, около мен. Изкъпах се в езерото и зачаках залезът.
В един момент, още не бях разпънал палатката, към мен се запъти
неочакван гост.
Голяма стара костенурка, по-голяма от човешка глава.
Мина точно под паркираният мотор и замина право към езерото.
След един час, когато вече бях разпънал палатката видях бандита да се
връща обратно. Явно беше пил вода на езерото. След няма и 5 минути се
появиха още три такива костенурки връщайки се от езерото. Явно бях
разпънал на пътя им за водопой.
Стъмни се. Легнах и заспах. По едно време се събудих от някакви тропащи право към палатката ми стъпки. Дръпнах ципа и от самият шум при отварянето животното изчезна с огромна скорост към близката на 50-60 м гора. Беше, или сърна, или дива коза. После отново заспах. Аз спя много леко и по едно време пак се събудих от странни шумове. Нещо сумтеше, мляскаше и тропаше, около палатката и мотора ми, и мърмореше от време на време, като стар пенсионер... Извиках силно: - "Махай се! Остави ме да спя!" Животното, изобщо не обърна внимание на виковете ми. Тогава пак дръпнах ципа на палатката и светнах с мощният си фенер в посоката, от където се чуваха звуците. Животното извика недоволно, почти като човек и с топуркане бързо се изнесе към гората. Там още 5-6 минути го чувах, как надава недоволни викове и явно се оплаква, че съм го изгонил от района му. Беше някакъв стар язовец. Повече никой не ме безпокои през нощта. Така приключи и тоя ден, в който успях да мина само 250 км.
02.09.2021 (четвъртък)
Събудих се както винаги рано, още преди да изгрее слънцето и започнах да събирам багажа. Вечерта бях умувал, на къде да тръгна от тука. Първоначално мислех да сляза още по-надолу на юг в Турция към Диарбекир и Адиаман, но там щеше да е още по-топло, а жегата всеки ден беше започнала много да ме тормози, въпреки на места голямата надморска височина, на която се движех, а и вече се натрупваше умора, която с едно спане, и една баня не можех да преодолея. Тогава реших, че ще се кача по-нагоре на север в Турция, като все още избягвам по-главните пътища, а ще карам по локални "по-къдрави" пътища. Тук в тези части на Турция, през които минах имаше доста блокади по главните пътища КПП-та (пропусквателни пунктове) на жандармерията. На прав и равен път ограничаваха скоростта до 30 км/час и с конуси извеждаха движението в страни. Там обикновенно имаше нещо, като бункер с бетонни елементи и чували с пясък, а отстрани задължително имаше БТР, или друга бронирана машина с картечници. Самите жандармеристи задължително бяха с каски, бронежилетки и пълно въоръжение. Спираха всички, които минаваха от там и проверяваха документите за самоличност. Мен също не ме пропускаха, като друг път, а също ме проверяваха. Човек оставаше с впечатление, че тази държава се подготвя за война. Готвеше се за отбрана при нападение срещу себе си?!?!
Трафик полицията по същият начин отбиваше движението, но там нямаше
бункери, автомати и картечници, и не ти проверяваха паспорта, а
книжката, и талона. Там при трафик полицията схемата беше друга. На
около 600-800 м преди мястото на проверката паркираха някаква кола без
лампи, надписи и означения, в която е радара. Обикновенно това го
правеха в края на някакво по-дълго право спускане, та по-хубаво да
успееш да се засилиш. След това ти виждаш мястото за проверка,
намаляваш, и те спират. Проверяват ти документите и веднага се обаждат
на този в колата при който е радара, а той им казва с колко км/час си
преминал край радара. И ако е повече от допустимото веднага получаваш
акт. Допуски няма. Ако ограничението е 50 км/час примерно, а ти караш с
55 км/час в България минаваш метър, но в Турция не. Глобяват те. Понеже
ми бяха известни тия турски похвати си отварях очите добре и на няколко
пъти успявах на време да намаля скоростта и да избегна колата с радара, и
последващите неприятности от трафик полицията. Минах без глоби на това
пътешествие.
И така ще караме из централна Турция, като леко ще се изнасяме нагоре на
север. Събрах багажа, натоварих всичко и потеглих по павираният път към
превала на върха на кратера. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова
по-силен вятър започваше да духа. Доста пъти ветрове ме вяха из Турция,
но толкова рано за първи път ме развяваше. Та още нямаше 7 часа
сутринта. Вярно, че бях на високо, над 2300-2400 м нмв, но май не беше
само височината виновна. Толкова беше силен вятъра, че вдигаше облаци
прах от дупката до мен, като мъгла. Спрях да направя една снимка на
малкият кратер и до като снимах бая ме буташе, и клатеше мотора вятъра.
Малкият кратер и малкото езеро рано сутринта.
Мислех, че като мина превала и излезна от кратера вятъра ще стихне, но
не познах. Духаше си здраво и от другата страна към Татван. Гледката
беше много живописна, градът от високо, езерото Ван, планините наоколо,
но за съжаление всичко беше мътно и замазано, като в мъгла, и снимката
нямаше да стане. От Татван тръгнах към Муш на северозапад по D 300.
Някъде там снимах и този пейзаж зад ЖП линия.
Все така по D 300 минах през Бингьол и хванах към Елязъг. Днес бях решил да мина повечко километри. Обичам да карам сутрин рано. Когато тръгна в 6,30 до 8 часа, когато започне голямото бързане, аз вече спокойно съм минал 100-150 км по почти пусти пътища. Обикновенно карам с 80-90 км/час и гледам пейзажа наоколо. След 8 часа вече започват да изскачат все повече и повече състезатели от Формула 1 с бусове, баничарки, коли, и камиони, и започва Голямото бързане. Карат със 140-150 км/час, а някои карат с толкова, с колкото могат да вдигнат колите им. Голямо бързане наставаше. За това, много често на места, където имаше крайпътни чешми имаше нови, съвременни коли с вдигнати капаци и хора, който поливаха там с шишета с вода, двигателите в жегата.
От Елязъг хванах D 260 и пак на северозапад тръгнах към Дивирги. Стигнах
Кебан. Това е малко градче точно до много голям язовир със същото име
Кебан. От този язовир изтичаше река, на която, 20-30 км по надолу по
течението беше направен друг голям язовир. Реката беше доста голяма и с
кристално чиста вода. Веднага, след като преминах по моста над реката
видях рибен ресторант. Вече беше след обяда някъде към 14,00 часа.
Паркирах се пред ресторанта и заех една сенчеста маса с изглед към
реката.
Реката край Кебан. На около 500 м в ляво от моста е язовирната стена на язовир Кебан.
Бях много гладен. Май сутринта бях изял само някакво десертче и един
сладолед в жегата на някаква бензиностанция, а през останалото време
само карах. Та, както си бях умрял от глад веднага поръчах най-голямото
блюдо - специалитетът на заведението. Първо обаче ми донесоха разядките и
салатите.
Това е основното блюдо и специалитетът на този ресторант. Риба. Пъстърва. Парчета печена, пържена и панирана и две парчета пиде в десният край на чинията. Зеленчуците в средата на чинията пак бяха с парченца риба с тях. Поръчах и фанта, и минерална вода, и се натъпках до пръсване. Сметката ми беше най-голямата, която съм плащал до сега в ресторант в Турция при това пътешествие. Цели 70 лири, или 14 лева. Предложиха ми безплатен чай, както винаги правят след ядене в Турция, но учтиво отказах, с което силно ги учудих. Не можех да погълна повече нищо.
Качих се на мотора, но ентусиазмът ми за каране беше силно намалял.
Разбрах, че няма да успея да стигна днес до Дивирги и след 40-50 км
стигнах до едно малко градче Арапгир, където още на входа на градчето
имаше табела за хотел. Намерих го въпросният хотел в центъра на градчето
и приех офертата им за стая със закуска за 130 лири (26 лв).
Моторът ми пред входа на хотела в Арапгир. Този ден бях минал 425 км.
03.09.2021 (петък)
Управителката на хотелa в Арапгир се оказа, че е от Таджикистан.
Поговорихме доста с нея на най-различни теми. С руският език се справям
определено много по-добре, от колкото с английският.
Оказа се, че този хотел в това градче е открит преди мен от българските
моторджии. Някаква група българи на мотори преди известно време
преспали тука. Закуската беше много богата. Не успях да изям всичко, и
помолих да ми увият тостовете със сандвичи за през деня. После продължих
пътя си по D 260 към Дивирги. Вчерашните ветрове, които ме вяха почти
целият ден бяха изчистили въдуха и снимките станаха кристални. Пък и
самият път не беше широк, като магистрала, а си беше най-обикновен
двулентов път, но за сметка на това се катереше стръмно по баирите, и
имаше много завои. Ето такива моторджийски пътища обичам. Беше станало и
доста по-хладно времето та си навлекох още някоя, и друга дрешка,
извадих по-сериозните ръкавици и даже си сложих бонето под каската. До
днес всичко това ми стоеше прибрано в куфарите. Ето малко красиви снимки
от тези места.
Превал.
Пейзажи от Турция.
Пейзажи.
Стигнах Дивирги и от там свих на запад към Кангал пак по D 260. Този
град се нарича така, защото там се отглеждат тези кучета порода Кангал.
Това е доста голямо куче. Мъжките достигат до тегло 90 кг при близо
метър ръст. Това е национално куче на Турция. Снимах от пътя един от
развъдниците. Понеже кучето е много голямо бяха направени къщички с
тухли за кучетата, в които и човек би могъл да живее.
Развъдник за кучета Кангали близо до град Кангал.
От Кангал потеглих нагоре на север по D 850 към Сивас. Пак имаше изкачвания, превали и красиви гледки.
Поредният превал.
От Сивас хванах един от по-главните пътища на Турция Е 88 право на запад
към Йозгат. Преди да стига Йозгат, обаче взех, че пристигнах в
Пазарджик...
И друг път съм минавал от тука и съм правил снимки. Почти нямаше
промяна. Само пътя беше станал по-широк и по-хубав, и бяха монтирали от
страни противоветрова ограда. Няколко пъти е по-малък от оригинала този
Пазарджик, пък и е доста далече от Марица, ама, какво от това. Нали си
имам жителство.
Ето още един красив пейзаж от Турция някъде, около далечният за нас Пазарджик.
Стигнах Йозгат в късният след обяд и веднага потърсих хотел. Намерих без
проблеми хотел и там се оказа, че стаята със закуска е само 90 лири...
Само 18 лева за стая в тризвезден хотел със закуска. Такова нещо беше
асолютно немислимо за България, която щяла да се конкурира с Турция в
туризма?!?! Голям смях... Съжалявам, че нямам снимка на входа на този
хотел, пред който беше паркиран мотора ми, но за сметка на това имам
снимки на банята в този тризвезден хотел, която беше облицована не с
фаянсови плочки, а с мрамор!
Чист, полиран мрамор!
Така приключи този ден, през който бях минал 460 км.
04.09.2021 (събота)
Тръгнах от Йозгат пак на запад към Къръккале и Анкара по Е 88, или D
200. И двете означения на този път ги имаше на картата. Преди Анкара
изскочиха червените хълмове, които ме бяха впечатлили и при предишни мои
пътувания в този район.
Червените хълмове някъде преди Анкара.
Тръгнах по околовръстното шосе на Анкара, което е магистрала с 10 платна,
като следях внимателно табелите за отбивките. Пътя ми беше към Полатлъ и
Ескишехир, но исках да сляза по-рано от тая магистрала и да мина през
Хаймана. Видях отбивката и слязох от тази магистрала. След няколко
километра някаква малка кола ме изпревари, а шофьорът започна да ми маха
упорито с ръка да спра. Чакай да видя какво става тука - помислих си.
Спрях от страната на шофьора, а от там един възрастен мъж ми извика на
български:
– За къде пътуваш, нашенец?
– Ами за България. Отговорих и аз на български.
Оказа се, че човека е от Разград. Изселил се е с цялото си семейство
преди години в Турция. Направил е фирма и голям склад за строителни
материали, който сега движат синовете му, защото той вече е на години и е
пенсионер, като мен. Покани ме да поговорим. Складът беше наблизо на
1-2 км и наистина беше доста голям. Там всички доста се учудиха, че на
67 години обикалям с мотор, ама те и много други се чудят, като
разберат, така че съм свикнал с тази реакция.
– Бизнеса върви. Разказа ми човека. В Турция сега много се строи...
Преди няколко месеца пак били в България, в Разград за да уреждат някакви документи.
– По-рано, преди години в Турция беше по-скъпо от България, но сега е точно обратното.
Съгласих се абсолютно с него. При тия цени на хотелите, на храната и на бензина, който струваше 7,40-7,70 лири литъра А 95 безоловен (средно 1,50 лева литъра) Турция в момента за нас беше рай. Пихме чай. Поговорихме си за пенсиите. То песионери, за какво друго да си говорят? Неговата пенсия от България я превеждали в Турция. Установих, че аз с 500 лева, а това са 2500 лири пенсия, ако живея в Турция, ще мога да си позволя да живея в тризвезден хотел и всеки ден да се храня на ресторант. Тези пари щяха да ми стигнат. А в България с 500 лева на месец живееш, ама с малко над мизерстването, та какви ти хотели, какви ти ресторанти, какви 5 лева?!?! И така.
Поканиха ме хората на обяд, но отказах вежливо. Имах километри да
минавам, освен това преди няма и час бях ял в някакъв крайпътен
ресторант някакви салати и кюфтаци, та щеше да ми дойде в повече
яденето. Взех си довиждане с нашенците от Разград и продължих нататък.
Стигнах Хаймана и веднага спрях пред табелата за снимки.
Къде хайманосваш бе, дъртак такъв?
От Хаймана хванах към Полатлъ, а от там вече хванах Е 90 към Сиврихисар,
Ескишехир, Инегьол и Бурса. Бурса е с 3 милиона население. Аз пристигнах
в града в късният следобед някъде към 17 часа. Реших, че както си карам
ще намеря хотел, така, както правех в другите по-малки градове до сега.
Но това беше многомилионен град и тука тази схема не се оказа удачна.
Трафика беше ужасяващ. Освен това караха, като бесни. Всички ги държеше
Голямото бързане. Аз обаче карах малко по-бавно, като непрекъснато се
оглеждах и търсех хотел. Поради тази причина непрекъснато ме притискаха,
засичаха ме и свиркаха ядно по мен. Бях минал над 640 км този ден и
бях, и поуморен. Спрях на една автобусна спирка и попитах едни момчета
за хотел на английски. Те не знаеха английски, но извадиха модерни
телефони с преводачи и те на турски, аз на английски започнахме
комуникация. Обясних им, че търся не много скъп хотел с две или три
звезди, за да преспя за една нощ. Те чукаха нещо по телефоните и ми
написаха на английски, че такива хотели има в квартал Осман гази на
Бурса. Написаха ми го после на турски в тетрадката, която ползвах за
нещо като дневник на пътуването, даже ми написаха на турски някакъв
адрес вероятно на хотел. Дадоха ми телефонен номер, ако нещо се объркам
пак да им се обадя. Тръгнах по табелите за Осман гази. Карах близо
половин час, минах доста разстояние, но нямаше олекване на трафика, или
промяна в обстановката. Пак спрях един млад човек и го попитах, колко
още има до квартал Осман гази. Той чукна на телефона си и ми отговори -
"Още 9 километра." Егати и градището... Продължих нататък, то какво
друго да правя. Както си карах в трафика и изведнъж забелязах, на левият
за мен тротоар фасадата на хотел и май беше с три звезди. В никакъв
случай, обаче не можех да завия наляво, защото шосето беше оградено,
като магистрала. Тогава реших да изляза да завия надясно по локалното
платно и после с надлез, или подлез да мина от другата страна и да се
върна назад. Свих надясно в локалното платно и по едно време видях
отпред надлез, по който се бяха наредили коли. Аха, май тука щях да се
обърна обратно. В тоя момент край мен с крайчеца на окото си забелязах,
че минавам край фасадата на хотел. До като спра подминах, но се мушнах в
един паркинг, после минах право през едни тротоари и се паркирах пак
върху тротоара точно пред входа на въпроснят хотел. Хотел Тюркоаз.
Хотелът беше доста лъскав с кръгла въртяща се врата за вход. Отидох на
рецепцията и попитах за стая. Тука говореха английски определено
по-добре от мен.
– Имате ли резервация? Попитаха.
– Не, нямам. Защо пълни ли сте?
– Стаи има. Отговориха ми.
– Трябва ми само една за една нощ. Колко струва?
– 250 лири (50 лева) със закуската. Видя ми се скъпичко на фона на това,
което ползвах и плащах преди. Чак сега се огледах и забелязах, че това е
Гранд хотел с 4 звезди. Малко над нивото ми беше, но като за Гранд
хотел, изобщо не беше скъпо. Аз в момента имах достатъчно пари и можеха
да си го позволя. Съгласих с предложената цена. Тука за втори път (освен
на границата на влизане), ми провериха сертификата за ваксинацията и
даже си извадиха ксерокопие. Получих си картата ключ за стаята и се
нанесох на 5-тия етаж. Мотора си остана на тротоара пред входа на
хотела. Казаха, че няма проблеми и няма да пречи. Стаята беше съвсем
нормална с климатик, хладилник и всичко там, каквото се полага. Те и
другите хотели от по-нисък клас бяха оборудвани по същият начин. Може би
телевизора тука беше по-голям, но аз никога не съм бил фен на
телевизията, така че това не ме развълнува особено. За отбелязване беше,
че банята беше с фаянсови плочки и малко по-малка, като размер от
мраморната баня на евтиният хотел в Йозгат. Но пък беше пълно с фанта,
кола, шоколадчета, вафли, бисквити и други неща с ценоразпис и с цени
малко над нормалните за Турция в момента. Естествено не ги и докоснах
тези лакомства. Само еднолитровата бутилка с минерална вода беше
безплатен бонус и аз с кеф я изпих.
За този ден минах 640 км.
05.09.2021 (неделя)
Днес щях да се прибирам в България. Беше 13-тият ден на пътешествието
ми. Закусих на последният етаж на хотела и снимах Бурса рано сутринта.
Пейзаж от Бурса.
Готов съм за път пред Гранд хотел Тюркоаз - 4 звезди в Бурса.
Тръгнах по табелите за Измир, до като напусна този огромен град. Карах
по пътища със зелени табели, или магистрали. Нямаше пунктове за
заплащане и бариери. Следващото населено място беше Караджбей, после
Бандърма и от там към Чанаккале. Та карах си аз по зелените табели за
магистрала и излязох от Бурса. Тук на едно място имаше отбивка за
Караджбей със синя табела надясно, а зелената за магистрала направо. До
сега никой не ме закачаше, така че си продължих по пътя със зелените
табели. И след един километър се появиха бариери и пункт за заплащане.
Искаха HGS карти (стикер), за да ти отворят бариерата. Ами сега? Аз
такъв стикер нямах... Залепих се отзад зад бронята на една лека кола, и
когато бариерата се вдигна за колата преминах, и аз. Бариерата не успя
да ме удари по тъпата глава, макар, че светофара успя да светне в
червено. Нямаше и сирени, че ми се е случвало, и сирени да вият при
подобни ситуации по-рано... Подкарах пак по магистралата. Ако ме бяха
снимали отзад, където ми е номерът, чак след три дни щяха да започнат да
ме търсят. А аз днес смятах да напусна Турция. След това, обаче, когато
не ме намереха глобата щеше да бъде в 11 кратен размер, стойността на
таксата, която не е платена. Чудех се, какво ще стане. До въпросният
Караджбей имаше 20-25 км. От там хващах за Бандърма по нормален път D
200, или Е 90 (пак двойна маркировка) към Дарданелите. Точно преди
Караджбей, пак имаше бариери с надписи над тях HGS. А сега де.
Най-надясно, обаче се оказа, че има гише кеш. Наредих се там. Момичето
попита, от къде идвам. От Бурса - отговорих. Платих с дебитната си карта
20 лири (4 лв) и готово. Видя ми се малко скъпо, защото друг път съм
плащал на магистрали за 120-150 км по 2-3 лева, но нали ми се размина...
Оказа се, че това било частна магистрала, за това било по-скъпо. Добре,
че имаше и гише кеш. Подкарах към Бандърма. Повече магистрали по пътя ми
нямаше. Тука някъде пак видях Мраморно море.
Мраморно море някъде след Бандърма.
От Бандърма карах към Чанаккале, но нямах намерение да ходя чак до там.
На Лапсеки хванах ферибота и той за 20 лири (4 лв) ме стовари на
европейският бряг на Гелиболу.
Лапсеки.
Мостът.
Гелиболу.
Това е последната снимка която направих на това пътешествие. От Гелиболу тръгнах нагоре на север по Е 87 към Кешан, Узункьопрю и Одрин, а от там Капъ Куле.
Времето също беше прекрасно за каране. Все още бе леко хладно и леко
ветровито, но на кого му пука... Оставих целия трафик зад себе си,
виждайки как изчезва в огледалата, до като карам на север. Гледах как
светлината се променя, докато се изкачвам през географските ширини,
денят става по-дълъг, а въздухът също се променя. Всички тези неща, към
които тялото ви е естествено чувствително, всичките усещания се усилват
от това, че сте на мотора. Така контакта с природата е непрекъснат, пряк
и непосредствен. Ето защо карам мотор и пътешествам... Това ми минава
през главата цял ден. Не слушам музика, нямам никакви комуникации,
просто оставям мозъка си в свободен режим и почти без разсейване следя
много неща, гледките, различните усещания, и аромати, които отчитам,
и виждам по пътя си. Нося се из пространството и времето, като отделен
квант светлина из Вселената, и в момента съм подвластен само на Великото
спокойствие на Космоса...
Заредих пред самата граница с евтиният турски бензин до горе резервоара, а с останалите няколко лири си купих фанта и нектарини, и даже ми останаха някакви техни стотинки за 1-2 лири, които оставих за бакшиш на тоя, който продаваше нектарините. На турската граница имаше малка опашка от 10-15 коли, и въпреки това една митничарка ме повика най-отпред. Минах за по-малко от 5 минути. На българската граница положението беше друго. Три опашки от коли една до друга, дълги всяка поне по 200 метра чакаха да минат през гишетата и да влязат в България. Ама нещо нашите хора хич не си даваха зор. Аз най-нахално минах с мотора между колите и се наредих отпред на едната опашка. Мина една кола и тъкмо точно тази пред мен застана на гишето митничарката спусна бариерата, и отиде някъде. Нямаше я към 20 минути. През това време, още колко коли се наредиха на опашката отзад не знам... Дойде мацката, отвори гишето, вдигна бариерата и колата пред мен премина. Аз бях следващият. Бавих се най-много 2 минути на това гише, само за да ми погледне паспорта и край. Тези, които трябваше да ми ровят след това багажа, само ми дадоха знак с ръка да продължавам и така влязох в България. Беше някъде към 16 часа. Подкарах по нашата си магистрала към Пазарджик. След десетина километра спрях, включих си телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България, и до вечерта ще съм си в къщи. И към 18,30 часа си бях у дома и спрях пред гаража ми във Величково. За този ден ми се събраха 800 км каране.
Това беше. За 13 дена минах 6000 км из Турция. За тези 6000 км съм минал през 5-6 Трансфагарашана, още толкова Трансалпини, а колко Шипки и Беклемета, и колко пъти съм се качвал над 2000 м нмв, изобщо не съм смятал. Никакви проблеми с мотора не съм имал. Зареждах с бензин, пръсках веригата със спрей през 500-600 км и това е. Гумите се представиха блестящо. Никъде по никакви настилки не ме предадоха, макар, че имаше места и пътища, които бяха отвратителни за каране на мотори по тях. Но това е Турция. Голяма държава и всичко има. Турция в момента е топ дестинация за пътуване според мен. Всичко е по-евтино, отколкото в България. И спането и яденето, и бензина.
Направих малко сметки и се шашнах, колко малко пари съм похарчил на това пътуване. 320 лева съм дал за бензин при среден разход от 3,5/100 и 1950 лири съм похарчил за храна, спане, и други, а това са точно 390 лева. Или общо съм похарчил 710 лева, или в европейска валута 360 евро за пътешествие от 13 дена и 6000 км. Е това е пътешествие!!!
<- Назад към началната страница