Към галерията със снимките от пътешествието ->
С мотоциклет в Турция
началото
Мотори карам от 1973 година. Започнах от Балканче, после минах през разни соц марки, после Хонда, Ямаха ТДМ. С този ТДМ още през 2001 година с един приятел, който тогава караше Ямаха Супер Тенере направихме първото ни пътешествие в Турция до Бодрум и обратно. Тогава минахме през Чанаккале и видяхме Троя, Памуккале и други интересни неща. Няколко години след това реших, че вече съм стар за мотори, продадох последният, който имах, продадох екипировки, куфари, каски, всичко... Но старата любов ръжда не хваща! Около Коледа на 2007 год пак пощурях и купих една Хонда Африка Туин 750 куб см. Последен модел, почти нова на 50 000 км., оборудвана с куфари, ролбари, стегната, гледана като кукла и готова за пътешествия. Винаги много ме е кефело карането. Не сбирките, мохабетите, яденето и пиенето по съборите, а точно карането. Колкото повече, толкова по-добре. Правил съм разни пътешествия, но повече от 1500-2000 км за седмица не съм минавал.
С Любо Иванов - Африката от Варна се познаваме отдавна. Карали сме заедно на времето, но само из България. Той после обиколи доста места и страни, сам и с други спътници. Когато разбрах за поредното му пътешествие, реших да карам с него известно време. Неговите планове са доста глобални, така че не можех да съм с него през цялото пътешествие. Той смята да мине Кавказ, Урал, част от Сибир над Монголия и да стигне Новосибирск до езерото Байкал. Това за повече от месец каране. Аз не бях сигурен, че мога да издържа толкова каране. Отдавна не съм в първа младост. Четири години, изобщо не съм докосвал мотор. Не съм карал до сега Африка Туин. От Нова година до сега успях да и направя, само около 1200 км., което общо взето е нищо за половин година време. Уговорихме се с Любака, че евентуално ще го придружа из Турция. Трябваше да тръгнем на 9-ти юни.
9 юни 2008 понеделник
Тръгнах в 5.00 часа сутринта от Пазарджик. Още с изкарването на мотора от гаража заръмя дъжд. Докато изляза от града заваля здраво. Повече от 50 км./ч не можех да вдигна. За един час едва се добрах до Пловдив. Започнах да се притеснявам, че ако така се движа няма да успея да стигна до 11 часа в Бабаески на 70 км. от Истанбул, където щяхме да се съберем с Любо. Срещата ни беше там, защото аз минавах през Капитан Андреево, а Любака през Малко Търново...Здраво валеше. Малко преди Пловдив, когато усетих, че и бельото ми става мокро, спрях, извадих реген-комбито и го облякох. Това упражнение трябваше да го направя още в Пазарджик и сега щях да съм сух, но... Дъждът валя до Поповица, а после след Садово стана абсолютно сухо. Дадох газ и започнах да влизам в график. В 8,30 бях на границата. Напълних резервоара до горе със 100 октана на Шел по 2,60 лева литъра. Това щеше да е последният "евтин" български бензин за повече от седмица. За половин час минах и нашата и турската граница, качих се на магистралата за Истанбул и газ...
В центъра на Бабаески пристигнах в 11 без 20. Любака с английска точност пристигна в 11 без 2 минути. Маршрута ни от тук нататък беше, Бабаески, Хайрболу, Текирдак, Сяркьой и Гелиболу, където хванахме ферибота за Чардак. В 16,30 вече бяхме в Азия. Дъждът ни гонеше от България и успя три пъти да ни стигне, и в Турция за по час, час и половина, така че карахме сравнително бавно, и здраво окаляхме моторите. Минахме 510 км. за този ден. Разпънахме палатките край Чардак, изкъпахме се в Мраморно море и пътуването ни за този ден приключи. Остана готвене, ядене и спане.
10 юни 2008 вторник
Към 8 часа сутринта бяхме събрали багажа и тръгнахме. Маршрута за този ден ни беше Бандирма, Бурса, Ескишехир, Сиврихисар. Минахме 450 км. по най-различни пътища. Тесни, широки, хубави и лоши. Неприятното беше, обаче много силният страничен вятър, който духаше от Мраморно и Черно море. Силата му беше от 8-10 м/сек, или 28-40 км./ч. Подмяташе ни като есенна шума по пътя. Два пъти ме избутва, почти до банкета...Неприятно и опасно е, и поради камионите, които се движат с голяма скорост, около нас. Два пъти ни валя и дъжд, но за кратко. Друга неприятна особеност на турските пътища е, че поради жегата през лятото асфалтът се размеква и камионите правят улеи с гумите си дълбоки на места по 5-10 см, и когато се наложи да сменяш платното за движение моторът се хлъзга, и клати странично много неприятно. Точно това странично хлъзгане, на мокър от дъжда асфалт и при силен страничен вятър правят карането на мотоциклет тука доста опасно и адреналиново. Може би за това в Турция карат толкова малко големи мотори.
Аз за първи път минавам през Бурса и Ескишехир. Бурса е 4 милионен град разположен в малка долина и по склоновете на една планина. Аз в същност минах по новата магистрала край Бурса, която много живописно обхожда града. Ескишехир е около 150 000 град като шосето минава почти през центъра му. Минахме поне 15 кръстовища със светофари, където калабалъка и юруша беше голям. Един камион мина на 10 см от лакътя и куфарите ми...Продължаваше да духа и силен страничен вятър. Ама и на вятъра му хванах цаката. Просто лягах върху резервоара и мотора ставаше малко по-стабилен. Поне вече не ме буташе в банкета. Малко преди Сиврихисар се отбихме, на около километър в дясно от пътя в една борова гора, където направихме лагера си за тази нощ. Както вече писах този ден минахме 450 км. Утре щяхме да гоним Анкара, Кириккале и Йоскат.
11 юни 2008 сряда
Тази нощ, към 1 часа лагера ни бе посетен от жандармерията. Осветиха ни с прожектори от някаква военна машина и един войник и един полицай с автомати се въртяха, около палатките и моторите. Аз ги чух в просъница и станах. Поздравих и те взеха да ми говорят нещо на турски. Вдигнах Любака, който юнашки спеше в неговата палатка да превежда, но той сънен и не може да включи. Извадих си паспорта и им го дадох. Провериха го. Викам на Любака - Дай си паспорта - и той зацепи. Обяснихме криво ляво, какви са ни плановете за пътуването, и защо сме точно тук. Разбра се, че не сме терористи и ни оставиха на мира. Сутринта към 7,30 тръгнахме. Този ден минахме през Сиврихисар, Полати, Анкара, Кириккале и Йоскат. Общо 470 км. Шосето тук е много хубаво като магистрала, така че карахме бързо. Известни проблеми ни създаваше само силният страничен вятър. Решихме да вкараме свежа струя в пътуването като напуснем магистралата и минем през Хаймана. Това е малко градче с 1400 жители кацнало на един баир. Пътят беше тесен с много завои, но пък панорамите бяха разкошни. Направих много снимки. Естествено не пропуснах да се снимам точно под табелата Хаймана! От там тръгнахме право към Анкара. Град с над 6 милиона население. Любака ме предупреди да не влизам в града, защото няма да се оправя и ще загубя много време. О,кей. Тръгнахме и той бързо ме откъсна по завоите напред. Любо се хвърля като види завои точно като бик на червено. Така се дялка в завоите с такива наклони и скорости, все едно, че, ако ги вземе малко по-бавно ще му отрежат от заплатата...Аз съм по-предпазлив в завоите и естествено изостанах. Но пък на прави и дълги отсечки съм по-бърз от него. За това всеки си кара с неговото темпо.
Подминах табелата 13 км до Анкара и започнаха къщи и магазини. Шосето стана с много платна, пълно с коли и камиони. Започнаха светофари и големи кръстовища, и работата стана дебела. Всеки кара като на състезание за Формула 1 и настъпва газта до дупка. Коли, камиони, рейсове и аз по между тях с мотора...Пълна лудница. Викам си - Сигурно някъде съм изтървал околовръстната магистрала и влизам в града. Кофти работа! Табели много. За Коня, за Адана, за Истанбул, за Афион, за Кайзери, но никъде не виждам за Кириккале и Йоскат. На светофарите излитам първи и късам всички с 80-100 метра, и след това зад мен всички двигатели изревават, всички натискат газта до ламарината, и цялата глутница от коли, и камиони се втурва подир мен, и още преди следващият светофар ме надминава поне със 150 км/час... А отгоре на всичко, тук там през платното бягат и пресичат, и хора... Абсолютна лудница! На няколко пъти, аха- аха и да установя фул-контакт с някой камион, при което, нали се сещате, кой щеше да е победителят в схватката...
Взех да се препотявам. Спрях да питам, къде съм, пред един шоурум на Шкода като предположих, че някой от дилърите ще знае английски. Предположението ми се оказа правилно и едно момиче ми обясни, че това не е Анкара, а някакво предградие. Казах и, че нямам никакво намерение да влизам в този град, а отивам в Кириккале и Йоскат, и отговора за моя радост беше: Посоката ти е правилна. Карай само направо по тази магистрала. Благодарих и, и навинтих газта. След около 10-15 светофара лудницата започна да намалява. Появиха се и табели за Кириккале. Измъкнах се! После видях на картата, че само съм "драснал" по края на милионна Анкара. Направих няколко снимки и по едни шосета като магистрали се понесох нататък из Азия.
През около 300 км спирах да зареждам. В България карам със 100 октанов бензин, но в Турция такъв няма. Има 97, но не навсякъде. Той мотора си върви много хубаво и с 95, и даже с 93, но малко по-тромаво, така че предпочитам високият октан. Но в Турция карах предимно с 95 октана. Цената е 3,50 лева за литър. "Вери експенсив" и "Чок пара", но това е положението. Аз карам обикновено със 100-110 км/час, а в населените места с 50, или 70, зависи от знака в началото. Изключения се правят само в много големите градове, през които шосетата са като магистрали и никой не спазва ограничения. Иначе в малките населени места почти винаги има трафик полиция и глобите са много солени. И се плаща веднага на място, а не като у нас с разни хартийки и точки ти губят времето и ти късат нервите, но парите не могат да ти вземат. Там ако нямаш пари да си платиш глобата на място могат веднага да те арестуват. Та затова си отварях очите. Не че не можех да карам със 130 км/час примерно. Можех, но...Освен това видят ли голям мотор за всички е ясно че това е чужденец. Турците карат мотопеди.
Чак днес на третият ден от пътуването ни, на около 100км преди Анкара се разминахме с един моторджия. Въпреки, че беше магистрала свирнах и махнах с ръка. Махна ми и той понесъл се в посока противоположна на нашата. Май беше с голям чопър...
И днес душата ми се препълни от пейзажи и гледки. Снимах доста. В Йоскат (малко над 120 000 жители) се събрахме с Любака. Бяхме навъртели 460 км. Решихме да направим още 50-тина км докато търсим място за лагер, но на 10 км след Йоскат открихме много хубава полянка до две реки и тополи на 200 м от пътя. Минахме през едната рекичка с моторите и спретнахме третият лагер. Утре продължаваме.
12 юни 2008 четвъртък
Тази нощ беше студено и влажно. Мръщи се през цялото време, но не валя. Станахме рано, но тръгнахме към 8 часа, докато се осеферим. Чакаха ни 210 км до Сивас, а после започваха проходите към Ерзинчан. В началото пътя беше доста тесен. Само две платна и даже без банкет. Добре че нямаше голямо движение та карахме, почти по осовата линия. Пътя беше вдигнат на 2 м над терена и е с доста големи странични наклони, така че винаги имаш чувството, че караш по някаква много изкорубена дига. Чувството не е приятно. Най-вероятно пътя е направен така, за да се чисти по-лесно от снега. По средата на пътя между Йоскат и Сивас се отвориха още платна. Пътя доби вид на магистрала и подгонихме яко моторите. За нула време глътнахме километрите до Сивас, който е близо 300 000 град. От тук започваха проходите към Рефание и Ерзинчан. Пътят е много хубав с размерите на магистрала. 4 ленти за движение плюс аварийни платна с големи и плавни завои. Планините са над 2500 м високи и по върховете им има още сняг. Изкефих се максимално. Със 100 км/час взимах завои след завои и изпреварвах всички. Най-високият проход през който минахме е 2190 м и на най-високата му част има пост на жандармерията. Направих много снимки. Към 15 часа бяхме вече в Ерзинчан. Около 90 000 жители. Градът е в центъра на една равнина, малко над 1000 м надм. височина и от всякъде е заобиколен от планини с бели върхове. Чак тук ни огря и слънцето, защото целият ден беше мрачно и облачно, но не валя за наша радост. Напазарувахме в един голям магазин в града и поехме към Ерзурум. На 20-тина километра по-нататък направихме четвъртият лагер до една планинска река. Днес минахме 507 км. От всички изминали дни днешният беше най-добрият за каране и с най-красивите гледки...
Та както си карах аз, някъде днес по шосетата из Турция със 100 км/час, след всеки завои попивах все повече и повече пейзажи, звуци, миризми, и впечатления, и по едно време усетих, че вече направо се препълвам... Отворих уста, поех си въздух и хей така, както си фучех със 100 км/час изревах юнашки - "Еееехххх, колко далече отидох, мамицата му!" Почувствах как някаква буца се надигна в гърлото ми и очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите ми... Това определено доста ме изненада... От години не съм имал подобен емоционален изблик. Отдавна не съм в първа младост и толкова силни емоции не са ми присъщи. Явно мотоциклетът и цялото това пътешествие ме караха да се чувствам по-млад. Ходил съм на много места по света, но обикновено със самолет. Бил съм например в Кейп Таун и Йоханесбург в Южна Африка, но и там съм се чувствал, примерно на 15 часа от България, а сега бях на четири дни път от дома! Много далече! И утре тръгвахме още по-нататък. Към Ерзурум. До там са 180 км (193 км от Ерзинчан) и след това започват проходите към границата с Грузия, или Армения.
13 юни 2008 петък
Днес направих Ерзинчан - Ерзурум. Снимах се пред табелата на Ерзурум и се върнах обратно в Ерзинчан, за да пробвам и съседното платно на пътя...Направих само 350 км днес.
Всъщност не се върнах от табелата на Ерзурум (402 000 жители, и около 1800 м надм. височина), а от някаква бензиностанция в града. След табелата му има 4 поделения. Две военни и две на жандармерията. Навсякъде е бъкано с войска и жандармерия. Та на въпросната бензиностанция в Ерзурум пристигнах, в 12 часа, в петък 13-ти юни, на 5-ият ден от тръгването ми от България. До тук минах 2100 км! Точно тук се разделихме с Любака. Той тръгна на североизток през Артвин към Хопа, където е границата с Грузия. От Ерзурум на югоизток до границата с Иран са 150 км, а до Хопа, са около 200 км тесни планински пътища с лоша настилка. Аз понеже съм си шосеен плъх се отказах от тази екстремия, лошите планински пътища и реших да тръгна обратно. Аз между другото не съм имал намерение да влизам в Грузия, но ако имаше свестен път до там, сигурно щях да ида до границата, поне да видя какво представлява.
Та от Ерзурум аз тръгнах обратно. Към 16 часа вече бях пак в Ерзинчан и си взех стая в хотел, почти в центъра на града.
Реших, че имам право на малко по-прилична почивка. Защото предишната нощ ни валя. Спахме в мокри палатки и спални чували и общо взето мръзнахме...Добре че на сутринта изгря слънце та се стоплихме, освестихме и успяхме да изсушим екипировката.
Сега, обаче съм в хотела. Изкъпън и нахранен в ресторант, пиша в дневника, гледам телевизия и поркам турска биричка Ефес - Пилзен. Много е добра! Препоръчвам я!
Стаята тук струва 30 лири за една нощ, което е напълно нормално и даже евтино Това са 30 лева за две звезди. Цените на храната и другите стоки са същите, както в България, а има даже и по-евтини Само бензина е доста по-скъп. Както вече писах е 3.50 лева литъра 95 безоловен, (на турски безоловен е "коршумсуз"). А нафтата е около 3 лева.
С Любака, както вече споменах караме с различно темпо и скорост и за това имаме контролни точки по трасето, където се изчакваме и събираме. Това обикновено е първата голяма бензиностанция след табелата на голям град. Там който е първи чака другия. Вечер сме заедно в лагера, заедно готвим и ядем, но през деня всеки се оправя самостоятелно. Аз предпочитам закусвалните, или заведенията за бързо хранене към големите бензиностанции. Там готвят много добре и е евтино Хлябът, водата и турският чай са безплатни, а останалите порции с месо са 6-7 лири. Там се хранят и шофьорите на камиони. Турция е доста голяма държава, така че курсовете им от единият до другият и край са поне 5-7 дневни. И по този начин тези хора буквално живеят на пътя. Някои от тях возят и семействата си. Тоалетни също се ползват по бензиностанциите, даже и да не зареждаш там. Просто спираш и ползваш тоалетна и вода. Даже два пъти ми измиха мотора безплатно на големи бензиностанции, защото много го бях окалял по разни пътища в строеж.
Когато спра с мотора и седна да ям, шофьорите винаги ме заговарят и разпитват. Аз не знам турски, а те не знаят английски, български, или руски, но въпреки това се разбираме, защото сме от една общност. Тази, която в момента живее по пътищата и е на колела. Няма значение, че аз съм само на две колела, а те на много. Гледат на мен като на равен с тях. Усещат близкият по дух. Към тези с леките коли нямат отношение. Явно те не са от тази общност. После когато съм спрял някъде да снимам шофьорите на камиони ми свиркат, когато минават по край мен. После, когато ги надминавам аз им свиркам. Така се разбираме много добре. Е в големите градове, определено камионите ме притесняват, но там мястото е малко, няма време, а пък хората работят.
Щях да забравя да напиша, че сутринта, след като събрахме лагера и тръгнахме към Ерзурум, още преди да излезем на главният път спряхме на една чешма. До нея имаше къща, а човека излезе от вътре и веднага ни покани. Жена му пък, веднага сложи масата за закуска. Хляб, масло, мед, сирене, кашкавал и турски чай. Човека се оказа кюрд. Десет години работил в Германия, а сега бил фермер. Стояхме у тях, около час, ядохме и правихме мохабет. "Защо спите на палатка? - Вика. - Стаи има. Следващият път, когато дойдете непременно да се обадите." Подарих му едно джобно ножче за спомен. Любака, когато се връща сигурно ще му се обади.
Аз утре тръгвам от Ерзинчан обратно, но на Рефание мисля да хвана горният път към Амасия, Болу и Истанбул, а не от долу през Сивас, Йоскат, Анкара и Бурса, от където дойдохме. Горният път е малко по-кратък, но се минава през Истанбул, което компенсира нещата.
14 юни 2008 събота
И днес здраво покарах. Тръгнах в 7 часа сутринта от Ерзинчан и стигнах в 17 часа в Тосия. Минах през Рефание, Сюсери, Амасия, Османчит, Тосия. Минах 570 км днес. Общо 10 часа каране. Но като се има в предвид, че ядох на обяд, поне половин час и половин час се крих от дъжда на една бензиностанция, и още, че поне 20 пъти спирах за да снимам, то значи, че остават, може би чисти 8 часа непрекъснато каране. Яко а!
На бензиностанцията, където се скрих от дъжда имаше още двама моторджии. Един германец и един турчин, който работел в Германия. И двамата с БМВ-та. Едното 1200 GL, а другото 1150 GS. И двата с куфари. Здрави мотори. Бензиностанцията се намираше някъде на 60 км след Амасия (за мен), защото бях минал отметката 500 км на брояча. Те отиваха в Амасия, много красив и живописен град, с около 86 000 жители. Аз им казах, че идвам от Ерзинчан и те се опулиха. Щели да минат на връщане за Германия през България, през Пловдив и щели да ми се обадят. Дадох им GSM-a си, ама как ще се разбираме не знам. Аз немски и турски не знам, а те не знаят български, руски, или английски. Ще му мислим когато се обадят. И днес снимах много пейзажи и интересни гледки. Снимах джамия цялата от стъкло и една стара къща като от филма "Козият рог", но с модерна сателитна чиния отпред. Направо ми увисна ченето. Имаше и много невероятни пейзажи. Този път нищо не пропуснах за снимане. Когато караме с Любака той все бърза и все гони някакви планове и разчети, та не спираме много, много. Освен това той е минавал няколко пъти по този път и ги е виждал пейзажите. Е и аз имам намерение пак да мина по тези места, но снимам, защото има хора, които никога няма да минат от тука, та нека и те да оплакнат очите.
Миризмите, когато пътувам също са невероятни. Аз обикновено карам с леко отворен визьор на шлема. Никога не го затварям плътно, даже при дъжд, защото ме души и не ми е комфортно. Гот ми е, когато ме духа вятъра и ловя миризмите. Та големият процент миризми от Турция са много приятни. Е случва се и да ме удари някой неприятен фитил, когато минавам през някое село, но то и в България е така.
Тук в Тосия, (около 25 000 жители) съм на 480 км от Истанбул. Утре рано тръгвам, но ще чакам някъде преди Истанбул, за да го мина през нощта, когато е по-слаб трафика.
В Тосия също съм на хотел в центъра. 2 звезди 35 лири стаята. Градчето е някаква очарователна смесица от старо и ново. Има много джамии. Но най-интересното е, че тук страшно много карат ИЖ-ета, Планета 3, Планета 5 и т.н. с кош. Само че оригиналният кош е махнат и на негово място е скован дървен сандък, (има и железни) широк, около 80 см и дълъг, колкото е мотора. С тези сандъци се прекарват всякакви стоки и зеленчуци, а понякога и цели семейства. Каски никой не слага. Толкова ИЖ-ета има в това градче Тосия, че сигурно в целите Родопи, в България няма толкова. За първи път виждам такова нещо!
Та ритат здраво манивелите на ИЖ-етата в Тосия, ауспусите пушат яко, сандъкът кош обикновено е пълен, а местните карат, и веят перчемите... Готино а! Къде се бутам и аз тука с някаква Хонда с три куфара?!?!
15 юни 2008 неделя
Тръгнах рано от Тосия, към 6 без 15 и подгоних Истанбул. Около Гереде, малко преди Болу се качих на магистралата. Сериозни са турските магистрали. По три платна в едната посока плюс аварийни. Или общо осем платна. Широка работа. Нашите магистрали изглеждат, като горски пътеки в сравнение с турските. Но пък карането по магистрали е скучно. Залепих газта на 120 км/час и така с часове... Преди това на тесният път, където се изпреварвахме с камионите ми беше по-интересно. Да ти замирише на утро, на свежо, на поле. Да се опъне пътят пред теб. Да се отворят едни пейзажи и гледки с километри. Под теб да бумти двигателя и само вятъра да ти свири в отвореното стъкло на шлема, и да караш, да караш, да караш... Е те на това, аз му викам щастие!!!
Към 13 часа започнах да влизам в Истанбул. Минах отбивките за Гебзе преди 15-20 минути, а това е последното самостоятелно населено място преди Истанбул, макар че те отдавна са свързани. Трафика доста нарасна, още сума ти километри преди Гебзе. За това спрях в един Парк Алани да почина. Тези Аланита са два вида и ги има само на магистрали. Сервиз Алани, това е с бензиностанция, магазини и места за почивка, а Парк Алани е само с кафе, маси и пейки за почивка.
Днес направих 450 км Тосия - Истанбул. По табелите го даваха 480 км, но това вероятно е някъде в центъра. Защото тук, където съм има табела - Истанбул 30 км, макар че навсякъде край мен е град. През нощта, когато спадне трафика ще тръгна, ще мина по някой от мостовете над Босфора, ще напусна Азия и ще вляза в Европа. До тогава ще дремя в Парк Аланито.
15 юни неделя - 16 юни 2008 понеделник
Чаках до 20 часа и на смрачаване викам - Ще тръгвам. Но като погледнах магистралата видях, че е пълна. И заведението на Парк Аланито беше пълно. Пак чакам. Към 22 часа калабалъка стана още по-голям. Поглеждам магистралата към Истанбул и се ужасявам. Плътен поток от фарове и по трите платна, към града, а в обратна посока слаб трафик. Да ама и аз в града трябва да влизам... Към 22,30 пак калабалък. Абе тия хора - викам си - Няма ли да спят? Утре не са ли на работа? После започна някакъв мач. Шофьорите на камиони насядаха пред телевизора и аз видях шанса си.
В 23 часа запалих мотора и се вмъкнах в трафика. Газ в средната лента на магистралата със 100 км/час и само гледам табелите за - Е 80 Одрин - (на турски Едирне). Тук няма кръстовища и светофари Това си е магистрала със зелени табели. Няколко такива пресичат Истанбул в различни посоки. А защо карах в средата. Ами защото в най-лявата лента направо ще ме отнесат. Там карат като бесни с максималната скорост на колите си. Най в дясно се движат камионите, но има и друг проблем. От там се отделят платната за разни отбивки, а от време на време се включват две, или три платна от други магистрали в "нашата" и бързаците те засичат. Та карам си аз със 100 км/час в средната лента и пресичам Истанбул. Трафикът и посред нощ е ужасен, а какво е през деня, изобщо не ми се мисли...Но сега и за мен имаше местенце.
Към 23,30 изведнъж видях Босфора и пред мен изскочи гърбицата на един от мостовете над него. След няколко минути вече влизах в Европа. Нямаше как тук да снимам посред нощ. Те тука и през деня не дават да се спира и снима, а иначе гледката е зашеметяваща. Аз съм минавал няколко пъти по мостовете с рейс и с бус, като пътник, а сега за първи път минавах над Босфора с мотоциклет, който сам карах. Усещането беше невероятно! Изревах няколко пъти от възторг и продължих да насуквам газта.
Към 0,30 часа светлинките започнаха да се разреждат и трафикът също. Разбрах, че вече излизам от Истанбул. После, поне около час се точиха отбивки в дясно за по-далечни квартали. Продължавах да карам в средната лента със 100 км/час. Истанбул е дълъг към 120-150 км. След това до Одрин имах към 230 км път. Спрях към 2,00 часа през нощта в един Сервиз Алани. Заредих мотора, така че да ми стигне до границата бензина и изядох едно кисело мляко в заведението. Мачът беше свършил и всички бяха много развълнувани. И по телевизията даваха някакви коментари. Май бяха победили турците. Не знам. Аз от мачове и футбол не се интересувам. Запалих мотора и потеглих към Одрин и Капитан Андреево. Към 4,00 часа сутринта, на около 50 км преди Одрин зверски ми се приспа. Въпреки че карах с напълно отворено стъкло на шлема, за да ме духа вятъра, очите ми взеха да се затварят и започнах да криволича по пътя. Появи се табела за Парк Алани и аз веднага отбих. Намерих една пейка и легнах със спалният чувал. Беше мъгливо и доста студено, но веднага съм заспал. Събудих се към 6,00 часа. Слънцето вече беше изгряло. Подгрях си малко старите кокали на слънце, запалих мотора и в 7,30 вече бях на границата. Минах за половин час и двете граници, заредих резервоара, вече в България до горе със 100 октана на Шел и поех към Пазарджик. Оставаха ми 205 км до дома. Спирах няколко пъти, защото започваше много да ме боли задника и гърбът. В 12,00 часа спрях пред къщи. За днешният ден ми се събраха 535 км.
Край! Свърши се! Приключението завърши!
За 4,5 дена минах 2100 км на отиване, а за 3,5 дена минах 1905 км на връщане. Или общо 4005 км за 8 дни. Здраво каране се оказа. На връщане скъсих пътя с 200 км, но минах през Истанбул.
Целият този път в дъжд, кал, жега, асфалт и на места черно, Африката се справи без никакви проблеми. Единствените "ремонти" по мотора, които правих на пътя бяха два пъти опъване на веригата с обтегачите и два пъти доливане на масло по 100 грама в двигателя. Аз си носих си 1 литър Лики Моли за тази цел. Това е. Сега ще вадя снимките и ще почивам. Болят ме доста раменете, гърбът и задника, а като си затворя очите в главата ми още бучи двигателят на мотора... Физически се чувствам доста изморен, направо съм като разглобен, но психически и духовно се пукам по шевовете от впечатления и щастие. Много ми е кеф!
Пожелавам на всички подобно щастие, приключения и пътешествия!
Владимир Чорбаджийски - ВладиЧ
Към галерията със снимките от пътешествието ->
<- Назад към началната страница