Към галерията със снимките от пътешествието ->
Oбиколка на Турция с мотор - юни 2009 год.
12 юни 2009 петък (изминати 170 км)
Пътешествието започна. Все още сме в България, но само телом. Духом вече сме много далеч от тук. Днес карах само 170 км от Пазарджик до Раднево. Тази нощ ще спим тук в домът на Илята, който е роден в този град. Баща му изкара колата от гаража, за да вкараме вътре моторите. Иво пристигна и той от София някъде посред нощ. Трима сме с три мотора. Аз и Илята Илчев сме с Хонда Африка Туин, а Иво Марков с Хонда Трансалп. Здрави мотори обурудвани с алуминиеви куфари от двете страни и пластмасов куфар от зад. Изглеждаме много внушително, точно като големи пътешественици, каквито сме в същност, нали? Спряхме се на този вариант, а именно спане в Раднево, защото е сравнително близо до границата, на 85 км, за да не се налага да тръгваме от други части на България и да ставаме по сред нощ. Родителите на Илко са много мили хора и се постараха да не ни липсват никакви удобства. Естествено направихме и банкет за заминаването. Салати, ракии, пържоли и бири. Раднево е малко китно градче с много липи по главната улица. Цялата нощ ми миришеше много хубаво на липа в стаята.
13 юни 2009 събота (изминати 484 км)
Тръгнахме от Раднево към 8.30 сутринта. Изпратиха ни тези мили хора родителите на Илята. Пътят от Раднево до Тополовград след Марица Изток-3 беше отвратителен. Тесен с ужасни дупки. Заобикаляхме ямите с моторите и напредвахме към границата. Как карат тия хора по този път с колите не знам. Единственият светъл лъч беше, че имаше някаква пътно строителна техника в началото на този път и най-вероятно след някоя и друга петилетка ще го направят.
Границата минахме бързо. Общо за половин час и нашата, и турската. Акцентът беше на турското КПП, където ни накараха да попълним специални формуляри, че не кихаме, не кашляме, не се сополивим, и изобщо, че не сме болни от свински грип. След това пътищата станаха широки и хубави, въпреки че пейзажа не се промени особено почувствахме, че сме в Турция. От Одрин до Истанбул са 270 км, които минахме за 2 часа и половина. На моменти ни пречеше само силният страничен вятър. От Одрин карахме по магистрала, за която платихме по 5 лири. Когато според табелите оставаха, около 50 км до Истанбул, а според мен отдавана вече бяхме в града спряхме на една бензиностанция. Заредихме до горе бензин А 95 по 3,23 лири (лева) литъра и хапнахме по един сандвич. Оказа се, че аз, въпреки че съм с най-новият и бърз мотор от всички, освен това съм, и с най-нисък разход на гориво. За изминати 220 км заредих 11 литра, или по 5/100. В 14,30 тръгнахме да щурмуваме Истанбул. Тази 14 милионна лудница на Турция. Доста страшно беше. Три пъти попадахме в ужасни задръствания, въпреки че карахме по магистралата в посока Анкара. Няколко километра се изхитрихме да караме по банкета широк, около метър. Камиони и автобуси, обаче и там ни притесняваха, и Иво, и Илята успяха да одраскат техните странични куфари в мантинелата. Аз пощурях по едно време и подкарах, като бесен между колите. Направих си мини рали по турски. Откъсвах се напред, а после си изчаквах приятелите. Горният мост Фатих Султан Мехмет е по-новият и по-северният в Истанбул. По-близко е до Черно море. Магистралата, по която карахме ни изведе до другият мост - Боазичи, или Първи Босфорски. Разположен е по-южно по Босфора и е малко по-близо до историческият център на Истанбул и Златният рог. Двата моста са с почти идентични размери. Дължина, съответно 1560, светъл отвор 1074 м за Боазичи и 1510 м дължина, и 1090 м светъл отвора за Фатих Султан Мехмет. И на двата моста височина е 64 метра над водата. Новият мост Фатих Султан Мехмет е 39 метра широк спрямо 33,40 метра широчина на Първи Босфорски. Карахме на Иво по GPS-а, но и самата магистрала си ни водеше, както и многото указателни табели по нея. На едно място ясно видях табелата за Анкара и стрелка на дясно, но Иво се пулеше в уреда и мина направо. Викам си - Иво се обърка! И наистина след няма и две минути той започна да се колебае и ослушва. Добре че на 500 м от нас имаше място за обратен завой, та бързо се оправихме и не загубихме повече от 15 минути. Викахме му -"Ей кьор олсун табела бе? Къде гледаш? Не видя ли табелата?".
За два часа и половина успешно минахме, около 110 км и пресякохме Истанбул. Преди обаче да излезем от града минахме по моста. Задръстването започна още километри преди моста. Там също карахме по банкета. Успяхме да спрем два пъти и направихме снимки. След моста са касите за плащане на таксата. От Европа към Азия се плаща, а обратно от Азия към Европа не. Да ама няма гишета за плащане кеш. Само с карти. Ама ние карти нямахме, защото картите са за многократно минаване и са над 30 лири. А пък ние искахме само да влезем в Азия. Аз се наредих успоредно до една малка кола. Изчаках шофьора да мушне картата, светофара светна зелено и минах заедно с колата без проблеми. Иво и Илята отидоха на най-крайното гише и минаха, без изобщо да спират. Взеха да вият някакви сирени, но те се направиха на глухи и не им обърнаха внимание. Пък и никой не ни спря след това, макар че сигурно са ни видяли на камерите. Какво ли са си казали операторите? "Ето ги поредните нахални чужденци!"... Така минахме Истанбул и влязохме в Азия. Половин час след това отбихме по някакви локални пътища, за да търсим морето и изведнъж асфалтът свърши и започна макадам. Направихме и малко офроуд. Към 10 км. После по лош и тесен асфалтов път след 40-50 км стигнахме морето. Търсихме някакво село, което било край морето, но приличало на Копривщица. Не намерихме нищо такова и поехме към Агва. На 10 км преди това градче стигнахме Караджакьой. Плажът беше на 50 м от пътя и спряхме да снимаме. До като се мотахме и "четяхме" табелите на турски, че е забранено къмпингуването аз забелязах, че задната гума на Трансалпа на Иво е спаднала. Оказа се, че има забит в нея гвоздей. И така приключихме с карането за днес. Минахме 484 км, като около 10 км не ни достигнаха до Агва, където смятахме да спим. За късмет намерихме къмпинг на 200 метра от злополучното място и сега, до като аз пиша в дневника Иво прави задна гума. От някъде се появи един нашенец, Севдалин от Шумен с двойно гражданство и сравнително добър български език. Той донесе автомобилен крик за да вдигнем мотора, защото Трансалпа няма централна стойка. Сложихме нова вътршна задна гума, а по-нататък по пътя ще намерим гумаджия, за да залепим спуканата. Разпънахме палатките. Това спане ще ни струва по 20 лири на човек. Купихме бира, кола, домати, краставици, ще вечеряме и ще спим. И утре тръгваме нататък по брега на морето към Синоп и Самсун.
14 юни 2009 неделя (изминати 399 км)
Днес денят го започнахме с къпане в морето. Това, което не можахме да направим вчера. В началото ни беше малко студено, но после се адаптирахме и започнахме да се кефим. После тръгнахме към Синоп по брега. Включиха GPS-а и потеглихме. След 10 км пътят свърши и минахме на черно. Така било по-пряко според уреда. След известни уговорки и разправии пак излязохме на асфалта. След още 10 км хубав път с плавни завои уредът пак посочи тясни черни пътища, които станаха, почти горски пътеки. Този път аз дигнах по-голям джангър. Пожелах разни "хубави неща" на тъпите им уреди и отворих хартиеният носител картата, като заявих, че ако още един път се опитат да се отбием по разни горски пътеки в страни от главният път, то аз си продължавам по пътя без значение, какво им показват уредите. От там нататък проблеми и губене нямаше, след като изключиха GPS-а. За три часа с тези минавания напряко бяхме направили само 40 км. А до Синоп бяха малко над 500 км. Но щом хванахме главният път нещата потръгнаха. После още един път се объркахме, като от Кандира се спуснахме към морето, където имаше някакъв курорт и пътят свърши. Иво каза, че имало черен път по край морето на GPS-a към Карасу, но аз категорично отказах да карам повече напряко по черно, пък и на другите нещо им беше спаднал ентусиазма за офроуд, та се върнахме назад 20 км пак в Кандира. От там по царският път отпрашихме към Карасу, Акчакоса и т.н. Сравнително тесен път, но с хубав асфалт, много села и махали, и страшно много завои. Нещо като старопланински проход, а планините, като източните Родопи. За първи път виждах толкова нагъсто села едно до друго. Точно до табелата за края на едото село, на 1 метър по-нататък табела с името на следващото село. Доста крави и овце. Въпреки че морето е едва на 10 км никой не строи хотели и не чака почиващи. Гледат си земеделието и скотовъдството, и само на самото море, където има плажове има развита някаква хотелска и туристическа база, но и тя само до 2-3 етража. Никакви 8-10 етажни грамади. Никакви СПА-хотели и ваканционни селища от затворен тип, дискотеки, казина и барове.
След Акчакоса минахме през Алапли и Еречит. Малки градчета по склоновете на планината край морето. Много живописни. Към 17 часа стигнахме Зонгулдак. 100 хиляден град на залив построен подобно на Велико Търново, или Кавала по склоновете на планина, която се спуска стръмно към морето. Преди да влезем в града минахме няколко тунела и след града също. Зонгулдак има корабостроителница и доста мини, и шахти, както и въжени линии, и вагонетки за транспорт на рудата към пристанището. Вече бяхме минали близо 300 км по пътища с изключително много завои и стана ясно, че до Синоп по никакъв начин не можем да стигнем. Решихме да продължим към Бартин и Амасра. Бартин е доста голям град, почти, колкото Зонгулдак, но разположен по-навътре в сушата. На около 20 км от морето. До него води широк четирилентов път с плавни хубави завои и дълги прави участъци. След това пак свихме към морето за Амасра. Пътят стана много тесен и стръмен с такива завои, че направо си виждах задният номер на мотора, когато се въртях по тях. За първи път виждах толкова стръмни обратни серпентини. Когато предният мотор взима завоя, въпреки че е пред теб имаш чувството, че е точно под теб и ти караш над главата му. По средата на този, около 10 км път спряхме да видим каменната птица изсечена в гранитна скала над пътя и статуя на някаква римска богиня до нея. Този паметник е бил изсечен по заповед на Гай Юлии Акила армейски командир на източните провинции през 42-50 г от новата ера по времето на император Клавдии и се нарича Птичата скала. Направихме снимки. После снимахме и панорамата към града от едно пазарче и влязохме в Амасра. Градче с около 25 хиляди жители. Изключително интересно и живописно. Явно много древно с крепост, пристанище, остров и полуостров. Нещо като Несебър и Созопол заедно. Пълен с туристи град. Намерихме една къща с пансион. Направихме пазарлък за 25 лири на човек и се разположихме на цял етаж. Кухня, хол, две тоалетни, баня и стая с три легла. Паркирахме моторите в тясно проходче пред входа на сградата и се отдадохме на почивка. Този ден бяхме минали точно 399 км. Иво предложи да не се излагаме за 1 километър, ами да взема да вдигна мотора на централна стойка и да въртим на ръка предната гума, до като стане 400 км на брояча... Вечерта хапнахме черноморска риба в ресторант на брега, която поляхме обилно с бира Ефес Пилзен.
15 юни 2009 понеделник (изминати 330 км)
Сутринта рано днес се разходих из Амасра. Ходих да видя крепоста и направих много снимки. Личи си влиянието на генуезците тук по стените по портите и фризовете. Крепостите в същност тук са две, като едната е на полуострова, а другата на острова и са свързани с каменен мост. Водата в морето е кристално чиста и в двата залива. Стегнахме багажа и си тръгнахме от Амасра. Днес вече ще гоним Синоп. Не само го подгонихме, ами даже успяхме и да го стигнем. Днес минахме само 330 км, но за това пък какви! Почти през цялото време от 9 сутринта до 8 вечерта завой след завой. Толкова завои, колкото направих днес не съм направил сигурно общо за цялата година. Сравнително тесен път с хубав асфалт, но с много едра фракция чакъл. До 2-3 см големина на зърното. Това прави асфалта доста грапав, но пък гумите захапват, като питбули. Направо моторджииска мечта. За 330 км имаше само няколко по-прави отсечки по няколкостотин метра и то в населените места. Гледките също бяха невероятни. Непрекъснато караш в планина. Край теб борове и широколистна растителност. Непрекъснато ти мирише на цветя и на билки, а под теб е морето в наситено синьо. Непрекъснати изкачвания и спускания, и завой след завой... Днес бяхме направо в моторджииският рай! На моменти навлизахме по-навътре в планината и минавахме село след село. Свършва едното и веднага започва другото. Даже днес видях две табели на един пилон. Едната за края на едното село и над нея с името за началото на другото село. Минахме и през село Пазарджик, но табелата беше доста изкривена и огъната и не спрях, за да снимам. Тя беше на един остър завой и явно някой се е блъснал в нея, до като я прочете. Почти във всяко село има джамия. На няколко пъти, както си карах ме стряскаше силен странен звук и после се усещах, че ходжата пуска уредбите и усилвателите на джамията и пее...
Вечерта малко преди Синоп отбихме от главният път и през едно село и малко офроуд стигнахме до морето, където направихме лагера за тази нощ. Минахме през 70-100 метра мек пясък с дълбоки коловози и Илята успя да падне с мотора там. Нямаше никакви последици нито за него, нито за мотора, защото куфарът и ролбарът му легнаха в пясъка, а той се измъкна без драскотина от долу. Помогнах му да вдигне мотора и го избутахме до лагера. Преди това, обаче не пропуснах да му снимам "резила" за поколенията. И аз не минах метър. Нещо бе започнало да трака по мотора ми и сега установих, че една тръба разпънка на страничните ми куфари се е счупила на две. Ще я шинирам утре с една от щангите за гуми, които нося, както се шинира счупен крак и се надявам да устиска до България. Ако не ще търся заварчик тук в Турция. Багажът ни е много и сме доста тежки за офроуд. Ще трябва да спрем с тези изпълнения извън пътя, за да не си отворим по-големи проблеми.
16 юни 2009 вторник (изминати 358 км)
Тръгнахме към 9 часа. Преминахме меките пясъци без проблеми и изскочихме на асфалт. Преди това, обаче си поправих мотора. Шинирах тръбата с щанга от КТМ, която се оказа много подходяща за целта и затегнах всичко с тиксо, и свински опашки. На вид стана здраво. Мисля че ще издържи до България. После отидохме в Синоп, който беше на около 20 км от лагера. Там, до като се снимах до табелата на града, Иво и Илята намериха гумаджия, който за 5 лири залепи спуканата преди два дни задна вътршна гума. После се забихме на пристанището, за да пием чай и да разглеждаме крепоста. Стените и са високи до 30 метра. В най-високата кула има кафе. Постояхме малко там поснимахме и погледахме пейзажа от високо. Не знам дали е превземана някога тази крепост с щурм, но лично на мен това ми се стори абсолютно невъзможно. По 3 метра дебели стени и 30 метра високи, колкото 10 етажен блок. Да бягаш под тях с копие и меч, за да ги превземеш на мен ми се струва адски демотивиращо и невъзможно. Закусихме под стените. Там на масата имаше туски вестник "Хабер 57", който подробно разгледахме. После напълнихме резервоарите и поехме към Самсун. Пътят се отвори. Стана по-широк и с хубави мазни завои. Глътнахме километрите за нула време. Самсун е доста голям град на голям залив. Исках да се снимам пред табелата му, но някак неусетно махалите и селата преминаха в добре подреден и подържан град с много зеленина, светофари и кръстовища. Искахме да спрем в центъра, но там се оказа голяма лудница и тарапана от хора, и превозни средства. Успяхме да направим само една почетна обиколка с моторите, около центъра и поехме към следващият по-голям град от маршута ни Орду. Времето започна да се разваля и от морето запълзяха черни облаци. Малко преди Орду се срещнахме с фронта и дъждът. За наш късмет ни забърса само опашката на този фронт, та дъжда беше слаб, но всичко по пътя стана вир вода. Добре че пътят тук беше прав и широк. След 40-50 км изскочихме пак на сух асфалт. Към 19 часа намерихме къмпинг на плажа, след едно малко градче Гюяйлъ. Казаха че няма да ни вземат пари за палатките, ако вечеряме при тях в ресторанта, защото още не било в сезона. Така и направихме. Лаврака им беше много хубав. Поляхме го с Тюборг. Този ден минахме 358 км. До Трабзон ни оставаха по-малко от 200 км и напускаме Черно море.
Атракцията на този къмпинг беше малко черно-бяло зайче, което непрекъснато се въртеше около нас и моторите. Опитахме се да го хванем, но се оказа, че неговите реакции са много по-добри от нашите. За първи път виждахме заек моторджия и бяхме очаровани. Времето продължава да е облачно. Дано да не вали.
17 юни 2009 сряда (изминати 207 км)
Днес беше ден за почивка. Още вечерта се бяхме разбрали, че първо ще правим плаж, а после ще тръгваме. Само че, към 5 часа сутринта закапа дъжд и си помислих, че схемата ще се провали. Към 9 часа, обаче разкъса облаците, изгря слънце и поплувахме в морето. Най-накрая успяхме да хванем зайчето за дългите уши и малко да се порадваме на пухкавата му козина. После събрахме катуна и към 12 часа потеглихме. Пътят бе четирилентов, като магистрала и поддържахме 100 км/час. Не че не можем да караме и доста по-бързо, но не ни се плащат глоби. Даже и със 100 км/час сме в крачка, защото колите са ограничени до 90 км/час, а моторите до 80, но за сега, за 100 км/час не сме имали проблеми. Минахме през Гиресун, който е красив 90-хиляден град. До пътя там снимах най-вероятно джамия, която беше построена и облицована, но без минарето. Без минарето си е абсолютна църква, в почти романски стил. После стигнахме Трабзон. 229-хиляден град с красиви цветни сгради, които стъпаловидно се спускат към морето. В центъра на града срещу морето е църквата Света София с камена кула камбанария. Снимах я от шосето, по което минахме. Имаше и други интересни неща, които утре ще се опитам да снимам. Подминахме Трабзон и на 25 км след него в Аракли намерихме някакво лятно ресторантче, което все още не работеше, защото не е започнал сезона, но персонала беше там. Попитахме дали можем да разпънем палатки, ако ядем при тях и те се съгласиха. Разпънахме под дърветата до масите. Беше към 17 часа. Един от турците, които обслужваха скарата дойде да ни разпитва и да ни прави мохабет. После неочаквано обяви, че Иво бил най-красивият от нас и му отправи недвусмислени намеци за секс. Отбихме атаките, но Иво сериозно се притесни от анадолските мераци... Минахме само 207 км днес, но нали ни беше почивен ден. После пак се изкъпах и плувах в морето. Днес съм на пълна програма с два плажа. Утре ще се разделим с агитката, но ще се съберем пак в Ерзурум.
18 юни 2009 четвъртък (изминати 561 км)
Станахме рано към 6 часа и към 7 вече бяхме готови за път. Иво и Илята тръгват нататък към Оф и Ризе, за да минат през някакъв проход до 2700 м нмв. Аз се върнах 25 км назад в Трабзон, за да хвана главният път към Ерзурум. Летището на Трабзон е построено на брега на морето до плажа. Пистата за кацане е успоредна на крайбрежната магистрала, от която я дели само една ограда. Пистата е няколко километра дълга и най-вероятно приема международни полети. До като се чудех къде да спра, за да снимам и видях табелата наляво за Ерзурум. Пристроих се и завих, а след 5 минути Трабзон остана зад гърбът ми. В момента, в който свих към планината и обстановката коренно се промени. Не остана и помен от морето, а започна сериозен планински проход. След по-малко от час бях вече в облаците (мъглата), всичко стана мокро и запонах да си обличам още дрехи. Пътят беше много хубав с три платна + аварийни и даже беше маркиран с жълта боя. После се спуснах към село Мачка. От там, от центъра се отбива път за манастира Сумела, (или Шумела). Манастира е високо в планината. Изграден е в средата на отвесни скали от православни християни. Пътят бе асфалтов и тесен, но не стигна до манастира. До него се ходи пеша. Има килии за монасите, параклиси и скална църква. Има много стенописи. Много от тях са вандалски надраскани и унищожени, до човешки бой, но има и следи от съвсем съзнателно и методично разрушаване на стенописите с остри сечива, най-вероятно кирки. Личат си и запалени греди, и покриви, а също и бутнати камъни от стените, най-вероятно от "правоверните", които са абсолютно нетърпими към други вери и религии. В последствие някой малко по-интелигентен мюсюлманин се е сетил, че това място може да стане туристическа атракция и от него да се вадят пари, и е спрял разрушението. Билета за вход в манастира Сумела е 8 лири. Направих много снимки. Когато се спусках надолу пак към Мачка видях разрушена църква и разрушен параклис. След това хванах пак главният път и тръгнах към Гюмюшхане и Байбърт. На една скала беше кацнала разрушена крепост. Направих снимки. После задуха много силен страничен вятър и доста трудно удържах мотора. Стигнах Байбърт. Точно до града има голяма червена крепост, която опасва един хълм и е туристическа атракция. Спрях само за да направя снимки и бързо се изнесох от това проветриво място. После изкачих поредният превал в планините по пътя към Ерзурум. Този път стигнах до снега. Снимах мотора на фона на няколко снежни преспи на около 2400 м надм. височина. При Ачкале се събират двата пътя за Ерзурум. Долният от Ерзинчан и горният от Трабзон. После изкачих поредният превал, пак до снега. Пак ме задуха силен страничен вятър и надвиснаха черни облаци, но засега не вали. На върха на този превал има някакъв паметник и наблюдателна площадка, а от страни бронзова сатуя на Ататюрк, който сочи пътя към бъдещето на Турция. После слязох в равнината и по широка четирилентова магистрала подгоних здраво мотора. Трафикът бе много слаб тука. Рядко минаваха коли и камиони. Карах със 130-140 км/час. Малко преди града се засякохме с един черен облак и ме заваля за първи път днес. Снимах се пак при табелата на Ерзурум, както миналата година. Тука май времето е спряло. Навсякъде войска, полиция и жандармерия. Широката четирилентова магистрала тук е разкопана и се кара само в едно платно. Другото бе подготвено за асфалт, все едно, че утре ще го асфалтират, но точно така беше и миналата година тука. Минах бързо през този 300 хиляден град в посока Агри и Иран. На другият край на Ерзурум се събрахме с Иво и Илята и хапнахме в един ресторант. Беше към 16 часа и решихме да караме до Агри. До там бяха 190 км. При тези широки пътища, около 2 часа каране. Проблемът беше другаде. Чернилката плътно закри небето и заваля. Облякохме си дрехите за дъжд и потеглихме. Много дъжд ни валя и много вятър ни духа за тези 190 км. Пак имаше превали, изкачвания и спускания. Единственото по-интересно нещо по този маршут, освен невероятните гледки беше, че тъкмо снимах табелата на поредният превал 2290 м и ме заваля градушка. Не много едра, а слава богу, колкото грахови зърна. Запалих мотора и тръгнах надолу. Около 5 км ме валя градушката и после премина в дъжд. Здраво ме чукаше по каската и по мотора, но за щастие нямаше поражения. Определено, от както карам мотоциклети, а това е далечната 1973 година за първи път ме вали градушка, до като карам мотора.
Към 19 часа пристигнахме в Агри пак в дъжд. Явно беше валяло много, защото канализацията на града връщаше обратно и от уличните шахти направо извираше вода. Намерихме хотел в центъра за по 15 лири на човек. Банята и тоалетната бяха общи на етажа. Лукса не беше прекален, да не кажа, че никакъв го нямаше, но нали бяхме на сухо, пък и цената беше ниска.
Днес карахме от 7 сутринта до 19 часа вечерта и аз минах 561 км. Иво и Илята са минали, около стотина км по-малко от мен. Цялата вечер и през ноща пак валя дъжд.
19 юни 2009 петък (изминати 323 км)
Сутринта, когато станахме пак валеше дъжд. Този град Агри не стига, че е абсолютно безличен и обикновен, но и непрекъснато вали. Настроението ни спадна, защото днес трябва да стигнем до планината Арарат, а при това време, изобщо нямаше да можем да я видим. Към 10 часа обаче поразкъса и в 11 тръгнахме. Растоянието от Агри до Догубаязит е само 90 км и в 12 часа бяхме пред табелата му. По пътя имаше много красиви и интересни пейзажи, които снимахме. Арарат, обаче беше забулен в облаци. Решихме да чакаме на една бензиностанция в началото на града. Поръчахме чай и седнахме от вън, за да гледаме планината, която е на 10-тина км до града. Облачната база бавно започна да се вдига. Склоновете започнаха да се откриват и след час и половина, до като пиехме чай и правихме мохабет, конусът на Арарат се показа, за да направим малко снимки. Арарат е висок 5165 м. Според легендата на тази планина се е спрял ковчегът на Ной след потопа. Арарат се показа само за 10-15 минути, но това ни беше достатъчно. Останахме с впечатлението, че само за нас разбули за кратко лицето си. След това пак се скри в гъста облачност.
До като чакахме мина един мотоциклет БМВ и спря, като видяха нашите мотори. Бяха момче и момиче от Англия. Тръгнали за Индия. Казаха, че имат иранска виза, а пакистанска не. Моторът им беше BMW R 100 GS айрхед, стар, но в отлично състояние. Само стъклото на фара му беше счупено от камък изхвърчал от камион в Турция. Пича го беше залепил с черно тиксо. Направихме малко приказка с англичаните и те тръгнаха към границата с Иран. Тя е на 10 км след Догубаязит. Пожелахме им лек път и започнахме и ние да се стягаме. Проверихме си маслата. Имаше лек спад от горна граница на мерната ми пръчка, около 2 мм надолу, но реших, че още не е за доливане. Още не беше даже в средата на мярката. Един от турските шофьори се оказа, че знае руски, защото жена му е рускиня, а той работил в Русия, та направихме як мохабет и с него. Той ни посъветва преди да тръгнем от тук да посетим сараите на Ишак паша, които били местна забележителност. Така и така сме дошли тук няма да ги пропуснем я. Запалихме моторите и влязохме в града. Догубаязит е близо 70-хиляден град, абсолютно типичен за изтока. Мръсен, прашен и шумен. Ниско етажен с тесни улици, които са пълни с хора, коли, каруци, колички и сергии. Имаш чувството, че целият град е един огромен пазар. Срещат се често коли, камиони и автобуси с ирански номера, които са цветни с арабски надписи по тях. Движението е доста хаотично и правилата му не се спазват особено. Карат в насрещното без да се смущават. Тук е кюрдски район. Още преди да влезем в града ни направи впечатление, че селата са с малки ниски къщи от кирпич с равни покриви подобни на землянки. Навсякъде има големи стада от овце и кози, които се карат по мантинелата, пък и по самата магистрала без особени притеснения. В другите части на Турция, където минахме имаше повече крави, но не и тук. Изтока се почувства и замириса с пълна сила.
На няколко км след града на едни скалисти хълмове от червеникави скали са издигнати сараите на Ишак паша. До тях води павиран път. Входът е 3 турски лири. Разгледахме всичко. Дворът, джамията, приемните зали, спалните, баните, кухнята, тоалетната и даже затворът под земята, където снимах две от килиите. Невероятен дворец ограден с крепостна стена, украсен с много красиви каменни резби колони и ажури, изграден целият от червеникави камъни. От прозорците се открива красива гледка към долината, планината Арарат и градът Догубяазит. Направихме много снимки и към 14,30 тръгнахме обратно да си ходим. Това беше крайната точка, до която стигнахме в Турция на югоизток. До Догубаязит брояча ми показа, че от Пазарджик до тук съм минал 2593 км. Като прибавих и 7-те км до сараите на Ишак паша числото стана точно 2600 км. От тук нататък започваме да се връщаме към България. Това е 8-ият ден, от както съм тръгнал от Пазарджик. Напълнихме резервоарите в Догубаязит и тръгнахме към езерото Ван. До там са около 200 км с два превала в планините. Преди това обаче на 10 км след Догубаязит има едно село, което е на 1-2 км от границата с Иран, защото тя там прави чупка. Пътят ни минава точно по край това село, така че погледнахме и в Иран. Направих снимка на някакви баири в територията на Иран, но може би няма да се виждат хубаво, защото заваля дъжд. Облякохме регенкомбитата и дадохме газ. Първият превал беше висок 2644 м и пак минахме по край преспите сняг до пътя. Не спрях да снимам, защото валеше. Пътят бе широк и хубав с плавни завои, така че карахме бързо. Все още имаше много стада с овце и кози, но лека полека селата ставаха с по-хубави и по-високи къщи с ламаринени покриви. Завръщахме се пак в Турция. На около 40 км преди град Ван след един завой изведнъж изскочи езерото Ван. Спрях и направих няколко снимки, въпреки силният страничен вятър, който ме вееше по шосето. Езерото бе много красиво с един особен лазурен цвят на водата, която пък е солена, както на море. Пътят се вие по край брега и така неусетно стигнахме град Ван. Около 350-хиляден град на брега на едноименото езеро и на 1800 м нмв. Има пристанище, от което тръгват фериботи за другият край на езерото и летище за международни полети. До като минахме през града и върху нас се изля такъв дъжд, че едва виждахме накъде да караме. На една бензиностанция в края на града спряхме, пихме чай и обсъдихме какво да правим. Беше 17,30 часа. Казаха ни, че на 100 км по брега на езерото имало малко градче Геваш и пред него имало къмпинги. Потеглихме натам. Оказа се, че Геваш е на 20 км след град Ван, а не на 100 км. Намерихме къмпинг и за 10 лири на човек опънахме палатките на брега на езерото под върби и тополи. Дано утре да е хубаво времето, за да направим плаж преди да тръгнем за Диарбекир. Днес минахме 323 км от Агри до тук, до Геваш. На няколко места имаше военни постове, а на 2-3 места имаше и жандармерия, която проверяваше документите на пътуващите в рейсове, бусове и камиони. Нас ни пускаха без проверка. На мен паспорта ми беше в един джоб от страни на бедрото над коляното на моторджийският ми панталон. А върху него бях облякъл панталонът, който ме пази от дъжда. По едно време се сетих, че ако ме спрат с насочени автомати и ми поискат паспорта, то аз ще започна да си свалям горният панталон, за да стигна до документа. Представяте ли си, какво щяха да си помислят онези с автоматите, когато започна да си свалям панталоните под дулата им?...
20 юни 2009 събота (изминати 464 км)
Днес не беше от най-добрите дни за каране. Даже може би беше най-лошият. През ноща валя дъжд. Сутринта пак дъжд. Всичко бе мокро. Не можахме да се изкъпем в езерото Ван, защото беше много студено. Прибрахме мокрите палатки, стегнахме багажа и към 10,30 тръгнахме. Почти веднага пак ни заваля слаб дъжд. Пътят се виеше, около езерото на плавни завои и мястото бе много красиво, но без дъждът. После дойде и калта и офроуда. На всеки 30-50 км, около 3-5 км от пътя са в строеж. Турците насипват камъни, чакъл и пръст, подравняват го криво ляво и оставят преминаващите превозни средства да утъпкват пътя и да играят ролята на пътно-строителни машини. Така хем не затварят пътя за движение, хем им се утъпква настилката. Значи, колкото и главен и първокласен да е пътя, то офроуда ти е гарантиран. А сега валеше, така че калта беше страшна. Успях да направя няколко снимки, но не на най-тежките учасъци. Там спирането за нас беше немислимо, защото сме на две гуми и щяхме веднага да легнем в калта. Не знам, колко пъти ми поднесе мотора в тези подвижни коловози, но се задържах на седлото и не успях да се пльосна в калта. На всички моторите ни станаха поне с 5 кила по-тежки от кал. После излязохме на асфалта, но там пък ни заваля проливен дъжд. Малко ни поизми моторите, но пък не можехме да развием скорост. После пак кал, и пак дъжд, и така, около 200 км. После дъждът спря, но пък задуха много силен страничен вятър. А участъците в строеж станаха сухи и започна да се вдига ужасен прах и пепел, когато се разминавахме с камиони и рейсове. Всичкият този офроуд не мина без последствия. Чух че нещо тропа и дрънчи. Спрях и установих, че на десният ми страничен куфар се е счупила ключалката. Езичето се беше откъртило и капакът се вееше само на пантите. Слава богу от куфара нищо не беше успяло да изпадне. Превързах капака с ластици, "благослових" за пореден път турският пътно-строителен гении и продължих нататък. Зарекох се, че в близките 5 години няма да стъпя в Турция, до като не си оправят пътищата. Аз да не съм им пътно-строителна техника?!?!
Студът свърши и настана жега. Всичко наоколо побеля и пожълтя. Навсякъде около нас се ширнаха ниви с жито и тук там хора, които жънат. Сигурно тук беше житницата на Турция. До където ти стига погледа по тази нагъната равнина се виждаха ниви с жито. После стигнахме Диарбекир. Голям, близо 800-хиляден град. Снимахме се пред табелата на града, на шосето, което естествено беше в ремонт.... Колко странно... Ремонт на шосе в Турция... За първи път виждам!?!? Та така. Широки, хубави булеварди и магистрали пресичаха града. Преминахме го за 15-20 минути. Ако бях сам тука, със сигурност щях да намеря хотел в града и да го разгледам, но Иво и Илята нямат чак такива финансови възможности, освен това са ограничени, и във времето, така че минахме транзит през Диарбекир. Жалко. Направих само две снимки в града. На едно кръстовище видях интересна статуя на диня. Няколко кръгли крепостни стени, симетрични, като кули и в средата на най-високата огромна диня поне 1,5 метра висока. Всичко това точно в средата на голямо кръстовище. Спряхме на червено, но докато пусна пачият крак, до като извадя апарата светофара светна зелено, от зад се разсвириха и аз тръгнах без да снимам. Ще го разгледам този град някой друг път. Или в някои друг живот, защото не смятам да се връщам повече тук по тези места. Продължихме към следващият град Сиверек, на около 90 км след Диарбекир. Той е 100-хиляден, а на 30 км след него е язовира Ататюрк, който ще прекосим с ферибот. Пристигнахме почти по тъмно, огледахме язовира и пристана на ферибота, и се върнахме, около 1 км назад. Забихме се по един черен път и между бодливи храсти, и тръни направихме лагера за тази нощ. Преди това пак имахме малко екстремни приключения. Иво падна с мотора в тръните и сега оправя единият куфар. Аз му помогнах да вдигне Трансалпа. После аз си харесах място на 20-30 метра по-нагоре в тръните и тръгнах с Африката. Иво беше зад мотора ми, ако стане нещо да крепи и да помага. Тъкмо излизах от черният път и влизах в тръните, които бяха високи, около метър, и спрях да се огледам в тъмното, защото се движех на фарове. Пуснах левият крак, но под него се оказа дупка и тръгнах да падам. Иво беше хванал задницата на мотора ми, но и двамата не можахме да удържим мотора и той легна в тръните. После дойде и Илята, и го изправихме. По мотора нямаше и драскотина, защото падаше, като в забавен кадър от филм. Останаха само малко смачкани магарешки тръни на мястото на инцидента... И палатките, и ги тях направихме в тръните. То нямаше, къде другаде да ги направим. Днес минахме 464 км. Утре ще прекосим тази част от язовира с ферибот и ще тръгнем за планината Немрут.
21 юни 2009 неделя (изминати 295 км)
Събрахме лагера в тръните. Рано сутринта ни събудиха петлите на близкото село. После се наредихме за качване на ферибота. Той прави курс на всеки час. До като чакахме пиехме чай и контактувахме с местните. Тук имаше доста екземпляри с чалми и потури. Купихме си с Илко от една сергия шарени кърпи за глава и си направихме по една чалма. Веднага ни взеха за мюсюлмани и започнаха да ни поздравяват със "Селям алейкум", и да ни питат, къде отиваме на поклонение. Даже някакви нахални туристи ни снимаха с фотоапаратите и с телефоните си... Натъпкахме се във ферибота, като сардели в консерва. Местните стюарди ни подреждаха. Моторите ги вкарахме между два буса, като остана само по 5 см място от двете страни на куфарите ми. Естествено, до като ферито се клатеше успях да одраскам боята и на двата буса с ръбовете на куфарите ми, но никой не обърна внимание. Аз се возех на ферибота на седалката върху мотора ми, защото просто нямаше място къде да сляза. Платихме по 5 лири за превоза. За 15-20 минути ни превозиха на другият бряг в някакво село и от там тръгнахме към планината Немрут. Местноста тук беше доста суха и този язовир освежаваше и променяше климата в този район. Язовирът бе изключително голям, но много разлят с много тесни ръкави и повече приличаше на меандри, и завои на голяма река, отколкото на езеро, на язовир. Важното е, че беше голямо количество вода в много суха местност. След 30-40 км започнахме да навлизаме в планината Немрут. Това е било името на местен феодал, който се е отцепил от персийската империя и се е обявил за цар. Беше направил дворец на върха на планината, на около 2600 м нмв. Входа за парка бе 6 лири, а към върха на планината водеше тесен път с хубав паваж. На малка тераса на върха на планината там все още личат останките от двореца. Имаше много склуптори от камък и камени глави високи по 1,50-2 м. Статуи на лъвове, глави на орли, включително и камена глава на самият Немрут. Там бе и каменият му престол, от който той от върха на планината, от високо е гледал земите на своето царство. Гледките наистина бяха зашеметяващи. Царството, което по такъв начин е основал Немрут е просъществувало към 80 години, преди отново да го присъединят към империята. Когато слязохме от планината беше 14 часа. От там тръгнахме към Адиаман. Около 200-хиляден град. Прекосихме го и тръгнахме към Гьолбаши. Малко преди това градче, с около 30-хиляди жители от някъде изскочиха две момчета. Едното със 100 кубиков скутер, а другото със 125 кубикова Ямаха и започнаха да ни правят състезания по шосето. Ние обикновено караме със 100 км/час и не се хващаме на тези предизвикателства от местните. Изпреварихме ги и заминахме. След малко двата мотора пак ни изпревариха с вой. Още малко и буталата им щяха да изскочат. После спряхме на една отбивка заедно с тях. Оказаха се Ал-Аслан и Мустафа. Луди фенове моторджии. Ал-Аслан имал гараж за ремонт на мотори в Гьолбаши и ни поканиха на чай и евентуална реклама от наша страна на сервиза му. Отбихме се натам. Ал-Аслан отвори сервиза и направихме няколко снимки. Почерпиха ни със сладолед, а не с чай поради голямата жега. Вътре в гаража имаше една Хонда CB 750 с разглобен стартер, гуми и разни Сузукита. Ал-Аслан хареса много моята Африка Туин и искаше да я покара, но аз мотора си не давам на никой, а камо ли пък тук в Турция. Момчето беше ниско към 1,60 и сигурно 40-50 кг тежко. Обясних му, че така, както е натоварена моята Хонда тежи сигурно към 300 кила и той няма да може да я удържи. Разбраха ме. Не ми се разсърдиха и минахме без тест-драйв. Взехме му визитката и е-майла и обещахме да пуснем информацията сред българските пътешественици моторджии. Ако някой има проблеми в този район да му се обажда. После поехме към Кайзери. Вечерта стигнахме град Кахраманмараш. Той е малко над 370-хиляди жители и започнахме да търсим къмпинг за преспиване. От града ни върнаха 4 км назад и намерихме къмпинг. В последствие се оказа, че това не къмпинг за преспиване, а полигон за офроуд каране на мотоциклети, джипове и АТВ-та. Обяснихме какво търсим, а хората се оказаха разбрани и гостоприемни, и ни пуснаха да разпънем безплатно на една поляна до входа. Имаше и тоалетна и вода. За пореден път се възползвахме от турското гостоприемство. Евала! Чок тешекюр! Днес минахме само 295 км. Разкошен ден беше с много емоции и приключения. Даже в този голям град Кахраманмараш успяхме да намерим бира и тази вечер си пийнахме Ефес Пилзен. Защото от 2-3 дни пазарувахме по магазините на малки села и градчета, а там бира не се продаваше, та направо се бяхме обезбирили. А това е много лошо за нас, особено в тези жеги! Единственото неприятно нещо през целият ден беше, че за тези близо 300 км път, които минахме за днес, 8 (осем) пъти ни използваха за пътно-строителна техника по участъци в строеж. Всеки от тях беше дълъг към 5 км, така че днес направихме поне 40 км корав офроуд. Станахме направо, като мелничари от прах и пепел, а имаше и места, които бяха полети с вода, та и калчица посъбрахме. Утре тръгваме за Кайзери и Кападокия.
22 юни 2009 понеделник (изминати 363 км)
За този ден ще започна отзад напред. Днес ми се роди внук! Когато пристигнахме в Кападокия, към 16 часа в къмпинг Кая си включих телефона и прочетох СМС от жена ми. Сутринта към 9 часа снаха ни родила момче. 4 кг и 125 грама, и 51 см. Едричък и дълъг! Кръстили го на мен - Владимир Георгиев Чорбаджийски. Малко се ошашках и много се развълнувах. Знаех, че терминът на Сиси е в края на юни месец, но все таех някакви надежди, че ще се прибера в България до раждането. С природата обаче не можеш да се разпореждаш. Това е положението. Факта, че научих щастливата новина на такова уникално място, като Кападокия, приех за много добър знак от съдбата! Аз в същност съм дядо от вече 3 години и 7 месеца, от както се роди внучката ни Юлиана, но това не пречи на радоста и гордоста ми. Отидох в Угрюп и купих бутилка уиски, бира и разни други работи и вечерта празнувахме щастливото събитие. Значи сутринта, до като сме стягали багажа в град Кахраманмараш внукът ми се е родил!
Ние тръгнахме от там към 10 часа. Пътят беше хубав. Само четири пъти ни използваха за пътно-строителна техника, но отсечките по черно бяха къси, само по няколко десетки метра. Пътят минавше през някакви планини и превали. Беше хладно, а гледките бяха много красиви и ужасно се изкефихме. Минахме през три превала от 1500 до 1800 м нмв. Определено този ден беше един от най-хубавите от цялото пътешествие, а още не бях разбрал и за щастливото събитие. Беше ме налегнало някакво безвремие на това пътешествие. Телефоните ми бяха изключени. Включвах ги за кратко само вечер, за да се обадя на жена ми, а сега само карах, карах, и пак карах... Пейзажите се сменяха един след друг. Километрите се превръщаха в десетки километри. Десетките километри ставаха стотици километри, а после хиляди... Някъде още преди два дни, около езерото Ван бяхме минали 3000 км от началото на пътешествието. Зареждах мотора с бензин и карах. От град на град, от долина към планина, от превал към превал... Не знаех кой ден от седмицата е, нито коя дата е, пък и не ме интересуваше особено. Апарата ми чукаше дати по снимките и си мислех, че в България ще успея да подредя хронологично нещата и дневника. Е следобяда в Кападокия промени това положение. Веднага се задействах и установих, че внукът ми се е родил на 22 юни - понеделник. Денят на лятното слънцестоене. Най-дългият ден в годината.
Друго интересно нещо от пътя днес беше преминаването ни през Кайзери. Това е близо 800-хиляден град с доста европейски вид. Има няколко университета и е пълен с млади хора, като повечето от жените там ходят с дънки и блузи, а не със забрадки и фереджета. Широки прави булеварди потънали в зеленина, супер модерни търговски центрове и стадион с зашеметяваща космическа архитектура. Край град Кайзери се издига връх от отдавна угаснал вулкан - Ерджиес. Той е близо 4000 м висок и е покрит със сняг въпреки жегата. Под върха има ски курорт, който работи целогодишно. Аз съм изкачвал върха на Ерджиес през 2002 година. Бяхме 8 човека експедиция, но тогава се движехме с бус, а не с мотори. Припомних си експедицията и направих сега нови снимки на върха. После стигнахме Кападокия. Тук в къмпинг Кая до Ортахисар сме разпънали под едни дървета. Гледката към долината е невероятна. Цената е 13 лири за нощ на човек. Има много хубави тоалетни и бани с топла вода и много голяма екстра - басейн 12х25 метра, в който може да се плува. Има и много фризери с бира! Естествено не пропуснахме да се възползваме от всичките екстри. Днес минахме 363 км. Утре ще почиваме и ще разглеждаме това чудо на света Кападокия.
23 юни 2009 вторник (изминати 46 км)
Днес почивахме. Минах само 46 км, за да обикалям из Кападокия. Това място за мен е едно от чудесата на света. Тук е събрана и концентрирана част от красотата на света. Поне една трета! Сутринта рано към 6 часа гледахме шоуто на балоните. Тогава е безветрие и от цялата долина се вдигат балони с кошове по 10-15 човека вътре. Иво искаше да се вози и да види долината от горе, но нещо го стресна цената от 120 евро, и това с отстъпката. Иначе цената е 150 евро. Аз нали съм парапланерист и имам над 500 часа във въздуха летене, изобщо не ме влече такова висяне във въздуха с балон, още повече пък на такава цена...
Ето малко сведения за Кападокия. Долината е оформена от вулкана Ерджиес и неговите изригвания. После ерозията е създала тези неповторими форми и цветове. Първите сведения за царство на хитите са от 1200 г преди н.е. След разпада на това царство остават отделни княжества и 800 г преди н.е. фригийците създават силна държава тук. Те идват през Босфора от Европа според Херодот. После Кападокия минава в ръцете на медите и към 547 г преди н.е. районът се намира вече под власта на персите. В 333 г преди н.ера Александър Македонски завладява част от Кападокия, като част от своята империя при похода си на юг. Цар на Кападокия става Ариарефес Първи, който разширява границите на Кападокия от Черно море до Ефрат, а после го наследява един от приемните синове на Александър Македонски - Пердикас. След това, около 30-та година от новата ера идват римляните и Кападокия става римска провинция с център Кайзери. Римляните дават това име на града, който до тогава се е казвал Мезек. През 310 година Константин мести столицата на империята от Рим в Константинопол (сега Истанбул) и започва бурното развитие на Кападокия, като център на християнството плюс традиционните за тук килимарство и винопроизводство. През 843 год император Теодор снема забраната да се зографисфат църкви и манастири. Количеството църкви и манастири в Кападокия достига повече от 400. В 1071 година в Анатолия идват селчукските турци. След тях идват османците. Християнска общност е имало в Кападокия до 1924 година. Естествено аз не успях да разгледам всичко. За това е необходимо минимум една седмица и то задължително трябва да имаш превоз. Долината е много голяма. Няколко десетки квадратни километра, а теренът е много насечен и непроходим. Но пък гледките са уникални и неповторими. Аз съм за втори път в живота си тук, но имам ли възможност пак ще дойда!
Утре си тръгваме за България. Горе долу подбрахме най-краткият маршрут. Близо 1500 км имаме още до дома. До тук вече сме минали към 4000 км.
24 юни 2009 сряда (изминати 600 км)
Гледахме рано сутринта танца на балоните над Кападокия, а после събрахме багажа и тръгнахме. Разделихме се с Иво. Той замина към Анталия, за да гледа някакви къщи, които били по дърветата, а ние хванахме посоката към Чанаккале. Минахме през Невшехир. Около 80-хиляден град и после през Аксарай, около 180-хиляден. До него е вторият вулкан в тази област Хасан Дагъ 3250 метра висок. Първият, както вече писах е Ерджиес 3916 м до Кайзери. Тези двата вулкана са виновни за тази красота наречена Кападокия. От Аксарай поехме към Коня. Това е 980-хиляден град в огромна равнина. Пътят е с много дълги прави отсечки по 15-20 км, прав като конец без никакъв намек за завой. Там ни хванаха анадолските куки. От някаква частна кола, която сме пропуснали да видим ни засекли с радар. Илята карал с 98 км/час, а аз с 103 км/час. Глобиха ни по 100 лири (100 лева) на човек.
Максимално допустимата скорост за движение на мотоциклети в Турция била 78 км/час!?!? Ако спазвах тези техни тъпи ограничения трябваше да карам само на 3-та и 4-та предавка и още да съм на средата на пътя! Не че някой от турците ги спазва. Колкото по-голям е градът, толкова по-бързо карат. Карат, с колкото могат да вдигнат колите им. И никой не ги закача. А тук на абсолютно прав и широк път с много малко движение да карам със 78 км/час, или дай 100 лири. Гадни анадолски номерца. Или по-скоро балкански, защото подобно "спазване" на тъпи закони е характерно за нашият регион. До като ни пишеха бележките за глобата спряха някаква черна кола със златни числа и букви на номера, която караше доста бързо! Явно някакво местно партийно величие, някакъв баровец. Пуснаха го без да го глобят. Иначе, нали, сме много гостоприемни, но когато чужденци се опитат да нарушат някое тъпо правило, то тогава не сме чак толкова гостоприемни. Това са си наши закони и ние можем да си ги нарушаваме, но за чужденци е изключено. Да плащат! Те са богати, щом не си седят у дома, а се мотат насам-натам из Турция! Около Коня имаше 7 подобни полицейски засади. Изминахме 4000 км из Турция, но никъде не е имало подобно нещо. Явно полицаите тук, или са много гладни, или някой ги е подгонил да отчитат дейност.
След Коня минахме Афион. Около 180-хляден град. Малко преди него започна да духа силен страничен вятър, който е характерен за този район. Жега и силен вятър, който не те разхлажда, а само се опитва да те избута от пътя. Завъртяхме се около Афион, до като хванем посоката за Кютахия и през цялото това време все ни миришеше на канализация. Все едно, че целият град Афион беше потънал в лайна! Доста странно за турски град, защото те обикновенно се подържат много чисти. Поне центровете и по-цивилизованите им части. После забихме към Кютахия. 300-хиляден град. Повече полицейски засади нямаше, така че пак си карахме със 100 км/час, както през цялото пътешествие. Продължаваше да е страшна жега и да духа много силен страничен вятър. Отбихме се в центъра на Кютахия, за да сменя малко пари, защото количеството турски лири, които имах, застрашително намаля след глобата. Пари за близо два резревоара и половина ми взеха анадолците. Да им приседнат дано! Но, както каза Илята, понеже имаше 4 засади в нашата посока и 3 в противоположната, то резултата беше 3:1 в наша полза... А можеше да е 4:0 за полицията и тогава наистина щяхме да останем без пари, и да спим гладни в тръните.
На 50 км след Кютахия е Тавшанли. Малък град, с около 70-80 хиляди жители. Стигнахме там към 18 часа. Забихме се в центъра и намерихме хотел. Тризвезден по 65 лири за стая с две легла, или по 32,5 лири на човек. Стори ни се добра инвестиция след днешният ден. След като се настанихме, се разходихме из центъра на града. Чисто, приятно място, подредено и с много магазини. Естествено в самият център има статуя на Ататюрк на кон, която им сочи пътя към бъдещето. Имаха и хубава градска градина с красиви водни каскади в единият край. Страното в това градче беше, че абсолютно никъде нямаше бира, да не говорим пък за твърд алкохол. Много праведни мюсюлмани се оказаха тия. Ходжата пее точно под час... В същност по джамиите отдавна няма никакви ходжи. Там има само усилвателна уредба и компютърен модем, който в определен час включва записът, а уредбата започва да вие, и да напомня на правоверните да не си забравят вярата. Модерни времена са вече, но тук бира няма. Ако трябва да определя Турция само с едно изречение то ще е такова - това е полицейска, социалистическа държава, с пазарно ориентирана икономика, като всичко това е силно омесено с ислямски елементи.
Днес минахме 600 км. Утре посоката е към Чанаккале.
25 юни 2009 четвъртък (изминати 401 км)
Потеглихме рано от Тавшанли към Балъкесир преди жегата да е дошла. Пътят, около 100 км е тесен с не много добър асфалт и много завои. Това в същност е проход в планина с борови гори и стръмни изкачвания и спускания, като тук там има и села. На места се виждаха големи разкопки. Явно и тук се прави магистрала. Бяхме спряли на моста на една река, за да направим снимки и да гледаме как някакъв лови риба с мрежа. Преди моста имаше сравнително остър завой, за да застане пътя перпендикулярно на реката за да мине по моста. Точно там се блъснаха двама. Някакъв Форд баничарка, който прави десен завой към моста и си кара в платното, и някакъв бял пикап, който излиза от моста и прави ляв завой. Явно белият пикап е сякъл по-остро завоя и се блъснаха отпред с Форда. Чу се доста силен трясък, предниците и ламарините им се посмачкаха и за наше голямо учудване, онзи с пикапа, който явно беше виновен за катастрофата даде газ и избяга, без изобщо да спре след удара... Форда остана на пътя със смачкана предница и висяща броня. Снимах го, а после запалихме моторите и си тръгнахме. Само това оставаше, да чакаме, за да ни използват за свидетели в турското правосъдие. От Балъкесир хванахме горният път към Бурса, но на Сусурлук свихме към Бандирма. Този път го хванахме, защото не е толкова главен, както долният към Чанаккале, и евентуално ще има по-малко засади на полицията, а освен това излиза на Лапсеки-Гелиболу, което е по-близо до България от Чанаккале. Имаше и тук засади на полицията, но за щастие от далече ги виждах и карах по край колата с радара точно със 78 км/час... Въпреки това на втората засада пак ме спряха, но само така от любопитство, за да видят кой съм и къде отивам. Илята спря малко след мен, тъкмо се обяснявах с полицая на английски. Полицаят много се учуди, че другият спира без да са му махнали, но аз му казах, че това ми е приятел. После още 5-10 минути се обяснявахме, какви сме и къде сме били. Накрая обявихме, че Турция е изключително "чок гюзел" и полицаите доволни ни пуснаха. После започна да духа силен вятър и небето пред нас стана плътна чернилка. Ние бяхме решили, след като пресечем Мраморно море и влезем в Европа да минем и през Гърция, и евентуално да спим на къмпинг в Катерини. За целта за този ден трябваше да минем към 600 км. Вече изоставахме от плана, но упорито карахме напред, а пътят вече вървеше покрай брега на Мраморно море. На 20-30 км преди Лапсеки небето се покри с чернилка и заваля. Илко се загуби някъде назад. Сигурно спря, за да си облече регенкомбито. Аз се бях сварил от жегата през деня, за това реших, че не е зле малко да се разхладя, и изобщо не спрях, за да си облека защитата за дъжд. Голяма грешка! След няма и 5 минути дъждът стана направо порой и за нула време ме направи вир вода. На места по пътя потече 10 см слой вода. Вече нямаше смисъл да се обличам. "Няма да ме спреш! Няма да ме върнеш!" - Виках и карах, като бесен в дъжда, като непрекъснато бършех с ръка стъклото на шлема, но въпреки това едва виждах на къде да карам. Усетих как целият прогизвам. Бельото ми се намокри, а в ботушите ми започна да джвака, до като превключвах скоростите. Минах през Чардак и стигнах Лапсеки. Дъждът стана вече нормален и аз свих към ферибота. Корабът беше вече пълен. Извиках на стюарда и той ми махна да влизам. Имаше 2 м2 за мотора ми до стълбата. След мен влезе още един ТИР, на който част от каросерията остана над капака на кораба и ферито тръгна към другият бряг, и Гелиболу. Изпих един чай, като направих всичко мокро там, където седях и се обадих на Илята по телефона. Той чакаше следващото фери в Лапсеки. Казах му че няма да карам още 200 км до Катерини, а ще търся хотел в Гелиболу, за да се изсуша и почина. Превоза с ферибота ми струваше 5 лири. Дъждът продължаваше да вали, но поне не беше вече пороен. В 17 часа пристигнах в Гелиболу и влязох в Европа. Имаше два хотела точно до пристанището, но ми се сториха доста мизерни и тръгнах по край брега, за да намеря нещо по-луксозно. На първа линия срещу плажа беше хотел "Хамазкьой". Единична стая беше 60 лири. Реших че си струва при моето положение, пък и имах достатъчно турски лири. Изкъпах се, преоблякох се и наредих всичко мокро да съхне на терасата на стаята. После се разходих по брега и хапнах в ресторант. Направи ми впечатление, че тук навсякъде има бира Ефес и Тюборг, а също и друг алкохол. Личи си, че вече съм в Европа. Днес минах 401 км. Утре тръгвам към дома. До Пазарджик от тук са към 400 км. Надявам се утре вечер да съм си в къщи.
26 юни 2009 петък (изминати 414 км)
Станах. Стегнах багажа и към 8,30 потеглих. В началото гонех Истанбул. После отбих към Кешан. Някъде там заредих за последно от скъпият бензин на Турция по 3,23 лири (лева), като прецених количеството, за да ми стигне без проблеми до границата. После минах Узункюпрю. Това е 40-хилядно градче, като името му в превод означава точно Дълъг мост. Снимах статуя на моста в центъра на града, а после минах и по истинският дълъг мост, като снимах една част от него. Реката там не е много голяма, но има блата и това е наложило изграждането на поне половин километър мост. Реката е адски замърсена и страшно вони, защото наблизо има фабрики за обработка на кожи, като явно отпадните продукти от това производство се изливат в нея. После дадох газ към Одрин. Имаше пак полицейски засади по пътя, но едната я видях отдалеч, а при другата нещо минах метър. Тъкмо пишеха бележките на друга жертва. Снимах входа на Одрин и новите му квартали, и дадох газ към Капъкуле. Турската граница минах за 10 минути. За влизане в Турция имаше опашки, защото турците от Германия се прибираха към къщи, както всяка година, но за излизане имаше само три български коли. Даже я нямаше и опашката от ТИР-ове, които обикновенно чакат на този пункт. На българската граница ме забавиха повече. Разнасях една флаш-памет от гише на гише поне половин час. Това с флашката е направено за "улеснение" на гражданите. По-рано без това улеснение се минаваше за 5 минути. На края предадох флашката и влязох в България. Някъде след 11 часа заредих с нашенски бензин по 2 лева литъра и подгоних към дома. Вече не карах със 100, ами си гонех яко със 130-140 км/час. Разбира се, когато ми светкаха за катаджии намалявах. И в Турция ти светкат и свиркат непрекъснато, но не за полиция. Не можеш да ги разбереш поздравяват ли те, или те псуват. А у нашенско е ясно. Та така. В 14,30 спрях пред къщи. За този ден брояча ми показа 414 км. Това беше. Малко ме боли задника, иначе съм добре. Миналата година след пътешествието бях доста по-смачкан. Явно влизам във форма.
А сега малко статистика. За 15 дена изминах точно 5415 км от Пазарджик, до Пазарджик. Счупи се една тръба разпънка на единият куфар, която успешно шинирах и така се прибрах до България. Счупи се ключалката на капака на другият куфар и го връзвах с ластици. И накрая долях 280 грама масло в двигателя в Кападокия и пак го докарах до горната отбелязка на мерната пръчка. Или мотора е изгорил по 60 грама масло на 1000 км. Това са ми били проблемите за 5415 км. Многократно засичане по пътя ми показа, че разхода на мотора е 5 л на 100 км. Или за тези 5415 км съм изгорил, около 270 литра бензин х 3,23 лири (лева) цена в Турция, значи към 870 лева са отишли само за гориво. В същност това е и най-големият ми разход за това пътешествие. За спане и ядене съм дал доста по-малко от тази сума. И една глоба от 100 лири (лева). Това е.
Пожелавам на всички успешни приключения и пътешествия!
Владимир Чорбаджийски - ВладиЧ
Приблизителна карта на изминатия път нарисувана от gps-а на Лари.
Към галерията със снимките от пътешествието ->
<- Назад към началната страница