<- Назад към началната страница

Памир - 2023 год.

Съдържание

Този пътепис ще бъде съвместна продукция между мен и господин Мирослав Михайлов, защото заедно направихме това пътешествие. Част от снимките също са негови. Снимките можете да видите в по-голям размер, като чукнете върху тях. В OFFRoad-Bulgaria.com има по-ранна версия на текста, като към него има допълнителни уточняващи коментари от Миро и от мен.

Началото | ^

Още към краят на 2022 год започнах да проучвам начини за пътуване с мотоциклет из Памир в Таджикистан. В същност аз още преди Ковида бях проучвал нещата, но всичко след това се отложи с години. Сега поднових проучванията.

Стандартните пътища през Каспийско море към Средна Азия са три.

1-ви път - Турция - Грузия - Русия през Верхни Ларс, от там Владикавказ, Грозни, Махачкала, Астрахан и влизаш в Казахстан към Атирау, Бейнеу и после влизаш в Узбекистан. После Нукус, Бухара, Самарканд и Таджикистан. Този път е около 12-13 000 км. Значи определено над месец каране. Проблема тук е руската виза. Едномесечна туристическа виза с едностранен вход и изход е към 600 лева, но не ти върши работа. Трябва ти тримесечна виза с двустранен вход и изход от Русия. Тази виза е към 1200 лева. Малко скъпо идва за тези 700 км, които на два пъти трябва да минеш из Русия.

2-ри път - Турция - Грузия - Азербайджан и от Баку ловиш ферибота за Актау в Казахстан. Този път е малко по-къс от първият, но проблема тук е с ферибота. Той има разписание, което обикновено не се спазва, а се чака да се напълни кораба. При това положение можеш да увиснеш за седмица в Баку, ако извадиш голям "късмет".

3-ти път. Третият път е най-дълъг. Това е пътя през Турция - Иран - Туркменистан и от там Узбекистан и т.н. Тук се изисква иранска виза, която не е трудна и скъпа за получаване, но се изискава и Карнет де пасаж за МПС-то, което е вече нещо по-скъпо. Изисква се и виза за Туркменистан, която определено е проблемна. Не дават на всеки виза и режат без обяснения. Там е див комунизъм в тая държава и не знаеш как ще се отнесат към теб и искането ти.

Това бяха проучванията ми.

Някъде, около Коледа 2022 год, като ровех из нета в американският сайт АДВ-райдър попаднах на пътеписа на някаква мацка американка. Тя се хвалеше как взела мотор под наем от Бишкек - Киргизстан и обикаляла там из страната. Хресало и много. Тогава на мен ми светна лампата в главата и си рекох: Абе аз, от какъв зор трябва да търкалям през разни пустини моят личен мотор 13 000 км, около месец и половина, вместо да взема мотор под наем и да карам из планините? И се зарових из нета.

Най-напред потърсих в Душанбе - Таджикистан. Там имаше само една фирма, която даваше мотори под наем, но в момента нещо прехвърляха бизнеса от един човек на друг. Ако си спомняте беше краят на 2022 год. Освен това до Душанбе имаше малко полети. Може би по един в седмица. Тогава се насочих към Бишкек - Киргизстан. За там имаше полети всеки ден през Истанбул, освен това там открих 4 фирми за даване на мотори под наем.

Аз вече отдавна не съм в първа младост. На 70 години съм. Реших, че няма да се правя на голям герой и няма да правя това пътешествие сам. Обадих се на моят приятел от Перник Мирослав Михайлов, с който миналата година заедно ходихме до Грузия. Тогава за 17 дена минахме 7500 км с нашите мотори. Разказах му за проучванията ми. Решихме, че няма да караме само из Киргизстан с мотори под наем, а ще ходим на Памир в Таджикистан.

И така Нова година мина. Вече беше 2023 год и аз започнах да пиша е-майли и да въртя телефони.

Свързах се с една фирма в Бишкек, която ръководеха швейцарци. Даваха Ямахи ХТ 600 на добра цена, но се оказа, че оперират само в Киргизстан. Тогава се насочихме към https://silkoffroadtours.com/rent-kyrgyzstan Фирмата в същност беше в Казахстан. Централата им беше в Алмати, но оперираха в цяла Средна Азия. Написах им за плановете ни. Да обиколим част от Киргизстан, да влезем в Таджикистан и да минем през Памир. Отговориха ни, че планът е много хубав, но в момента абсолютно неосъществим... Защо? Ами защото границата между Киргизстан и Таджикистан е затворена и двете държави са в състояние на война. Ммм дааа. В тази част на света изобщо не можеш да отгатнеш, от къде могат да ти дойдат изненадите и неприятностите на главата...

Направихме друг план. Ще влезем в Казахстан, от там в Узбекистан и от там ще влезем в Таджикистан... Няма да ви пуснат в Таджикистан с мотори с киргизки номера. Съобщиха ни от фирмата. Ами ще ни дадете мотори с номера от Казахстан. Възможно ли е? Контрирах аз. Възможно е. Отговориха от фирмата, но пътят е много дълъг. Фирмата носи отговорност за клиентите си. Ако нещо се случи не можем да реагираме в друга държава и ще ви трябва придружител. За какво става въпрос? Попитах. Ще трябва да ви придружава кола с шофьор. 150 $ на ден за колата, плюс гориво, храна и спане за шофьора. Това с парите, които трябваше да дадем за моторите направи крайната цена астрономическа. Отказахме естествено.

Наложи се да мислим друг план. Решихме да търсим фирма в Ташкент Узбекистан. От там моторите щяха да са с узбекски номера и щяхме да влезем без проблеми в Таджикистан. Да, ама не... В Ташкент изобщо не знаеха, че на света има такова превозно средство, като мотоциклета. Имаше фирми само за даване под наем на малки скутери и на леки коли.

Работата вървеше на зле. Май нямаше да караме из Памир това лято...

Към краят на февруари ми се обадиха от фирмата да питат, какво сме решили. Пак им казах, че придружител на нас не ни трябва. Не караме от вчера мотори, не сме в детската градина и не ми трябва, докато си карам мотора край мен да се мотае някакъв с кола, за която ние да плащаме. Тогава Марат (шефа на фирмата) каза: Добре. Ще ви дадем мотори с казахстански номера и ще сте без придружител... Но отговорността си остава изцяло ваша, защото, ако нещо се случи извън Киргизстан ние няма да можем да помогнем... Ами така кажи бе човек, за да се разберем... Поехме светкавично цялата отговорност за пътешествието...

Започнахме веднага да уговаряме условията на сделката. Щяхме да получим мотори Сузуки DR 650 с гуми 50х50% за асфалт + черно, с големи тунингови резервоари на Ацербис по 20 литра и казахстански регистрациони номера. Цената беше по 90 $ на ден за 15 дни ползване. Ние смятахме да ги ползваме повече от 15 дни, според плановете ни, но понеже оставяхме и допълнително по 500 $ гаранция за всеки мотор, то от тези пари щяхме да доплатим при връщането на моторите в Бишкек. Казахме, че няма да даваме никакви пари предварително и няма да се разплащаме през банки, а всичко ще платим на ръка в долари, когато пристигнем в Бишкек. Шефа на фирмата се съгласи.

Фирмата се оказа изключително точна и коректна, и спазиха, абсолютно точно всички условия, и уговорки, които бяхме направили с тях предварително.

Сега да напиша и за сагата с визите.

За Киргизстан и за Казахстан българите сме без визи мисля до три месеца в съответната държава. На сайта на Външно министерство информацията беше, че за Узбекистан и Таджикистан за българите с обикновен червен паспорт е необходима виза. Посолства в България тези държави нямат. За Таджикистан за българите отговаряше посолството им в Москва, а за Узбекистан посолството им в Истанбул.

Януари им написах официални писма и до двете посолства, за да питам как да извадя виза, но никой не ми отговори. Разбрах, че за Таджикистан може да се извади електронна виза след попълването на анкетна карта. За Узбекистан беше мътна работата.

Намерих въпросната анкетна карта в сайта на Външно министерство на Таджикистан и я попълних. Три листа с въпроси от рода на: Колко пъти сте идвали в Таджикистан? Лежали ли сте в затвор в Таджикистан? Употребявате ли наркотици? Лежали ли сте в психиатрична клиника? Имате ли трайни тежки заболявания? И други глупости от сорта, които вероятно бяха важни за държавата Таджикистан... Къде ще спите в Душанбе? Написах адреса на Байк поста. Исках виза за 30 дни от 12-ти юли, която да получа от посолството им в Бишкек Киргизстан.

Към средата на януари отворих пак сайта на Външно за Узбекистан и какво да видя... Отдолу под надписа, че за българи в Узбекистан е необходима виза се беше появил и друг надпис, че българи в Узбекистан могат да пребивават до 30 дни БЕЗ виза. Написах им писмо с въпрос кой точно от двата надписа е валидният и верният? Никой не ми отговори и не ми обърна внимание. След, около две седмици, обаче надписът, че за българи в Узбекистан е необходима виза изчезна от сайта и остана само другият надпис, че за 30 дни българите са без виза в Узбекистан. Разгеле, поне тука извадихме късмет...

Към началото на март месец изпратих попълената си анкетна карта, чрез посолството им в Москва до Външно министерство на Таджикистан и към краят на март месец получих официално писмо, че ще ми бъде издадена виза за Таджикистан под номер еди кой си, която ще получа от посолството им в Бишкек. Добре...

Мирослав нещо имаше много работа, и командировки, и чак някъде в началото на април успял да попълни и да изпрати своята анкета за виза. Мина близо месец без никакъв отговор. Втори път попълнил и изпратил анкетата. Пак никакъв отговор. Нито да, нито не... Нищо... Обърнахме се към фирма, която срещу заплащане вади таджикиски визи за помощ, но от фирмата отговориха, че нямат връзка с посолството на Таджикистан в Москва, има някакви проблеми там и не могат в момента да вадят визи за българи за Таджикистан.

Кофти работа! Намерихме емайла на посолството на Таджикистан в Бишкек Киргизстан и им написахме писмо, каква е ситуацията. Слава Богу от там след два дни ни отговориха, че когато пристигнем в Бишкек трябва да отидем там в посолството и въпроса с визата на Мирослав ще бъде решен положително. И този проблем разрешихме.

Купихме самолетни билети София - Истанбул - Бишкек за 10-ти юли и зачакахме да дойде датата за заминаването.

И така на 10 -ти юли вечерта излетяхме от София. След един час бяхме в Истанбул. Там сменихме самолета и в 9 часа сутринта на 11-ти юли кацнахме в столицата на Киргизстан - Бишкек. Киргизстан е в друг часови пояс, така че преместихме стрелките на часовниците си с три часа напред. Преди да кацнем от самолета успяхме да снимаме части от Небесните планини - Тяншан.


Части от Тяншан.


А така се виждат части на Тяншан от самият Бишкек.

От фирмата (Силкофроуда) ни бяха дали адрес, от където трябваше да вземем моторите. Ул "Шоорукова" № 37. Този адрес дадохме на таксито още от летището. Летище Манас е на, около 30 км от Бишкек. Цената на таксито за транспорт до града е, около 10 $. Нас, като пълни новобранци, пристигащи за първи път на това място, естествено успяха да ни измамят, като ни взеха по 10 $ на всеки.

На мен в същност ми беше за втори път да кацам на Манас в Бишкек. Първият път беше точно преди 20 години през 2003 година, когато ходих да изкачвам връх Ленин. Ама кой да помни, колко е било таксито тогава?

И така тръгнахме към Шоорукова № 37. Там се обадихме, че ние вече сме на линия, а хората от фирмата обявиха, че на другият ден сутринта моторите и всичко необходимо според предварителните уговорки ще бъде тука.

Още в България преди да тръгнем приятели моторджии, (Димо Калайджиев и Митака Тианков), които бяха карали по този маршрут ни дадоха връзка в Бишкек. Едно българско момиче от Велинград - Ангелина Попова (Анджи), която преподава в Американският университет в Бишкек. Споделихме с нея плановете си и тя каза, че ще ни чака. А когато и писахме, че от летището отиваме направо на ул Шоорукова за да уговаряме моторите, Анджи каза, че тя живее само на няколко пресечки от там и тя ще дойде на Шоорукова, за да се видим и запознаем.

Анджи дойде. Запознахме се и тя каза, че ще спим в нейната квартира... Ама как така? Място има предостатъчно. Каза Анджи. Квартирата и се оказа къща с двор, в която имаше 4 стаи плюс кухня и баня естествено. От Шоорукова № 37 до къщата на Анджи на Новосибирская № 8 разстоянието наистина беше много късо.

Свалихме багажа, взехме паспортите и парите, и потеглихме с такси към посолството на Таджикистан в Бишкек, за да разберем, какво става с визите.

Отидохме до посолството. Там ни пуснаха в консулският отдел и на едно гише започнахме да разказваме на един чиновник патилата си. Обясних му, че аз имам виза, а Мирослав не е получил официален отговор, но са му дали надежда за виза от тукашното посолство. Чиновникът взе паспортите ни и поиска писмото ми, което получих за визата. Добре, ама аз го бях забравил в България това писмо...

Помолих го да чукне на компютъра имената ни, за да изясним положението точно. Чиновникът чука на компютъра известно време и обяви:
- Вие и двамата нямате визи!
- Как така?!?!
- При вас просто е започнал процесът по издаването на визите. За това служи и въпросното писмо, което сте забравили.
- И какво точно трябва да направим, за да продължим този процес и да приключим с издаването на визите? Попитах аз.
- Ами можете да ми дадете по 80 $ всеки от вас и след 20 дни ще получите таджикска виза...
- Това изобщо не ни устройва. Заявих аз. Ние след 20 дена ще си бъдем вече в България...
- Ами тогава ми давате по 160 $ всеки от вас и утре след обяда си получавате визите... Обяви чиновникът. Започнахме да се колебаем. Ясно стана, че работата отива на подкуп.

- Последно по 150 $ на човек... Каза чиновникът. Съгласихме се. Аз си позволих да се изгавря и го попитах: Тези по 150 $ на човек в коя банка да ги внесем?

- А не. Обяви чиновникът съвсем сериозно. Тези общо 300 $ ми ги давате на мен на ръка и утре след обяд си получавате паспортите с таджикска виза вътре. Дадохме му парите и оставихме паспортите си, а човекът направи жест от своя страна и обяви, че визите ни ще бъдат не за 30 дни, а за 45 дни. Не че щяхме да стоим в Таджикистан 45 дни, но оценихме жеста...

Миро взе да се притеснява как щял да движи едно денонощие из Бишкек без паспорт в джоба си?!? Чиновникът го успокои с думите, че ако някой се опита да ни притеснява за това, че нямаме паспорти, веднага да се позовем на него... Не че на някой изобщо му пука дали имаш паспорт в Бишкек, или не, при условие, че имаш долари в джоба си.

Така приключи първият ни ден в Киргизстан и в столицата му Бишкек. Важни работи успяхме да свършим.

2-ри ден. Бишкек. | ^

Отидохме на Шоорукова № 37, за да вземем моторите. Всичко беше точно според уговорката. Дадохме парите, за които се бяхме уговорили, а от фирмата, от Силкофроуда ни дадоха документите, договорите, застраховките и всичко там, каквото е необходимо. Фирмата се оказа изключително точна и коректна, като спазиха точно всички предварителни уговорки, и условия, които бяхме договорили по интернет.


Оглеждаме моторите, които ще вземем.


Аз взех жълтият мотор.

От Шоорукова № 37 до къщата на Анджи на Новосибирская № 8 разстоянието наистина беше много късо. Имаше навес до входа на къщата, където паркирахме моторите. Огледахме ги пак подробно. Всичко беше в пълен ред, точно, както го бяхме договорили. Освен това от фирмата, точно както беше написано в сайта им ни дадоха резервни вътрешни гуми, резервни ръчки за спирачката и съединителя, резервни жила за газта, и съединителя, лепенки за гумите, помпа, щанги, кабели за ток, супер клей за двигателя, свински опашки, и черно тиксо за всеки случай. Идеално!

След обяда яхнахме моторите, за да ги разходим из Бишкек и отидохме до посолството на Таджикистан, за да си приберем паспортите с визите. И там всичко беше точно. Имахме таджикски визи за 45 дни от днес 12-ти юли. Вечерта направихме един импровизиран банкет с манджи от турски ресторант в квартирата на Анджи, които тя беше купила.


Това е таджикската ми виза в паспорта.


А това е талонът на мотора който аз карах. Там му викат Технически паспорт.

Стегнахме и подредихме багажа за старта на сутринта.

Между другото, тия всичките държави в Средна Азия са гола вода в готвенето. Манджите им не са нищо особено, но пък са в огромни количества. Почти никога не можех да си изям порцията. Турците обаче са съвсем друга работа. Отдавна съм ги признал за № 1 в приготвянето на много оригинални и вкусни манджи.

3-ти ден. Бишкек Киргизстан - Тараз Казахстан - 314 км. | ^

Тръгнахме рано към 6,00 часа сутринта. Предпочитаме да не се мотаем сутрин, за да избегнем жегата, която настъпва после през деня. Аз кафе не пия, но Миро пие. Това действие го извършвахме през деня на някоя бензиностанция, когато спирахме да заредим. Аз пиех разни безалкохолни или студени чайове. От там от фризерите си купувахме и вода. Обикновено плащахме с карти, където беше възможно, а не в кеш.

Към 9 часа стигнахме границата Киргизстан - Казахстан. До като излезем от едната дъжава и влезем в другата мина час и половина. За 10-15 минути общо за процедури и час и половина висяне. По тези граници е така. На една висяхме даже три часа, но за това по-нататък.


Тука сме на границата. Следва голямо мотане и чакане.

Та към 10,30 влязохме в Казахстан и поехме към град Тараз. Пътя беше хубав, подобен на магистрала с много добър асфалт. Имаше и гледки.


Части от Тяншан.


На път към Тараз - Казахстан.


Все още се въртим по край Тяншан.

Към 13 часа навлязохме в Тараз. Жегата вече здраво ни подпря. На ГПС-а изскочи някакъв хотел, който се оказа прекалено луксозен и евентуално скъп. Подминахме го и започнахме да търсим по-нисък клас хотели. Спряхме на едно малко площадче, край което трябваше да има хотел. Имаше някакви жилищни блокове, а на отсрещният тротоар магазинчета и сергии. Тротоарът пред блоковете беше много широк с тревни площи и големи дървета по него. Обиколихме наоколо, но хотел не видяхме. Спрях някакъв местен, за да го питам. Попитах го за хотел, а той ме гледа, все едно съм извънземен...
- Какво е това хотел? Ми вика... Сега пък аз взех да го гледам, все едно виждам извънземен...
- Не знаеш какво е това хотел?!?!
- Ами не. Рече човекът. Прекратих комуникацията, за да не се мъчим и двамата. Тогава ми мина през ума, че те най-вероятно имат друга дума за хотел и за това не се разбрахме. И след известно време намерихме, на около 100 метра от нас хотелът, с надпис на него Конак "Айбулак".

Попитахме за места. Имало. Обявиха ни цена в тенгета. Казахме им, че тенгета нямаме, а имаме долари. Курсът, който аз си бях записал беше за 1 $ = 450 тенге. Започнаха да смятат. Нещо объркаха нулите и изкараха цена най-напред от 2 $ за стаята, а после от 200 $ за стая. Казах им, че нещо грешат. Започнаха да звънят по телефона на някакви банки и обменни бюра. Започнаха пак да изчисляват, да делят, да вадят корен квадратен и да умножават по 3,14... Накрая обявиха цена от 21 $ за стая. Това добре. Но ние по 1 $ нямахме. Е спряхме се на 20 $ за стая. Въпросният конак (хотел) беше доста мизерен. Това най-вероятно е било някакво учреждение с канцеларии, което в последствие са направили на хотел. Тоалетната беше в края на коридора, климатици и хладилници по стаите нямаше, а във всяка стая беше монтирана доста нескопосано душ кабина.

И така казахстански тенгета ние нямахме. Имахме само долари и дебитни карти. Тука нещо не ги долюбваха и двете неща. Всеки вика дай тенге. Ами аз, от къде да го взема това тенге? Намерихме няколко банкомата в различен цвят на различни банки. Първият върна картата Виза. Вторият също. Третият чукахме на английски, но не даде пари. Четвъртият и той върна картата. Петият прие картата. Подкарахме го на руски. След процедурите с ПИН-а изкара надпис: Каква сума искате? Ей, тоя май щеше да даде пари... Изскочиха суми за избор. 5000, 10 000, 100 000, 200 000. Натиснах бутона за 5000. Излезе надпис: В какви копюри ги искате? Едри, или дребни. Натиснах бутона за едри копюри. Автоматът взе да джегърка и изплю само една единствена банкнота от 5000 тенге... Една банкнота! Миро взе да ми чете конско, защо съм натиснал бутона за едри копюри... Ами аз от къде да знам, какви са им парите на тия? После ми стана толкова смешно от цялата тази нелепа ситуация, че се смях с глас няколко минути.

Купихме някаква храна и разни безалкохолни за пиене и в голямата жега се прибрахме в конака. Моторите паркирахме на охраняем паркинг, на около 300-400 метра от конака. Таксата платихме с тенгета, която за 24 часа беше към 60-70 наши стотинки. Най-хубавото на Казахстан беше, че там бензина струваше към 70-80 стотинки литъра А 95.

Вечерта успях да проведа една много съдържателна беседа с жената, която беше на рецепсията на конака. Първо разбира се редовният въпрос.
- От къде сте?
- От България. Европа.
- Вие за какво сте дошли в Казахстан? Работа ли търсите?
- Не. Отговорих. Ние просто пътуваме и пътя ни в момента е през Казахстан. Жената се замисли малко и каза:
- Разбрах. Вие пътешествате по градовете.
- Не точно. Отговорих аз. В същност мен градовете, почти не ме интересуват. Мен повече ме интересуват планините.
- А какво работиш?
- Вече не работя. Песионер съм. Жената ме изгледа недоверчиво.
- Пенсионер значи. А каква пенсия получаваш?
- Някъде към 340 евро. Отговорих.
- Оооо. Каза жената. Ами това са много пари.
- Е, за България не са чак толкова много. Но стигат, за да си плащам яденето и тока.
- И газта. Каза жената.
- Ами то ние газ нямаме. Отвърнах. Това направо накара жената да изпадне едва ли не в шок.
- Как така нямате газ? Ами, на какво готвите?
- На ток. Отговорих аз. Жената още повече се шокира. В Казахстан навсякъде има газ. И до най-смотаната колиба насред нищото има тръба за газ. Може да нямаш водопровод и канализация, но газ ще имаш.
- Богати сте вие. На ток готвите. Каза жената след малко. Наши хора ходиха да работят по Европа, да берат плодове и се върнаха с милиони... Вероятно жената имаше в предвид милиони тенгета, а не евро.
- Ама тука в Казахстан всичко е скъпо, а пък заплатите са ниски... Каза още жената. Замълчах си. В същност цените на храните бяха малко по-ниски, от колкото в България.

Прибрах се в стаята си, защото навън беше зверска жега. Влязох да се изкъпя и душ кабината така се разклати, че в един момент се уплаших, че заедно с цялата кабина ще се стоваря върху леглото в стаята. Не успях да я съборя, обаче. Горе долу добре спах, като изключим това, че цялата нощ в стаята ми вонеше на канализация.

4-ти ден. Тараз Казахстан - Ташкент Узбекистан - 310 км. | ^

Тръгнахме много рано сутринта от Тараз. Жегата сериозно ни беше стреснала. И Казахстан и Узбекистан бяха много топли страни, а и граница имахме да минаваме днес.

Към 10 часа бяхме вече на границата. Започна едно размотаване, разнасяне на разни бележки по разни гишета, разни фиктивни проверки на багажа и много безмислено дремане и чакане. Естествено жегата много бързо ни напомни за себе си и започнахме да се обливаме целите в пот. Най-накрая остана само да платим някаква туристическа, или еко такса на едно 5-то гише. После да покажем тази бележка на 6-то гише и щяхме да влезем в Узбекистан. Тези бележки чиновникът ги пишеше на ръка с химикалка в два екземпляра (не с индиго), като късаше единият екземпляр и ти го даваше, за да го носиш на 6-то гише. Хората плащаха с тенгета, или сомове и си взимаха бележките. Дойде ми и на мен редът. Бях се малко поизнервил от жегата и мотането, за това, когато се изправих пред въпросното гише заявих:
- Аз тенгета, сомове, суми, мряни и кефали нямам... Мога да платя с дебитна карта, или в долари. Дайте пост терминал.
- Каква карта имате? Попита чиновникът.
- Виза.
- Тя тук не върви. Обяви чиновникът.
- Как така? В цял свят върви, а при вас не върви?!?! При тях вървяла само някаква местна дебитна карта.
- Добре. Казах аз. Тогава ще платя в долари. Сметнете ми сумата. Чиновникът започна да изчислява и след малко обяви. Сумата е 3 $.
- Три долара? Че аз, от къде да намеря три долара? На мен най-малката банкнота ми е 10 $... Добре. Ще ви дам 10 $. Хванете таксата от 3 $ и за моят приятел, и остатъка ми върнете във ваши пари. Чиновникът се съгласи. Написа бележките, взе доларите и ми върна две банкноти по 20 000 суми. Суми това са парите на Узбекистан, а курсът, който бях записал беше 1 $ = 11 410, 00 суми.

Взехме бележките, отнесохме ги на гише № 6 и отидохме пред желязната врата за влизане в Узбекистан. Там ни провериха паспортите и печатите за пореден път, и ни пуснаха да минем през вратата, за да се доберем до цивилизацията от вън. Бяха минали два часа и половина мотане на тази граница.

Мирослав отиде да търси карта за телефона си, за да ползваме интернет, а аз тръгнах да търся вода за пиене. Видях в едно магазинче фризер с вода и безалкохолни напитки. Попитах момичето, което продаваше там, колко струва водата. 4200 суми ми отговори. А аз започнах да разсъждавам. Аз имам 4000, ами от къде да намеря още 200? В същност аз имах 40 000, но просто не можех още да свикна с тези нули и ги обърках. Попитах момичето дали ще ми даде 1 литър вода за 4000 суми, защото нямам 200 суми. Момичето се съгласи. Даде ми една бутилка с вода, а аз и подадох двете банкноти по 20 000 суми всяка. Тя се засмя, върна ми едната банкнота и ми даде още 16 000...

Тука, ако смениш 100 долара в техни пари и веднага ставаш милионер. Егати и държавата и парите.

Поехме към столицата на Узбекистан - Ташкент. Пътищата бяха широки с две, или три платна за една посока с не особено добър асфалт. Напукан, нацепен на места и с дупки. Узбеките не знам защо, но имат гадният навик да карат плътно в ляво въпреки дясното движение. Обикновено всеки се буташе да кара в най-лявата лента и не отстъпваше от там без значение на скоростта. Ние бяхме много често принудени да изпреварваме от дясно. Не че това ни пречеше, но фактите бяха такива. Навсякъде беше пълно със шевролети. Не американски големи кораби, а някакви малолитражки с емблемата на шевролет. Имаше и много едни такива миниатюрни бусчета също шевролет, разбира се. Иначе хората бяха любопитни и добронамерени. Много често на светфари, или на някакви спирки идваха при нас и питаха: Куда едете ребята? А ние гордо отговаряхме: На Памир!

В Узбекистан има проблеми с бензина. Просто няма кой да го купува. Всеки кара, или на пропан бутан, или на метан, така че бензиностанциите, които продават бензин и дизел са много нарядко. По тези причини там бяхме много внимателни със зареждането, което също беше доста нарядко. Добре, че бяхме с големи резервоари. Цената на литър бензин в Узбекистан беше към 1,70 лева за литър А 95.

Пристигнахме някъде след обяда в Ташкент и тръгнахме да търсим хотел в центъра му. Ташкент е доста голям и много модерен град, а центъра му беше пълен с хотели. Да ама хотели от рода на Хаят, Хилтън, Гранд Плаза и други от сорта. Е нямахме намерение да даваме чак толкова пари за едно спане. Имах телефона и координатите на някакъв Байк Хаус в Ташкент. Някъде малко извън града. Звъняхме, но никой не вдигна. Не знам дали изобщо съществува вече подобно нещо. Започнахме да се въртим из центъра. Забелязахме хотел Узбекистан. То нямаше начин да не го забележим, защото беше огромен. Викам му на Миро: Това като го гледам е от соца. Има страшно много стаи. Дали няма да се намери някоя евтина и за нас? Проверихме и се оказа, че има самостоятелни стаи по 47 $ за сам човек. Е това ни реши въпроса със спането в Ташкент.


Хотел Узбекистан в Ташкент.


Обществена сграда в Ташкент.


Някъде из центъра.


Паметник на Амир Тимур в центъра на Ташкент.

Във фоайето на хотела Узбекистан имаше обменно бюро, където сменихме по няколко долара на много изгоден курс. На другият ден тръгвахме за Самарканд.

5-ти ден. Ташкент - Самарканд - 307 км. | ^

Тръгнахме рано от Ташкент, към 6 часа сутринта. Пак пропуснахме закуската, която влизаше в цената за спането, но заради една закуска да караме по-късно в жегата според нас не беше добро решение.


Ще ям от прословутият им плов някъде по пътя. Нищо особено. Пържен ориз с моркови, чушки и лук, и малки парченца овнешко месо. Двете бели топчета бяха яйца, но не от кокошка. Това беше акцентът на този плов, защото на други места са ми го поднасяли без такива яйца.

Към 12,30 часа вече бяхме в Самарканд. Интересно е да се знае, че Самарканд е основан в средата на 8-ми век преди новата ера. По същото време е основан и Рим. Имахме запазено място за спане в къща за гости в града. В същност в Самарканд е пълно с хотели, хостели и къщи за гости. Този град живее само от туризъм. Ние бяхме избрали Гест Хаус JAHONAGIR по 32 $ самостоятелна единична стая. Пиша го на английски това име, защото не знам как се произнася. Къщата за гости беше много интересна и зелена.


Моторите ни в гест хауса в Самарканд.


Гест хаус Jahonagir.





Тръгнахме веднага след като се настанихме към историческата част на града. Тя беше наблизо до нашият гестхаус. Направихме по някоя снимка от далече и после тръгнахме към касите и входа.


Площад Регистан в старият център на Самарканд.



Та както казах по-горе тръгнахме към касите. Там прочетохме таблата за информация. За един човек беше определена сума за билет от 5000 суми, за дете 2000 суми, за песионер 3000 суми, за групи и т.н. Приготвих си 5000 суми и се изправих пред касата.
- Уан тикет, фор уан персон плийз. Обявих на английски. Продавачката ме погледна и попита.
- Уест кънтри?
- Булгариа.
- За чуждестрани туристи цената на билета е 50 000 суми. Беше отговорът...
- !?!? Извадих друга банкнота от 50 000 суми и взех билета. Тези 50 000 суми в същност са някъде малко над 4 $. Площад Регистан в Самарканд си струва тази цена за разглеждането, и даже повече, но не разбрах, защо трябва да ме лъжат на информационното табло? Минахме през пропуска и влязохме за да разглеждаме Регистан. Джамии и Медресета (духовни училища) изградени много векове назад с удивително майсторство и красота.










Ето го и дедо Влади позира на площад Регистан в Самарканд.










Господин Мирослав Михайлов разглежда Регистан.


Джамия отвътре.




Медресе.


Във всички бивши медресета сега има магазини за сувенири, дрехи и обувки, но цените са леко завишени.

Вечерта в Самарканд отидохме да хапнем в грузински ресторант. Вече споменах, че местните манджи не са нищо особено, поради това избрахме грузинска кухня.


6-ти ден. Самарканд Узбекистан - Душанбе Таджикистан - 345 км. | ^

Тръгнахме към 7,00 часа от Самарканд. В 9,00 часа бяхме вече на границата.


Това е границата снимана от към Таджикистан в посока към Узбекистан, от където вече сме излезли.

Голямото чакане тука беше, за да влезем в Таджикистан. Накрая платихме някаква туристическа такса в размер на 10 $ и ни пуснаха в Таджикистан. Съвсем спокойно нормално минаване на тукашна граница само с два часа чакане. Най-странното нещо на тази граница беше, че тук нямаше нито един ТИР, нито бус. Само ние, няколко леки коли и малко пешеходци. Странна граница, но чакането не ни се размина.

Курсът тука беше за 1 $ = 11,05 таджикски сомона. Сменихме 100 $ за 1100 сомона, че тука на малко места вървяха дебитни карти. Бензинът струваше 8,80 сомона за 1 л А 92, или към 1,50 лева. А 95 беше малко по-скъп и не навсякъде го имаше. Но и с А 92 моторите ни нямаха абсолютно никакви проблеми.

Почти веднага след границата започнаха Фанските планини и изскочи река с характерният кафяв за Таджикистан цвят на големите реки. Веднага побързахме да направим първите снимки на река в Таджикистан. По-нататък ще има много такива снимки.


Моторите ни край река Зеравшан.


Река Зеравшан.

Започнахме да изкачваме Фанските планини. Това в същност са предпланини и части от Тяншан.


Части от Фанските планини. Реката е Фондаря.


Някъде по прохода из Фанските планини.


Дедо Влади се кефи из Фанските планини. После ще стигнем тунела и ще му се прибере усмивката.

Минахме върха на прохода и започнахме да спускаме. Първият тунел от поредицата беше Истиклол. Дълъг 5290 м тунелът беше някакъв ужасен кошмар! Никакви светлини, никакви линии, или котешки очи. Пълна, абсолютна тъмнина и вода течаща по настилката. Очите ни изскочиха от пулене и взиране. Сигурно криволичехме, защото от време на време ми се мяркаха на фара стени ту отляво, ту отдясно. Страшно беше! И това нещо е 5 километра и 290 метра... Малко преди да излезем на светло изджаскахме моторите в някакви големи дупки, но слава Богу не успяхме да паднем...


Ето това е изхода от този гаден тунел.

Надолу имаше още 19 тунела, но доста по-къси по 200-300 метра, някои от тях осветени. Имаше освен това много серпентини, някои от тях доста къси и остри. Успяхме да се справим с всичко и към 13,30 часа започнахме да навлизаме в Душанбе столицата на Таджикистан. Тук имаше пункт за плащане на шосето, по което карахме, но за мотори беше безплатно. Проходът за мотори, обаче беше направен от другата страна на движението, та трябваше да пресечем и насрещното. Тъпо измислено за мотори, но поне безплатно.
След като минахме пункта спряхме край някакъв канал, за да отдъхнем и да решим, на къде точно да караме.


Канал край Душанбе.


Ендура. Истинските мотори!

Отидохме най-напред в Байк поста на Душанбе. Там получихме ценна информация за маршрута, по който цяхме да караме из Памир. Притегнахме няколко болта по моторите, които се бяха разхлабили и дадохме на Азис, който ръководи Байк поста по 200 сомона (около 18 $), за да ни извади разрешителни за ГБАО. Това е Горно Бадахшанска автономна област, която обхваща Памир. Без такова разрешително няма да те пуснат да караш из Памир.


Пред Байк поста в Душанбе.

От там тръгнахме към хотела, който бяхме запазили по интернет.


Хотел Алмаз в Душанбе. Платихме 50 $ за стаята, но това беше за две нощи, защото на другият ден след обяд щяхме да си вземем разрешителните за ГБАО и чак след това щяхме да потеглим на следващата сутрин.

7-ми ден. Душанбе. | ^

Днес се помотахме по Душанбе. След обяда ходихме пак в Байк поста, за да си вземем от Азис разрешителните за ГБАО.


Ето какво представлява това разрешително. Проверяваха го доста често. Може би 6-7 пъти. За последно ни провериха пак точно преди Мургаб.

Открихме в Душанбе голям супермаркет, в който можехме да пазаруваме с карти, а също и един друг магазин с банкомати вътре и дръпнахме още малко сомони. Азис ни беше предупредил, че нагоре по Памир няма да можем да плащаме с карти и освен това банкомати там няма, така че ще ни трябва повече кеш, и то точно сомони, а не долари. Освен това каза, че цените на бензина, спането и храните са малко по-високи, отколкото в ниското, за да си направим добре сметката.



Ето картата на Таджикистан.
Душанбе е в ляво.
1- Калайкум. Към него водят два пътя. Горният е през прохода Хабурабат, а долният по асфалта през Куляб.
2- Хорог. В дясно право на изток от Хорог тръгва М 41. Надолу на юг от Хорог е пътя към Ишкашим, Вранг, Лянгар, Вакханската долина.
3- Лянгар. Малко след Лянгар право на горе на север тръгва прохода Кхаргуш, който стига до М 41.
4 - Мургаб. На север от Мургаб по М 41 е отбелязан с кръгче превала Ак Байтал 4655 м нмв. След него е езерото Каракул, а после е границата с Киргизстан, която в момента е затворена.
В Душанбе успяхме да намерим книжарница, от която си купихме хартиени карти на Таджикистан, като тази на снимката. Това за мен все още е изключително важно, въпреки всичките му там електроники, защото дава общ и подробен поглед върху цялата държава, без да мажеш, и да местиш по малкото екранче. Тези хартиени карти ги ползвахме много често.

Ето още една снимка от Байк поста. Сравнение между два мотора. Мотора на Миро и някакво БМВ 1250 Адвенчър на някакъв руснак. Резервоарът на това БМВ е 30 литра. Той го беше натоварил с още две туби бензин по 10 литра всяка. Роубари, багажи, бохчи... Ако падне с тоя мотор сигурно ще вика кран да го вдига мотора. Не знам на къде замина, защото повече не го видяхме по М 41 и по Памир. Според Миро заминал е някъде към края на света с тези багажи и 50 литра бензин по него... За Памир не ти трябва такъв слон, не ти трябват хиляди кубици, стотици конски сили и високи скорости.


Обществен парк в Душанбе.


Таджикски философи от 15-ти век.

8-ми ден. Душанбе - превал Хабурабат - Калайкум - 290 км. | ^

Към 6,10 сутринта тръгнахме от Душанбе към Калайкум. Бяхме решили да минем по северният (старият) път през прохода Хабурабат. Това все още се води част от М 41 Памирската магистрала. Още преди да започне същинскят проход се появиха характерните реки и особености на Таджикистан.


Някъде из Таджикистан по М 41.


Част от Рогунското водохранилище на река Вахш.


От сливането на двете реки Сурхаб и Обихингоб (мътната) се образува река Вахш, която пълни първо Рогунското водохранилище, а после Нурекското водохранилище.




Река Вахш.


Дедо Влади в Таджикистан.


Започва прохода. Някъде към 13,30 бяхме тука.


Изправяш се и газ... Гледай какво е мазно тука...




Местен транспорт.


Два стари леопарда...


Река Обихингоб.


Някъде в началото на прохода.


Катерим.


Поглед назад.


Преди малко минахме от там.


Катерим.


Мирослав пристига.



Това е моторът за такива места.


На самият връх на прохода сме към 15,00 часа.


Превал Хабурабат. 3253 м нмв.


Мирослав Михайлов на Хабурабат.


Господин Михайлов на върха на прохода.


Странични отбивки от прохода.


Не се мотай наоколо, за да не хвръкнеш във въздуха!... Майтап бре. Това е останало от войната с Афганистан, когато тука е имало минни полета.


Тръгваме надолу.


Все още сме близо до снегът.


Спускаме.


Поглед назад.


Това беше яко! Сериозен участък.


Спускаме.


Спускаме към Калайкум.


Край реката...


Горното течение на река Обихумбоб.




В 17 часа пристигнахме в Калайкум. Настанихме се в този хотел Карон в една стая за 50 $ стаята. Тук наблизо имаше банкомат, от който успях да дръпна 1000 сомона. Някъде малко над 90 $. Нямахме много пари в кеш, но по изчисления би трябвало да ни стигнат.
9-ти ден. Калайкум - Хорог - 244 км. | ^

За този участък от пътя ни получихме предупреждения още в Байк поста в Душанбе. Казаха ни, че пътя е в ремонт, извършват се и взривни работи и всеки ден го затварят в различни участъци от 7 до 13 часа. Трябваше да тръгнем много рано от Калайхум и да се опитаме да минем поне първите 100 км преди 7-8 часа сутринта. Пътят върви срещу течението на река Пяндж, която е и гранична между Таджикистан и Афганистан. Гледките са много красиви, но самият път е просто ужасен! По толкова грозен и гаден път отдавна не бях карал. Асфалта, където го има е със страшни дупки, а на много места си е чист офроуд с много камъни, пепел, пясък и какво ли не. На места е широк пътя, но на места е толкова тесен по край скалите, че колите и особено камионите се разминаваха с изчакване. Надлъжните му наклони на този път бяха ужасяващи, къси и резки, а завоите където ги имаше бяха остри, и без никаква видимост. Изобщо много гадна работа. Този пътищар, който го е проектирал и строил този път да вземе да си скъса дипломата, ако изобщо е имал такава.
И така тръгнахме много рано от Калайкум. Някъде към 5,00 часа сутринта.


Река Пяндж и на отсрещният бряг Афганистан.


В ляво Таджикистан, а в дясно Афганистан. По средата река Пяндж.


На другият бряг Афганистан. На заден план части от Хиндокуш.


Река Пяндж. В ляво Таджикистан, а в дясно Афганистан.


Таджикистан и Афганистан.


По отсрещните склонове имаше някакъв черен път в Афганистан. Видях по него да преминават афгански моторджии и ги снимах. Дребни са на снимката, но такива бяха възможностите на вариото ми.


В ляво Таджикистан, а в дясно Афганистан. По този път, по който карахме из Таджикистан, почти на всеки километър имаше патрулни двойки, или тройки таджикски граничари. В Афганистан не забелязахме никъде граничари и патрули. Понякога таджиките се правеха на интересни и мърмореха, че това било граница и не трябвало да снимаме, но специално някакви проблеми не са ни правили.


В дъното в Афганистан се вижда част от висящ ледник.


Висящ ледник.


Афганистан.


Пазар край пътя в някакво село в Таджикистан.

Беше към 9 часа. Бяхме минали близо 100 км без да ни спрат и вече мислехме, че сме минали зоната на ремонтите по пътя. Тук на това пазарче спрях да си купя вода и безалкохолно. Изпих ги, тръгнахме и малко след това ни спряха. Не бяхме минали зоната на ремонтите. В последствие се оказа, че не само първите 100 км са в ремонт по този път, а целият път е в ремонт.


Тука дремахме близо час.


Лека почивка на сянка край пътя.


Дедо се разхлажда със сладолед и безалкохолно, а Мирослав пие енергиини напитки.

Късно след обяда стигнахме Хорог, който е на 2000 м нмв. Намерихме хотел по 23 $ стаята за двама и се настанихме. Хотелът беше на пилони точно над река Гунт. Спеше се прекрасно. Тука в Хорог за последно потърсих банкомат. Намерих няколко, но бяха празни. На другият ден, след като вече бяхме тръгнали видях отворена банка. Спрях и влязох вътре. До входа имаше банкомат, който ми прие картата, но максималната сума, която пускаше беше 200 сомона. Към 18 $. Изтеглих ги и от тука нататък плащахме само в сомони кеш.


Река Гунт и гледка към част от Хорог. Малко под Хорог река Гунт се влива в Пяндж.


Тази сграда със синият покрив над реката е нашият хотел.

10-ти ден. Хорог - Лянгар - 215 км. | ^

Този ден закусихме и след това към 8,00 часа тръгнахме надолу на юг. От Хорог, както бях вече написал право на изток тръгва М 41, но ние искахме да минем през прохода Кхаргуш и за това тръгнахме на юг. Пак карахме срещу течението на Пяндж, но пътя беше доста по-хубав от този между Калайкум и Хорог. И никой не ни спираше и задържаше за ремонти по пътя.


Закуската ни в хотела в Хорог.


Река Пяндж. В ляво Таджикистан в дясно Афганистан.


Почивка по пътя.


Река Пяндж и Афганистан.


Към 11,00 часа бях при моста край Ишкашим. От тука е можело да се влезе в Афганистан. Чужденец също е можел да влезе в Афганистан. Визата за чужденец e струвала 25 $ и се е издавала тук на място. Сега обаче отношенията между Афганистан и Таджикистан са доста лоши и този вход между двете страни е затворен. Тука, около Ишкашим заредихме за последно на нормална бензиностанция, като напълнихме до горе резервоарите.
Някъде след Ишкашим асфалтът свърши и си стана черен път през разни села. Пяндж вече не беше толкова широка, колкото долу при Ишкашим, но си остана все така бурна и бърза.


Това все още е Пяндж, а от дясно Афганистан.


Някъде по пътя след Ишкашим.


Пътят беше разнообразен. Имаше и такива места по него.


Тази рекичка май беше успяла да събори предишният мост.


Към 14,00 часа успяхме да се доберем до Лянгар. Тук в този хостел "Бехруз" взехме стая за 200 сомони ( около 18 $). В цената влизаше вечеря и закуска. На другият ден тръгвахме към прохода Кхаргуш.

11-ти ден. Лянгар - превал Кхаргуш - Мургаб - 230 км. | ^

В хостела, в който спахме имаше двама французи с последен модел 1000 кубикови Хонди Африки туин. И двете бяха автоматици. Имаха много багаж и много екстри по тези мотори. Предният ден, когато ние пристигнахме в Лянгар се бяха опитали да минат през Кхаргуш, но тръгнали много късно от Лянгар. Към 11 часа сутринта. Там на прохода една от реките била съборила моста си, а таджиките сложили две метални тръби и ги затрупали с големи камъни, колкото детска раничка. Та французите стигнали там към 12 часа, но нивото на водата вече било високо и те не могли да преминат. Върнали се бяха пак в Лянгар. Сега се канеха пак да тръгнат, но вече по-рано сутринта. Ние също не смятахме да се мотаем. Уговорихме се да караме заедно. Французите тръгнаха рано към 6,40 часа и казаха, че ще ни чакат там при реката, която вчера не бяха успяли да преминат. О'кей. Наредихме бързо багажа и аз запалих мотора, но на Миро акумулатора му взе да върти бавно и свърши изведнъж. Брех мамицата му. Той се притесни, че релето за зареждане му е сдало багажа, но според мен, просто имаше сухи клетки в тоя акумулатор в следствие на жегите, в които до сега карахме. Разхвърляхме веднага мотора и извадихме акумулатора. Той беше от тези, които уж не могат да се доливат. На нас обаче такива не ни минават. Свалихме горният общ капак. Двете крайни клетки се бяха озъбили без електролит. Доляхме вода от близкият поток... Майтап бре. Доляхме хубава вода, от която ние пиехме. Възбудихме го акумулатора от близкият джип с кабелите, които ни бяха дали от фирмата и сглобихме пак мотора. Миро за всеки случай му изключи от кабелите фара и светлините на мотора, за да не черпят, и те ток. Натоварихме всичко. С кабелите пак помогнахме на мотора да запали и тръгнахме за Кхаргуш. Беше вече към 7,30 часа.


Сега ще го разглобим тоя мотор.


От кой джип да вземем ток?

Та тръгнахме ние нагоре. След няколко километра отбихме от пътя между селата и хванахме прохода Кхаргуш. Тука бяхме, на около 2500 м нмв, а трябваше да се изкачим на 4344 м нмв, там където Кхаргуш се среща с М 41. В началото пътя беше добър и сравнително равен, но после много бързо започнахме да набираме височина с едни серпентини. Изскочиха и части с пясък. Пясъкът беше много ситен, почти като брашно, като прах, а беше и дълбок към 15-20 см. Из него се караше много гадно, бавно и внимателно. Измъкнахме се нагоре.


Някъде по прохода Кхаргуш.



Стигнахме до реката, която беше съборила моста. Французите ги нямаше. Явно бяха преминали. Водата не беше много дълбока там 30-40 см, но вече заливаше тръбите и камъните. Преминахме и ние подскачайки, като кози с моторите по камъните. Не успяхме да паднем. Нямаме снимки от там. Явно и на двамата не ни е било до снимки на това място. Продължихме нагоре. Имаше още реки нагоре, но мостовете си стояха на местата.


За пресичането на такива реки става въпрос, но тука моста си стоеше.


8,20 часа е, а ние сме вече на 3500 м нмв.


Памирска роза край пътя.


И ние сме тук с моторите.


Катерим.


В един момент достигаме до французите, които чоплят нещо по Африките, а до тях стоят два джипа с туристи и ги покрепят морално...

Какво става тука? Оказа се, че акумулатора на едната Африка сдал по някакъв начин багажа. Те свалили акумулатора от другата Африка и се опитали да запалят първата. Обаче нещо объркали. Най-вероятно объркали полюсите на акумулатора и той свършил изведнъж тотално. Сега се мъчеха с някаква пауър банка да запалят, но нещо не им се получаваше. Попитах ги: Кабели имате ли? Нямали. Ами ние имаме. Извадихме нашите кабели. Добутахме първият мотор до Лада Нива, закачихме кабелите към акумулатора на колата и моторът запали. Избутахме го настрани работейки. Миро му каза на французина. Няма да гасиш мотора! Каквото и да спираш да правиш мотора да работи! Той кимна, че е разбрал.


Първият мотор запали.


Заехме се с вторият мотор.

И той запали с кабелите, но в момента, в който махнехме кабелите мотора гаснеше. Проклетата електроника отчиташе, че акумулатора е свършил тотално и не даваше на мотора да работи само на генератор. Акумулатора беше малък, колкото два юмрука литиево йонен. От къде ще намеря акумулатор? Чудеше се французина. Ти дано изобщо намериш акумулатор тука и то оловно киселинен... За литиев йон, изобщо забрави. Ако не намериш акумулатор за мотор, вземи някакъв акумулатор за кола, вържи го на задната седалка, с кабели му откарай тока, където трябва и така карай. Важното е мотора да върви. Посъветвах го аз. Това изобщо не му беше минало през ума на французина, че може и с друг акумулатор, а не точно с акумулатор за мотоциклет да върви тая Хонда Африка. Най-близкото населено място до нас беше Аличур на около 50 км. После на още, около 100 км беше Мургаб. Разделихме се с французите. Този, на когото му работеше мотора тръгна с нас, а другият остави мотора, там където беше закъсал, качи се на един джип и всички потеглихме към върха на Кхаргуш и М 41.

Та продължихме да се катерим по Кхаргуш. Пътя беше сравнително широк, но много гаден. В смисъл, че колите го бяха направили целият на вълни през 10-15 см високи по 10 см. Това се беше получило, защото те, като карат амортисьорите им работят симетрично, гумите също чукат симетрично и се получават вълни по настилката от чакъл. За да избегнат друсането от тези вълни колите карат бързо с 70-80 км/час, а от това вълните стават още по-дълбоки. Ние с моторите не можехме да караме с такива скорости, по тези вълни, просто защото щяхме да потрошим моторите от гадните вибрации, а да не говорим, че щяха да ни изпадат пломбите. По тези причини ние карахме в самият край на пътя по някакви пътечки 30-40 см широки. Там, обаче имаше на места пясъко-пепел, а освен това трябваше да внимаваме да не изхвърчим от пътя, който беше повдигнат над терена с поне 70-80 см до метър на места. Толкова много "благословии" ударих на скапаните джипове за тези вълни (ребра) по настилката, че направо не е истина. Това нещо не се оправя с бързо каране. Оправя се единствено с гребло и с подравняване от пътно строителна машина. Но на тази височина и то в Таджикистан, няма никакъв шанс това да се случи. Там, където имаше завои, или стръмни изкачвания тези ребра ги нямаше по настилката, защото там са намалявали скоростта. Вече бяхме в Памир. Ще кача няколко снимки да се порадвате на пейзажа.


Тези баири вече са към 5000 м нмв високи.


Един от пунктовете за проверка на разрешителните ни за ГБАО.


Памир. Пътя вече е към 4000 м нмв, а баирите от страни надхвърлят 5000 м нмв.


Ето виждате ли на пътя проклетите вълни (ребра), за които ви говорих. За това карамe в края.












Памир. Нагоре по прохода Кхаргуш.


Памирски цветя.


Памирски цветя.


Части от прохода Кхаргуш.




Това беше. Към 13,00 часа Кхаргуш свърши и излезнахме на М 41. Малко остана да целунем асфалта. Пристигна и французинът с Африката, която вървеше. Другият го докараха с джип и му дадоха адреса на някакъв местен в Аличур, който можел да намери акумулатор. Повече не ги видяхме тези французи. В Мургаб и нататък не дойдоха.


Краят на Кхаргуш на 4344 м нмв. После поехме към Мургаб. До там имахме още над 140 км.

Денят още не беше свършил. Имахме още път пред нас. Потеглихме към Мургаб вече по М 41. Асфалт беше, но си имаше дупки и хлътнатини, и размествания на пластовете. Таджиките не го поддържат този път. Само го ползват. А, около нас беше Покривът на света. Памир.




Мащабите са изключителни. Всичко, което изглежда на една ръка разстояние от теб в същност е много далече.




Това е Аличур.


Памирската магистрала М 41 е, на около 4000 м нмв. Това нещо са го строили руснаците преди повече от 50 години. Тогава те наистина бяха световна сила, за разлика от сега. Това да направиш стотици километри асфалтов път на 4000 м нмв там в нищото, не е никак евтина, лесна и проста задача, даже, и днес. Таджиките само го ползват този път и не го, и поддържат.












Това е превала Найзоташ висок 4314 м нмв. След него започнахме леко да спускаме към Мургаб.


Превал Найзоташ.


В дъното на тази зелена долина е град Мургаб, който е на 3700 м нмв.


Господин Мирослав Михайлов пред Мургаб.


Дедо Влади пред Мургаб.


Град Мургаб, в който пристигнахме към 16,30 часа.

Преди да влезем в града, пак имаше пост с бариера, на който отново ни провериха разрешителните за ГБАО. Имаше бензиностанции в Мургаб. Бензина го наливаха от цистерни в кофи. Наляха ни по една кофа от 10 литра в моторите бензин А 92. Тук той струваше 11,00 сомона литъра, за разлика от долу в ниското, където струваше 8,80 сомона.


Тука ми наливат една кофа с бензин в мотора. А такива са бензиностанциите горе. Не продават хотдог, фантичка, вафли, или презервативи, няма ПОС терминал и не издават касова бележка, но важното е, че имат БЕНЗИН!


Приютихме се в този хостел с цена 100 сомона за леглото. Малко под 10 $, но с включена вечеря и закуска. На другият ден щяхме да тръгнем към Ак Байтал.


Моторите ни на паркинга в двора на хостела. Вижда се и тоалетната.

12-ти ден. Мургаб - превал Ак Бйтал - Мургаб - 150 км. | ^

През нощта валя, но на сутринта беше ясно и слънчево. В този хостел освен нас имаше четирима велосипедисти. Един японец с дъщеря си и двама англичани. Коментирахме разни работи на вечеря. В един момент ме попитаха, по колко километра изминаваме средно на ден и аз им отговорих: Около 300 км. Всички в един глас извикаха: Ооооо... Ами това е двигател бе хора. Те караха по 30-40 км на ден.

Та сутринта, след като закусихме, оставихме багажа, взехме само по едно шише с вода и потеглихме към Ак Байтал.


Махала от Мургаб над нашият хостел.


Град Мургаб рано сутринта.


Памир.


Това в далечината трябва да е махала Чечекти.


Памир.






Малко преди табелата на прохода.


Хей там в дъното на снимката в дясно е Ак Бйтал.


Почти пред прохода съм.


Това е началото на прохода. Тук стигнах към 9,00 часа.


Дедо Влади се кефи. Достигната е една от мечтаните от мен дестинации.


Миро нещо се забави. Оказа се, че е загубил един болт отдолу на карбуратора си и бензина му изтича. Аз тръгнах нагоре, за да изкача прохода и да достигна превала.


Това в същност е върха на Ак Байтал 4655 м нмв. Може би на 2-3 километра след табелата.


Превал Ак Байтал.


Това е гледката на север от Ак Байтал в посока Каракул. До там има към 60 км и след това, още толкова е до границата с Киргизстан, която сега е затворена. Тези шарени баири в същност са върхове над 5000 м нмв. Някои от тях са шестхилядници.


Гледката на север. В дясно се вижда пътя, който се спуска от Ак Байтал.


Започвам да спускам Ак Байтал на юг, там, от където дойдох.


Спускам Ак Байтал.


Памирска красота!

Всъщност до езерото Каракул от тук, от табелата нямаше 100 км, а доста по-малко. Каракул, който е на 100 км от тука не е езерото, а малко градче. Езерото започва доста преди него. Но това не е от особено значение. Решихме да се връщаме от Ак Байтал. Времето взе да се разваля, а и бензина течеше. На около 5000 м нмв проблема беше да намерим клечка, за да запушим отвора. В последствие намерихме клечка, но почти на половината път от Ак Байтал към Мургаб. Не знам защо, чак толкова се притесни Миро за този бензин. Аз имах почти пълен резервоар, а и в Мургаб, на около 70 км от тук бензин имаше, колкото искаш. В същност много гадно е да ти тече бензина, а не да минава през двигателя.


Карбуратор ремонтиран с клечка на 4500 м нмв.

И така тръгнахме обратно. Няколко пъти виждах мармоти край пътя. Но не тези миниатюрни мармоти, големи колкото плъх, които ги има по Алпите, а истински памирски мармоти, колкото големи котки. Червеникаво кафяви бягаха от далече, мятаха бели задници и се криеха в дупките си, когато минавахме с моторите. Нямаше как да ги снимам. Но пък снимах други интересни работи.


Около тази река беше зоната на мармотите.


Тази ограда в същност е границата на Таджикистан с Китай. Зад тази ограда вече е Китай.


На картите е дадено, че тази граница е, на около 20 км от М 41, но в действителност е тук на 200 метра от шосето. Китайците им строят пътища и далекопроводи, а Таджикистан плаща със земя, с територия и границата се мести.


Това в същност не е обикновена ограда, а е кльон. Зад него има полоса и после Китай.


Стигнахме пак Мургаб.

Аз за езерото Каракул, изобщо не съжалявам, че не отидохме там. Виж за Искандер кул, за Ямчун, за тези места вече съжалявам, че бързахме и ги подминахме пътьом. Силно се съмнявам, че когато отворят границата Таджикистан - Киргизстан, (а все някога ще я отворят) ще се юрна пак да ходя там. Не, че не ми се кара из Памир... Напротив. Но просто годинките ми са много, а пък парите за там никак не са малко. Та най-вероятно при мен няма да се получи пак, за съжаление. Знам, че все бързаме, все градим грандиозни планове, но живота винаги внася сериозни корективи в тези планове.

Аз и предишният път през 2003 год, когато бях там в Киргизстан си мислех, че много бързо ще се върна там с мотор. Тогава бях на 50 години... И минаха 20 години.

Велосипедистите бяха тръгнали към Ак Байтал. Срещнахме първо японецът, после англичаните, а после още две групи колоездачи по 3-4 човека. Ние се прибрахме в хостела. След обяд заваля дъжд. После валя и почти цялата нощ в Мургаб, но на другият ден беше ясно и слънчево.


Това е столовата на хостела, в която вечеряхме и закусвахме.

13-ти ден. Мургаб - Хорог - 313 км. | ^

Питате за Бухара? Бухара ни беше малко по-западно от маршрута, по който карахме. Иначе си заслужава посещението.
Ако бяхме тръгнали с нашите мотори от България маршрута ни щеше да бъде Нукус - Хива - Бухара - Самарканд... Това е част пътя на коприната. Ние минахме друга негова част Самарканд - Душанбе - Куляб - Хорог - Мургаб - Ташкурган (който вече е в Китай). Там в Ташкурган се събират два маршрута от пътя на коприната. Долният (южен) маршрут е Кундуз - Файзабад (Афганистан) - Ишкашим - Вранг - Лянгар - Вакханската долина и пак към Ташкурган. По части от този маршрут също карахме. От Ташкурган пътят е отивал нагоре на север към Кашгар в Китай, и т.н.

Много пъти, като карах с мотора там по Памирското плато си представях керваните с камили и магарета как са пълзяли бавно там стотици километри. Е тогава не е имало асфалт и М 41, но някакъв път със сигурност е имало.
И така дойде време да тръгнем обратно по маршрута. Поехме пак по М 41 от там, от където дойдохме. По-удобно и нормално е да се продължи и да се пресече границата с Киргизстан след пътя, който минахме. Но сега границата беше затворена и това наложи да се върнем обратно.

Всичко исках да видя и да снимам. Знам, че не е възможно, но... На такива уникални места, на които има вероятност, да бъда само един път в живота си за мен бързането абсолютно не е алтернатива. Дали ще пристигна там, където ще спя в 14,00 в 15,00 или в 16,00 часа след обяд няма никакво значение... Но да пропусна да видя, или да снимам нещо интересно, поради бързане... Е това щеше да е, както казваше един познат сърбин: "Велика бугарска глупост".

Тръгнахме от Мургаб към 6,30 часа и за последен път се насладихме на великолепните пейзажи на Памир.




















Езеро на Памирското плато.




Минахме отново през превала Найзоташ 4314 м нмв и стигнахме пак до мястото, в което пътят на Кхаргуш достига М 41.


Сега вече не свихме по Кхаргуш, а продължихме по М 41 направо към Хорог. Този път не се оказа по-лек от прохода Кхрагуш, както мислехме първоначално, а само малко по-къс.

Продължихме да караме към Хорог по М 41. Трябваше да преминем още един превал над 4000 м нмв по пътя си. Имаше отбивка от пътя означена с табели малко след Кхаргуш към две езера на около 10-12 км от М 41. Яшилкул и Булункул. За там имах информация, че може да се направи палатков лагер и било много красиво. Ние, обаче подминахме без да се отбиваме.


Тука сме малко след върха на поредният превал Куйтезак висок 4271 м нмв. Пътят, около въпросният превал беше черен, към 5 км.


След превала Куйтезак.


След известно време пак се появи асфалт.


После пак черно. И така се редуваха настилките по М 41, почти до Хорог, като на по-трудните и тежки участъци си беше черен път.


Добре дошли в Мургаб?!?! Само, че Мургаб е поне на 170 км от тука.






Памир.

Мащабите тука са изключителни. Тези белите върхове на тази снимка са поне на 40-50 км от тука. Е тоя връх в ляво най-високият на снимката, най-вероятно е връх Патхор 6083 м нмв, според картата. Това е един от по-високите върхове на Рушанският хребет. От него право на север според картата, има още 4 хребета и чак тогава е Комунизъм 7495 м нмв на над 150 км от тука по права линия. Някъде по средата на това разстояние под връх Истиклол 6940 м нмв започва ледникът Федченко. На този връх Истиклол е кръстен гадният тунел във Фанските планини, а по този ледник Федченко минава част от маршрута за изкачването на Комунизъм (Исмаил Сомони). Разбира се тези неща няма никакъв начин да ги видим от тука, освен от самолет. Гледам ги само на картата.


Отбивка от М 41. Локален път.


Друг поглед към същият локален път.


Общо взето слизаме...


Вече сме доста по-ниско. Под 3000 м нмв сме. Това е горното течение на река Гунт.


Река Гунт.


Цветът на Гунт. А в Хорог вече е с цвят на шоколад.


Мост над река Гунт. Забележете как се променя цвета. Колкото по-голяма става реката, толкова по-мътна става.



Към 14,00 часа стигнахме в Хорог. Там спахме в същият хотел и даже в същата стая над река Гунт, в която спахме преди няколко дни на отиване към Памир. Тоя път ни хванаха 25 $ за стаята, за разлика от 23-те долара за предишното преспиване, но не сме правили на въпрос за 2 $.

14-ти ден. Хорог - Калайкум - 244 км. | ^

Нямаше начин. Трябваше пак да минем по този гаден, отвратителен и изключително прашен път. Тръгнахме рано от Хорог към 6,00 часа. Пак карахме все по край река Пяндж, но в посока по течението. Афганистан вече ни беше отляво, а Таджикистан отдясно.


Шестхилядници от Хиндокуш в Афганистан. Преди два дни беше валяло и я нямаше гадната мътилка, която ни посрещна на идване. Снимките определено щяха да станат по-хубави.


На преден план Таджикистан, а на заден план Афганистан.


Части от Хиндокуш.


Таджикистан, Пяндж и Афганистан. Тук съм снимал обратно на посоката ни на движение.


Отляво Афганистан. Пяндж и отдясно в сянката Таджикистан.


Афганистан, Пяндж и Таджикистан.


Тези скални грамади са в Афганистан.


Тука спряхме да пием чай. Изядохме по една лепешка (питка), взехме си и вода.


Нямаше как да пропуснем ремонтите по пътя. Ту съм спрян и чакам.


Ремонти на пътя. Чакам.


Части от този "прекрасен" път.


По този път караха онези с Лендкрузерите пълни с туристи. Не знам някакво разписание ли гонеха тия идиоти, но те всички караха с поне 80-90-100 км/час по този път. Имаше и тирове, но най-гадни бяха тези с джиповете Лендкрузер. Като минеше един такъв край теб вдигаше такъв прахоляк, че няколко минути нищо не виждаш, на къде да караш. А трафик по този път имаше. На всеки няколко минути минаваше МПС в една или друга посока. Такава гадост нямаше даже по М 41, а да не говорим за Кхаргуш и другите превали. На къде ги караха тия туристи и защо така бързаха не разбрах, но направо ни разгониха фамилията. А имаше и ТИР-ове и камиони не забравяйте!


ТИР-овете тука се разминаваха буквално само на сантиметри.




Ремонти на пътя. Спрян съм и чакам.


Някъде по пътя между Хорог и Калайкум.


В такъв вид пристигнах в хотел Карон в Калайкум. Пристигнах в 15,00 часа. 9 часа ми трябваха, за да мина тези 244 километра. Направих рекорд по бавно каране на този път в това пътешествие и пристигнах по-тежък с най-малко килограм прах, и пепел по мен.

Ами забавих се, защото два пъти ме спираха по 30-40 минути за ремонтите. Още три пъти ме спираха за по 5-10 минути, а пък два пъти успях да се промъкна по край багера и фадромата след ровенето, точно когато изсипваха кофите си в Пяндж. Ей ги къде са час и половина. А и Mиро го удари на гонка по едно време с Лендкрузерите, а такова нещо аз на подобен път без видимост в прахоляка е абсурд да направя.

А оня руснак със старата Хонда Африка 750... Той беше голям ентусиаст. Беше накачил по тая Африка мисля общо 6-7 чанти и багажи. Попитах го:
- Защо братко си качил толкова багаж на тоя мотор? А той ми вика:
- Ама те тези чанти повечето са празни.
Дано да не е имал проблеми на високото, защото карбуратора на тези Африки не е, като на Сузукито и на по-голяма надморска височина доста се задъхва. Аз нали съм имал същата Африка. И даже моята беше в същият цвят черна с бяло.


А ето и моторите ни колко са "чисти" след този адски път.

От хотел Карон Палас също успяха да ни "зарадват", като ни дадоха стаята за двама за 70 $ вместо за 50 $, както предишният път, когато спахме тука. Обясниха ни, че тогава имало някаква промоция, която вече я нямало, за това цената тогава била по-ниска. Но все пак това е 4-звезден хотел, така че цената не беше чак толкова висока.


Рецепцията на хотел Карон Палас.


Ето това са най-едрите бнкноти на Таджикистан.

15-ти ден. Калайкум - Куляб - Душанбе - 370 км. | ^

На сутринта си изчакахме закуската и чак тогава потеглихме, към 6,30 часа. Нямаше смисъл да тръгваме рано, защото този път към Куляб не беше, като онзи път, който минахме предният ден. Това сега беше нормален асфалтов път с хубав асфалт. Е имаше тук, там по някоя чакълеста полоса, но къса по 5-10 метра. Изобщо нищо общо с вчерашният ужас. Това беше южният път Душанбе - Калайкум, за разлика от северният път, по който минахме на идване към Памир през прохода Хабурабат. По този начин с отиването и връщането към Мургаб, Ак Байтал и М 41 по различни пътища успяхме да направим, така наречената Памирска осморка.
Хотел Карон Палас, както вече ви казах беше с 4 звезди. Но най-много ме впечатли не звездите и лукса му, а това, че в стаята имаше книга с таджикска поезия. Луксозно издание с твърди корици, със снимки на авторите, стихотворения, и поеми. Почетох малко. Аз си падам по такива неща. Те пишат на кирилица, точно като нас. Естествено нищо не разбрах от това, което четях, но си беше поезия и то според мен красива. Останах очарован. Бил съм на много места по света и съм спал, в какви ли не хотели включително и такива с по-висок клас, даже от 5 звезди, но за първи път в хотел ми предложиха книга с поезия. Изключително много се изкуших, дали да не я сложа в чантата си и да я отнеса в България, но порядъчността ми надделя и я оставих на мястото и. Май още съжалявам за тази книга.


Хотел Карон Палас в Калайкум.


Обществена сграда в Калайкум. В дясната част на снимката виждате на сградата окачен портрета на президента на Таджикистан. Той е на власт вече 35 години. Това е вожда, бащицата... Усмивката му озарява цял Таджикистан и освен подобни плакати, почти навсякъде има написани, и окачени, и негови умни мисли...


Изкачваме някакъв проход и превал преди Куляб, но сравнително нисък. До 2000 м нмв. После минахме още един превал, но не съм правил снимки там.


В далечината се вижда част от Нурекското водохранилище на река Вахш.




Нурекското водохранилище.

Пристигнахме в Душанбе към 12,00 часа. Намерихме стая в хотел "Vatan" за 60 $, почти в самият център на града. Не сме ходили в Байк поста сега на връщане от пътешествието. Клечката монтирана на карбуратора на Миро си вършеше перфектно работата, така че нямаше, какво да ремонтираме по моторите.


Сграда в центъра на Душанбе близо до нашият хотел.


Входа към обществен парк. Фонтанът не работеше.


Вътре в парка.

16-ти ден. Душанбе - Ходжент - 310 км. | ^

Тръгнахме от Душанбе към 6,40 часа. През деня там си беше жега, така че побързахме да се забием из Фанските планини, там, от където дойдохме. Минахме първият проход и късите тунели, и пред гадният и тъмен тунел Исктиклол спряхме. Изчакахме един голям ТИР да тръгне към тунела и чинно се наредихме точно зад него. Така проблемите и усилията ни при преминаването през този тунел бяха много по-малки. Това беше правилното решение.


Пак изкачваме Фанските планини.


Пейзаж от Фанските планини.


По прохода освен баири има и дефилета. Тук правеха ремонт на пътя. Колите ги бяха спряли, но имаше 1 метър свободно място отстрани, за да се мушнем с моторите. Пуснаха ни да минем без да чакаме.


Отбивка от главният път.

На разклона на пътя вече хванахме в друга посока на север, а не на запад към Самарканд, от където дойдохме. Трябваше да минем през Туркестанският хребет по М 34 и да караме към Истарафшан, и Худжант. Започнахме да изкачваме хребета.


Преди малко бяхме на пътя там долу.


Туркестанският хребет на Памир.


Хей от това зелено в ляво в дъното дойдохме.


Поредният гаден и тъмен тунел в Таджикистан, се оказа на пътя ни. Шахристанският тунел дълъг 5253 метра. Минахме го по познатата схема зад ТИР.


Те тунелите в същност бяха два, но единият беше затворен, а другият беше без никакво осветление.

Пристигнахме в Худжант към 12,00 часа. Жегата беше ужасна. Намерихме хотел в покрайнините на града. Хотел Фируз с цена 52 $ за стаята. Климатиците работеха с пълна сила и не можеха да охладят хотела. А когато се покажеш на вън на слънце, все едно те удряха с чук по главата. Сигурно беше над 40 градуса жега. На 50 метра от хотела имаше хранителен магазин. От там купихме безалкохолни, вода и нещо за ядене, и чак на другият ден сутринта си показахме носовете вън от хотела.

17-ти ден. Худжант Таджикистан - Коканд Узбекистан - Ош - Узген Киргизстан - 475 км. | ^

Този ден имахме да минаваме две граници. Километрите също не бяха малко, така че тръгнахме от Худжант към 6,00 часа сутринта. Заредихме до горе резервоарите поради проблемите с бензина в Узбекистан. Идеята беше следващото зареждане да е направо в Киргизстан. По моята схема на пътешествието след Узбекистан трябваше да караме към Ош в Киргизстан. Но не си спомням кой местен таджикски "експерт" ни каза, че граничният пункт към Ош е затворен и трябва да караме към Джелалабад. В хотела в Худжант човекът, който беше на рецепцията също ни посъветва да караме към Джелалабат. Там бил граничният пункт Узбекистан - Киргизстан. Но първо трябваше да влезем в Узбекистан.

Подкарахме моторите към Коканд. Мислехме точно преди да напуснем Таджикистан да дозаредим, но границата изникна някак си неочаквано, почти по средата на пътя между Худжант и Коканд. Отвориха ни железните врати и влязохме. За напускането на Таджикистан извършихме бързо процедурите. Минахме съответните гишета за няма и 20 минути и влязохме в граничният пункт на Узбекистан. И тука работата потръгна бързо, което много ни зарадва. Остана да минем само на още едно гише, за да ни регистрират моторите. И там нещо им стана с компютрите, и целият граничен пункт тотално спря да работи... Беше към 8,00 часа сутринта. Очакваше се да ги оправят тези компютри до към 13,00 часа след обяд. Така се "бърза" на тези граници. На никой не му пука за твойте планове, разчети и схеми. Дремахме точно три часа там. Даже един митничар се качи на моят мотор, за да го пробва и го въртя, и покара там из пункта.

Малко след 11,00 часа ни извикаха на гишето. Компютрите им бяха тръгнали предсрочно. Оправиха ни документите и влязохме в Узбекистан.
Подкарахме към Коканд, а от там към Андижан. Бързахме, до колкото, изобщо може да се бърза там. Лявата лента разбира се беше запълнена с МПС-та, та изпреварвахме отдясно. Освен това да ви кажа и за друга особеност за тази част на света. Там няма такова нещо, като околовръстен път за по-големите населени места. Пътя задължително минаваше, почти през центъра, а многото светофари нямаха и помен от зелена вълна. Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че в почти всяко населено място пътя минаваше през местният пазар. А там беше някакъв кошмар. Навсякъде във всевъзможни посоки имаше паркирани коли и бусове. От страни бяха сергиите със стоката. Народа търчеше насам натам и пресичаше без да се интересува от движението по пътя. За движещите се коли оставаше много тясна полоса и те се движеха с максимум 5-6 км/ час. Даже и ние не можехме да се промъкнем с моторите на такива места. Аз на това му викам източна бутаница... Та дойдеше ли населено място, то знам, че след малко ще има бутаница. Освен, че е опасно това много ни бавеше, но такова е там положението. Нищо не можеш да направиш, освен да се движиш някой и друг километър с 5 км/час, и да чакаш да свърши района на бутаницата.

Та някъде късно след обяда успяхме да стигнем граничният пункт Дукур между Узбекистан и Киргизстан. Оказа се обаче, че "експертите" леко са ни подвели. Този граничен пукт беше САМО за пешеходци. От там МПС-та не можеха да преминават.

Аз нямах никакви узбекски пари. От онези с многото нули. Но имах 370 таджикски сомона. Това са някъде към 30 $. Имах дебитната карта Виза и още 30 $ кеш, но тези средства нямаше да ми свършат никаква работа на узбекска бензиностанция, ако разбира се, изобщо намерехме такава. Реших да се опитам да сменя таджикските сомони.

На една беседка наблизо седяха някакви ченчаджии. Отидох при тях.
- Искате ли да направим сделка?
- Да. Какво имаш?
- Имам 200 таджикски сомона. Извадих две стотачки. Започнаха да ги разглеждат подробно. Май за пъри път виждаха таджикски пари.
- Не са фалшиви. Казах им. Преди няколко дни съм ги взел от банка в Хорог. Ченчаджията започна да чука на телефона си и да изчислява курсовете. Помолих го да побърза, че нямах време. Нали трябваше да търсим друг граничен пункт.
- Ще ти дам по 80 000 суми за 100 таджикски сомона. Определи цената ченчаджията. По официалният курс цената беше, около 100 000 за 100.
- Добре. Съгласих се аз. Устройва ме. Давай 160 000 за двете стотачки...
Младежът взе да се мота и започна да дрънка по телефона на някакви негови босове. Обади се на един, а после и на друг.
- Нямам никакво време. Подсетих го пак аз. През това време дойдоха още 3-4 ченчаджии, за да не изтърват нещо от мохабета и сделката.
- Може ли да видим таджикските пари? Викат ми.
- Не може. Отрязах ги аз. Това да не е сергия за зеленчуци? През това време ченчаджията се разбра с босовете и обяви.
- Ще ти дам по 50 000 за 100 таджикски сомона. Без повече обяснения си прибрах таджикските пари, казах им довиждане и си тръгнах. Бях ги предупредил, че нямам време за тяхните пазарлъци, салтанати и номера...

На, около 90 км на юг от там имало друг граничен пункт край някакво село, през който можело да се влезе в Киргизстан. Така ни казаха местните. Нямаше, какво да правим. Обърнахме моторите и тръгнахме да го търсим това село на 90 км от тука с ГПС-а. След час и половина го намерихме. Оказа се, че тук наистина някога е имало граничен пункт, но не и сега... Пак направихме консултации с местните. Казаха ни че пункта Дустлик е точно пред Ош, както го бях предвидил, още когато подготвях маршрута ни. До там имаше към 40 км. А град Ош беше на 5 км след пункта.

Към 17,00 часа бяхме пред пункта. Излязохме от Узбекистан и влязохме в Киргизстан за някъде, около 1 час. Направо рекордно бързо беше преминаването на тези граници. Край. Повече граници нямахме за преминаване в това пътешествие. Но пък имахме други проблеми.

Бяхме минали малко над 400 км и усещах, че вече съм много близо до резервата на мотора си. Миро беше заредил някъде в Узбекистан. Той предвидливо си беше оставил някаква сума от техните пари с многото нули. Аз имах само таджикски пари, малко долари и дебитната карта. Тука обаче беше Киргизстан. Вървяха и картата, и доларите, а имаше, и колкото искаш бензиностанции. Спрях на някаква бензиностанция. Попитах за пост терминал. Нямали. Тогава им казах, че имам долари. Помолих ги да ми сипят бензин за 10 $. Сметнаха курса и ми наляха без колебание малко над 9 литра А 92. Да живее Киргизстан!

И така ние вече бяхме в Киргизстан, а град Ош беше почти пред нас. Да ама ние "предвидливо" бяхме запазили хотел в Джелалабад на 168 км от тука. Нямахме интернет и карта за телефона в Киргизстан, за да променим нещата, така че се наложи да тръгнем към Джелалабад. В последствие (доста по-късно) видях, че в тетрадката ми съм отбелязал координати на хотел в Ош, както и телефони за връзка, но това беше, дето се вика след дъжд качулка.

И така тръгнахме към Джелалабад. Започна да се мръква. Нямахме никакво намерение да караме по тъмно, така че спряхме в поредният град на пътя ни - Узген. Беше към 19,00 часа. Там в центъра успяхме да намерим хотел за 10 $ стаята и се настанихме без колебание. Мирослав отмени резервацията ни в Джелалабад. Имаше съмнения, че поради късната отмяна на резервацията, пак ще му вземат пари, но се размина без наказателни вземания. Тези предварителни резервации чрез букинга винаги са нож с две остриета, въпреки голямата сигурност, че ще има къде да спиш. В последствие установихме по трудният начин, че тези резервации направени по този начин вдигат цената на нощувката с минимум поне два пъти, защото тук не е Европа.

След като се настанихме се стъмни, но аз излезнах, за да търся банки и банкомати. Банките естествено бяха затворили, но банкоматите си работеха. Дръпнах веднага 10 000 сома, което е към 113 $ и вече имах киргизски пари. Курсът беше за 1 $ = 88,3 сома. Купих от хранителен магази безалкохолни и нещо за ядене, като и там платих с кредитната карта, а не в кеш, и всичко беше точно. Така приключи този дълъг и напрегнат ден.

18-ти ден. Узген - Токтогул - 365 км. | ^

Тръгнахме рано по обичая си към 6,30 часа. И без това тука закуска нямаше. Потеглихме към Джелалабад и нататък. Минахме някакви леки и ниски превали и се насочихме към езерото Токтогул.


Пейзаж от Киргизстан.


Някъде преди езерото Токтогул.


Минаваме по край река Нарин, която пълни езерото Токтогул. Вижте, какъв ми е лъскав мотора. Пътьом, след като заредихме на една бензиностанция, ги измихме моторите, там с апарата под налягане. Че те машините ни направо си бяха загубили цвета от "прекрасният" път Хорог - Калайкум.


Река Нарин.


Уникалният цвят на река Нарин. С такъв цвят са някои от куполите в Самарканд.


Нарин.


Езерото Токтогул. За да стигнем до град Токтогул трябваше да заобиколим половината езеро.


Пейзаж от другата страна на езерото.


Пейзаж.


Киргизско село.

Към 12,00 часа пристигнахме в град Токтогул. Тук чрез букинга имахме запазени стаи в гест хаус Рахат. Мислехме да останем тук два дни и да си починем край езерото, но то се оказа доста далече от самият град, който пък от своя страна не беше нищо особено, та се отказахме от почивката в Токтогул.


Къща за гости Рахат. Моторите вкарахме в двора.

На другият ден, когато дойде времето за тръгване трябваше да си платим спането. Попитах човека, който ни посрещна, колко струва стаята и той каза 700 сома. Това са някъде към 8 $. Жена му обаче излезе от офиса им и му направи забележка, че ние сме запазили тази стая чрез букинга, а по този начин цената е съвсем друга. Чрез букинга цената за стаята беше 2748 сома. А това са 31 $. Малка разлика нали? Това не е Европа!

19-ти ден. Токтогул - Бишкек - 272 км. | ^

Тръгнахме към 7,00 часа сутринта. Веднага започнахме да изкачваме планини. Това беше хребета Сусамир, през който трябваше да преминем. За разлика от Таджикистан, който е сух и гол Киргизстан е зелен, почти навсякъде.




Номадите бяха излезли по височинните си пасища.


Номади.


Изкачваме се нагоре. Трябва да минем над 3000 м нмв.


Превал Ала Бел 3175 м нмв.


В дъното на снимката предпланини на Тяншан.


Някъде по Сусамирски хребет. В дъното части от Тяншан.


Номади.


Място за хранене.


В дъното части от Тяншан.


Тук при това място за хранене полицията спря движението по този път. Беше 9,00 часа сутринта. Казаха, че има ремонт на тунела горе на прохода и ще отворят пътя в 16,00 часа. А този превал Тео Ашуу беше висок 3582 м нмв. Нас ни спряха на, около 2450 м нмв малко след Сусамирската долина. До Бишкек ни оставаха някъде към 140 км.


Част от Сусамирската долина.

Когато разбрахме, колко много ще чакаме започнахме да умуваме, какво да правим. Прегледахме обиколните пътища, но се оказа, че ще си удължим пътя към Бишкек поне с 300 км, ако тръгнем по тях. После Миро измисли да опъваме палатките, там където сме и на другият ден да продължим. Времето беше идеално, слънчево, но не и горещо, защото бяхме над 2400 м нмв. Това с палатките беше много добра идея, но ние нещо се мотаехме и изтягахме по тревата, а времето минаваше. Колоната от коли и камиони спряни, поради ремонта на тунела взе да става километрична. Имаше състезатели, които минаваха по край полицейските коли и с газ се изнасяха нагоре. Полицията ги гонеше и връщаше обратно, а след това им пишеха актове.

Към 14,00 часа след обяд времето започна да се разваля. Изскочиха едни черни облаци, задуха много силен вятър и към 15,00 часа заваля силен, много студен дъжд. Планината си е планина, а превалът, който беше пред нас беше над 3000 м нмв. Лоша работа, но нямаше, какво да направим. Представих си, какво ще стане, когато тази огромна колона от коли и камиони се юрне нагоре, и леко ме втресе... Малко преди 16,00 часа докараха и една линейка. Явно и на полицията им беше минало през ума същото, което, и аз си мислех. В 16,00 часа полицията се отдръпна и цялата колона с газ се изнесе нагоре. Не останахме по-назад и ние с моторите. Започнаха едни зверски изпреварвания, там където пътят позволяваше. Проходът беше от къси прави отсечки с голям наклон и стръмни остри серпентини. Отгоре започнаха да се спускат колони от коли и камиони, които са чакали от другата страна на тунела. А дъждът все си валеше, което правеше обстановката още по-тежка и напрегната. Изпреварвахме с моторите по-бавните и мудните, а нас ни изпреварваха тези с повечето кончета и възможности, и напредвахме нагоре. Зад мен по едно време се залепи някакъв с черен бус с разни спойлери, фарове и разни финтифлюшки по него. Не му стигаха силите, за да ме изпревари, но пък тая гад караше на 1,50 до 2,00 метра точно зад мен. А скоростта ни беше към 60-70 км час на моменти извън серпентините. Взе доста да ми опъва нервите. При такава скорост и дистанция, ако нещо станеше, тоя нямаше никакъв шанс да спре зад мен. Направо щеше да ме прегази...

Стигнахме тунела. Той беше осветен целият, маркиран и с котешки очи навсякъде, а не беше тъмен, като тунелите в Таджикистан. Подредихме се в колона и навлязохме в него. Там не можеше да се изпреварва, защото тунелът беше тесен, а и отсреща се спускаха други МПС-та. Тоя с черният бус се нареди точно зад нас. Тунелът беше дълъг малко над 4 км и кръстен на Кусеин Колбаев.

Минахме успешно през тунела и спряхме веднага след изхода му, за да си поемем дъх. Тоя с черният бус спря и той до нас, и с цялото си нахалство дойде да се разправя с мен. Беше един мургав, млад и як с черна брада. Типичен талибан. Ти защо натискаше спирачките? Попита на руски... На мен ми завряха лайната, падна ми пердето, и направо освирепях. Свалих си каската и на руски се развиках с цяло гърло: Ти ли черна маймуно ще ми кажеш, как да карам, след като си зад мен в колоната? За къде толкова бързаш? Искаш ли, хей сега да ти направя главата квадратна? И го блъснах леко няколко пъти. Мангала се уплаши. Разбра, че изобщо не се шегувам, ще изяде боя, качи се на буса си и се омете...

После Миро ми вика: Абе ти не видя ли, че вътре в буса имаше още четирима, като него?... Майната им! Те и без друго, изобщо не си показаха носовете навън.

Абе аз съм българин бе! Не правя евала на никой, още повече, пък, когато аз съм правият! Направих една снимка на изхода на тунела и тръгнахме надолу.


Изхода на тунела. Минахме още един проход по-висок от 3000 м нмв. Превал Тео Ашуу 3582 м нмв. Може би с тоя тунел са свалили малко височината на превала, но пак си е над 3000 м нмв.

Пристигнахме в Бишкек към 19,00 часа. Бяхме мокри, когато минахме през прохода и тунела, но в последствие жегата се завърна, още преди Бишкек и изсъхнахме. Обадихме се, че вече сме в Бишкек на фирмата, от която взехме моторите. Беше 20-тият ден от пътешествието, но 18-тият ден, от както бяхме взели моторите. А бяхме платили само за 15 дни. Уговорихме се да ги върнем на другият ден сутринта без да ни го слагат този ден в сметката, като си прихванат за още три дни, от тези 500 $ които всеки от нас беше оставил за гаранция. После започнахме да търсим хотел. Анджи ни беше оставила ключа от квартирата си, но ние решихме, че ще спим на хотел. Не знам защо така решихме. В последно време взимахме някои грешни решения. Изглежда, че бяхме се поуморили от пътешествието.

Съвсем близо до ул Шоорукова 37 имаше два хотела, но в единият нямаше места, а в другият една стая струваше 57 $. Скъпо. Намерихме някакъв хотел в другият край на града там стаята беше, около 30 $. Отидохме до там с моторите, но се оказа пълно с някакви руски групи. Върнахме се пак, около Шоорукова. Миро се сети, че май е виждал там някакъв малък хотел. Намерихме го точно на съседната на Шоорукова улица. Имаха една стая за двама за 3600 сома, около 40 $. Взехме я с уговорката че на другият ден ще се преместим в самостоятелни стаи, които тогава се освобождаваха. Вкарахме моторите в двора и за последен път започнахме да сваляме багажа. На другият ден щяхме да ги връщаме на фирмата.

20-ти ден. Бишкек. | ^

Съвсем наблизо до хотела ни имаше автомивка. Измихме моторите. Приготвихме всичко, което ни бяха дали, като резервни части, помощни инструменти, и детайли, за да го върнем обратно. Слава Богу нищо не се наложи да ползваме, освен кабелите за тока, за зареждане на акумулатора. Тях ползвахме за мотора на Миро и за французите с Африките. Бяха ни дали и спрей за веригите, който ползвахме и една туба с литър масло за доливане, ако се наложи. Е, наложи се. Оказа се, че мотора на Миро гори масло, та целият литър отиде за него за доливане по време на пътешествието. Даже мисля, че Миро купи още масло от някъде и него изсипа в двигателя на мотора си. Моят мотор, жълтият, не изгори нито грам масло.

Откарахме ги моторите на Шоорукова № 37, там, от където ги взехме, а хората си ги провериха и ни върнаха по 230 $ от тези 500 $, които им бяхме оставили, като гаранция. Това беше. Бяхме ги ползвали 18 дена тези мотори и бяхме изключително доволни от тях. По този начин крайната цена за моторите, която платихме за 18 дена х 90 $ + 50 $ застраховка стана 1670 $, или 3006 лева.

Интресено е също така да се отбележи, че никъде, в нито една от държавите, през които минахме полицията не ни е закачала и спирала. Случваше се да сгазим лука, виждах как често спират местните за проверки, или глоби, ако е необходимо, но нас никой не ни е закачал. Все едно ни няма на пътя. Останах с впечатление, че са получени специални инструкции да не закачат туристите. Определено по-рано не беше така. По-рано, преди години често ни спираха и рекетираха, а не обръщаха внимание на местните. Добре е, че това положение се е променило. Ако искаш да имаш туризъм няма да гониш и рекетираш туристите!

Оставаха ни ще 4 дена до полета към България. Трябваше да ги разкараме още някой и друг ден из Киргизстан тези мотори, но не знам защо, не го направихме. Това беше едно от грешните решения, които взехме. А тези 4 дни, които ни оставаха в същност бяха резервните дни, които бяхме предвидили в това пътешествие, ако нещо се объркаше горе в планините и се наложеше да удължаваме пътуването с моторите. Но понеже всичко мина точно по плана и нямаше никакви изненади, повреди, и гафове накрая имахме 4 дни до отлитането ни от Бишкек - Киргизстан.

Взехме по една единична стая в малкият хотел, в който спяхме на цена от 3200 сома (35 $) за стая. И понеже мотори вече нямахме Миро предпочете да се разхожда из Бишкек пеша. Аз също се опитах да се разхождам пеш до центъра на града, но нещо в жегата хич не ми вървеше разходката. Пък и градът, изобщо не беше малък, но беше някак си сив и еднотипен. Беше пълен с едни сиви безлични 4 етажни сгради, без тераси, като работнически общежития. Май бяха от времето на Хрушчов. Имаше обяви от рода на "Продается квартира двухкомнатная 43 м2", или "Продается квартира трехкомнатная, люкс 56 м2". Егати и социалистическият лукс от 56 квадрата?!?! Навярно, ако се разходите, из който и да е руски град в момента ще видите същите квартали, същите сгради и същите обяви, но в центъра на града ще има паметник на Ленин, а в Бишкек в центъра имаше паметник на воина конник. Не че киргизите, изобщо някога са били големи воини, но пък, какво друго да сложат в центъра на град си?

Та, след като не успях пеша да се добера до центъра на Бишкек, се прибрах в хотела в жегата. Починах си малко на климатика, излязох пак, хванах едно такси и за 250 сома (3 $ ) се разбрахме да ме откара до центъра на града. Таксиджията се оказа много отворен и инициативен, и до като стигнем успя да ми предложи първо наркотици, а после и приятелката си, ако ми трябвало жена, като ми я показа на телефона си. Някаква крава с огромни гърди. Отхвърлих офертите му и му казах, че да ме откара в центъра на града, за сега ми е напълно достатъчно...
- Ама какво ще правиш там? Попита таксиджията.
- Ами ще се разхождам и ще снимам. Отвърнах аз.
- Ако искаш да те чакам, за да те върна обратно в хотела... Беше последното предложение.
- Няма нужда. Не зная, колко време ще ми трябва, а после ще се справя и сам. Рекох.


Паметник на воин в центъра на Бишкек.


Националният исторически музей.


Някаква сграда на отсрещният край на площада.


Това би трябвало да е Парламента на Киргизстан. Техният Бял дом.


Сгради на банки в другият край на площада.


Поглед от далече към Националният музей. В последствие разбрах, че тука в Бишкек също има статуя на Ленин, който им сочи светлият път към комунизма на киргизите, но статуята се намира някъде зад Националният исторически музей, така че аз съм я пропуснал.


Фонтани в центъра.


Интересна склуптура. Да избутаме тъмното от живота си, за да дойде светлото. Проблема е, кое да обявим за тъмно, и кое за светло...


Страничен поглед на площада.

Помотах се още малко из центъра на Бишкек, а после хванах едно такси, което за 200 сома, (малко над 2 $) ме върна в хотела. Таксиджията беше възрастен мъж пред пенсия, та си приказвахме за песионерски работи. Съвсем наблизо до хотела имаше един огромен супермаркет наречен "Народен магазин". Там вървеше картата Виза, а освен това имаха и банкомат до входа, та често пазарувах и теглех пари, ако ми трябваше кеш. Отсреща точно от другата страна на кръстовището имаше заведение Макдоналдс. И там често се хранех. Цените бяха по-ниски, от колкото в България, а сандвичите по-големи. Това беше моят Бишкек. Народният магазин и Макдоналдса.


Сега видях в снимките на Миро, че той е успял да открие статуята на Ленин на гърба на Историческият музей.


Това не знам кой е, но е красиво.


Местни младежки откровения.

21-ви и 22-ри ден. Бишкек. | ^

Останаха два дни до заминаването ни. Аз реших да се преместя в квартирата на Анджи. Мирослав реши, че ще остане в хотела.Там в квартирата поне имаше с кой да си приказвам, че тук в този хотел сам в стаята щях да откача. И без друго задължително трябваше да минем през квартирата на Анджи, за да приберем част от багажа, който бяхме оставили там, и съответно да оставим някои неща, които бяхме взели "назаем" от Анджи. Там в квартирата и бяха Мохамед (Муха) и Кутман. Двама нейни приятели. Грижеха се за двете и котки и за квартирата. Анджи беше заминала за България, а после за Мароко, малко след началото на нашето пътешествие.

Намерих в библиотеката роман на руски на Иван Тургенев. Вече имаше, какво да чета, за да запълня времето си. Бяха ми останали 370 таджикски сомона, ако си спомняте за тях и за неудачната сделка с ченчаджийте в Узбекистан. Опитах се да ги дам в някоя банка в Киргизстан, но те не искаха таджикски пари. Муха спомена, че имал работа в Централната банка в Бишкек. Дадох му ги тези сомони, за да ги обмени. Оказа се, че и Централната банка на Киргизстан не купува таджикски сомони. Ще трябваше да си ги нося в България.

Дойде и последният ден. На другият ден трябваше да летим за България. Стана въпрос, че в Бишкек има улица с много обменни бюра, които работят с всякаква валута. Реших да се пробвам и там с тези таджикски сомони. Помолих Муха да извика едно такси, за да ме закара и върне на улицата с обмените бюра. После ми скимна, че може да уговорим същото такси да дойде на другият ден сутринта и да ни откара на летището. Така и направихме. Муха извика такси по телефона си. За 250 сома малко над 3 $ таксито се съгласи да ме откара при ченчаджийте в Бишкек и да ме върне пак в квартирата, а на другият ден го уговорихме да дойде към 7,30, за да ни откара с Миро на летището. За това момчето с таксито ни поиска 900 сома. Решихме че ще му дадем 1000 сома към 11 $. Отидохме с таксито при обменните бюра. Там без проблеми на сравнително изгоден курс ми купиха таджикските сомони. После всичките излишни за мен над 4000 киргизски сомове обърнах в долари. Оставих си само 500 сома половината такса за таксито на другият ден. Реших, че, ако поискам да оставя пари в квартирата на Анджи момчетата най-вероятно няма да ги вземат, за това от Народният магазин бях купил разни ядки, диня, халва и др, които бях сложил в хладилника. Те щяха да ги похапнат, след като ние вече щяхме да сме си заминали за България.

23-ти ден. Бишкек - Истанбул - София. | ^

Таксито дойде в 7,30, както се бяхме уговорили. Натоварих багажа и тръгнахме към хотела, за да заберем Мирослав. Хотела беше съвсем близо през 3-4 пресечки. Натоварихме се в таксито и тръгнахме към летище Манас. То, както вече бях писал по-рано беше на около 30 км извън Бишкек. Малко преди 9,00 часа бяхме на летището. Дадохме на момчето 1000 сома за транспорта, както бяхме решили и то остана много доволно. Чекирахме част от багажа, който щяхме да получим чак в София.


Натоварихме се успешно през ръкава и самолета ни излетя за Истанбул в 10,10 часа точно по разписание.
Ето няколко снимки от Кавказ, когато прелитахме над Тбилиси.






Части от Кавказ зад Тбилиси. Виждах в далечината основният Кавказки хребет и даже двугърбият Елбрус, но беше прекалено далече за снимка с моето слабо варио. Към 13 часа (вече местно време, а не киргизско) започнахме да снижаваме над Истанбул.


Мост над Босфора.


Златният рог.

Кацнахме на новото летище на Истанбул точно по разписание. Трябваше да чакаме близо 6 часа тука за следващият ни полет до София. Това летище е огромно. По-голямо е дори от летище Ататюрк. Мисля, че е третото летище на Истанбул. Цялото летище е пълно с всякакви магазини, ресторанти, кафета и какво ли не. Цените обаче са доста високи за всичко.

Вечерта в 19,10 излетяхме за София. Кацнахме в 20,30 на терминал 2 на летище София и всичко приключи. Прибрахме си чекираният багаж. Миро се обади на роднина да го приберат, а мен ме чакаше жена ми. Това беше.

Равносметката от пътешествието беше такава.

Изминати бяха с моторите общо малко под 5000 км. От тях, около 1800 км по черни и лоши пътища. Изкачени бяха три превала над 3000 м нмв и четири превала над 4000 м нмв. През един превал Найзоташ 4314 м нмв минахме два пъти. Един път на отиване и втори път след два дни на връщане. Най-високият превал, който изкачихме беше Ак Байтал 4655 м нмв.

Парите, които похарчихме грубо сметнати бяха към 6500 лева (3300 евро) за всеки от нас. Това е общо за моторите, самолетният билет, гориво, храна, спане, всичко. Най-големите разходи бяха за наема на моторите, общо по 3000 лева на човек и за самолетният билет по 1300 лева пак на човек.

Цената на бензина съм я отбелязал из пътеписа за отделните държави, през които минахме. Най-евтин е бензина в Казахстан, около 70 наши стотинки литъра. В останалите три държави цената на бензина беше малко под 1 $ литъра.

Пътешествието се оказа много интересно, но и тежко, трудно и натоварващо. Пътищата бяха ужасни, но пък гледките бяха невероятно красиви и интересни. В същност ние точно това и търсехме. За това тръгнахме по такъв маршрут в Памир. За лоши пътища и изключителни гледки.

Aко някога тези лоши пътища се оправят и асфалтират ще тръгнат много организирани групи с бусове, и автобуси, с леки коли, плюс ония с джиповете. Ще се направят хотели от всякакъв вид и клас. Ще започнат да се правят и въртят пари...

Мястото макар и огромно ще започне да се пълни с всякакви кашкавал туристи, и вече няма да има онази недостъпност, онази дива, далечна красота и пустош, в която сега на 100-150 км няма никой... Ние съвсем на време го видяхме, разгледахме и усетихме чара, и неповторимата красота на това място.

Парите, които похарчихме хич не бяха малко, но какво от това? Това са само пари. Те се печелят, а преживяванията и спомените остават. Това е богатството, а не парите. Изпълних една своя мечта. Да карам мотор из Памир. Това беше най-важното!


Цената на мечтата

Не питай за цената на мечтата!
Бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!
Людмил Янков


Юли, август 2023 година. Владимир Чорбаджийски - ВладиЧ.

<- Назад към началната страница