Македония, Албания, Черна гора и малко Хърватска - май 2014 год.
Началото
За това пътуване се събрахме трима мераклии. Митко Петков с Ямаха FJR 1300, Жоро Черноземски с Хонда VFR750, и двамата от Пловдив, и аз с БМВ R 1100 GS от Пазарджик. Първоначалният ни план беше първият ден да минем през Сърбия по маршрута Ниш - Кралево - Рашка - Копаоник - Нови пазар и да влезем в Черна гора някъде пред Беарне, а после Колашин - Подгорица - Будва. В последният момент обаче вечерта преди тръгването, за да объркаме вражеското разузнаване, за заблуда на противника и за да избегнем дъждовете, които тормозеха Сърбия в последно време решихме да завъртим обиколката на обратно и да тръгнем от там, от където смятахме първоначално да се прибираме , а именно през Македония и Албания.
Към 6,30 сутринта на 22 май - четвъртък изкарах БМВ-то си от гаража добре натоварено с екипировка и хранителни продукти и потеглих към град Септември. Там на прелеза на Помак експреса - теснолинейката се бяхме уговорили да се чакаме. В 7 часа цялата група се събра там и потеглихме.
Групата на прелеза на Септември.
Маршрута ни в България беше Белово - Костенец - Самоков - Дупница - Благоевград - граничен пункт Станке Лисичково. Към 8,30 бяхме на границата. За 2 минути минахме нашата и спряхме пред Македония. Когато ни видяха на македонският граничен пункт как пристигаме с моторите всички излязоха, подредиха се в редица и започнаха силно да викат:
- Живела братска Бугарска армия!.... Майтап бе хора...
Поискаха ни личните документи, талоните на моторите и зелените карти от Гражданската отговорност. Някаква митничарка тръгна да проверява куфарите ми. Отворих единият страничен, а вътре домати краставици и друго ядене. Само лук нямаше...
- В Македония няма ли домати? Попита ме митничарката.
- Да, ама тия са мои. Отвърнах.
- Толкова рано и домати?
- Ами имам оранжерия...
Повече не ме проверяваха. Тези домати в същност бяха купени на пазара в Пазарджик, но повече не ми се обясняваше. Продадоха ми ги за български, но може и македонски да са били... Маршрута ни през Македония беше следният: Делчево - Штип - Велес - Прилеп - Битола - Охрид - Струга. Трябваше да прекосим цяла Македония почти по диагонал. Бяхме решили да заредим в България бензин и след това да минаваме границата, защото там бил по-скъп, но чак после разбрахме, че това трябвало да го направим в Благоевград, защото повече бензиностанции от там до границата нямаше. В същност имаше, но не работеха. Бяха фалирали. В последствие се оказа, че в Македония цената на бензина А95 е 79 денара за литър, което при курс за 1 лев = 31,5 денара прави 2,50 лева за литър. Така, че не можахме да се прекараме, защото толкова струваше и в момента в България бензина... Спряхме да напълним резервоарите в Делчево, като попитахме може ли платим в левове, защото денари нямахме. Оказа се, че можело. Заредих 10 литра за 25 лева, но дадох 30 лева, защото нямах по-дребни. Бензинджията ми върна 150 денара вместо 5 лева, защото и той нямал. Това са към 4,70 лева, но всички останахме доволни от сделката. Няма да си разваляме добрите бизнес отношения за някакви си стотинки нали? Вече имах и денари. Потеглихме нататък из Македония. Красива страна с хубави пътища, много слаб трафик и толерантни спокойни водачи.
Някъде из Македония.
Малко след Делчево минахме по край езерото Калиманци. Много красиво място.
Групата на брега на езерото.
Малка част от езерото Калиманци.
На Штип малко се объркахме и влязохме в града вместо да го подминем, но бързо се ориентирахме и пак хванахме пътя. Пиша го Штип, защото така го пишат македонците, а не по български Щип. Това влизане в Штип ни позволи два пъти и в двете посоки да дефилираме гордо по край университета му, който се казва "Гоце Делчев"... Между Велес и отбивката за Прилеп се качихме за 20-30 километра на магистрала, където платихме на излизане по 50 денара такса (патарина), или към 1,60 лева на мотор. От Прилеп се спуснахме на юг към Битола.
Някъде по пътищата на Македония преди Битола.
Части от Битола.
Дедо Влади пред Битола.
На 63 километра на запад от Битола е Охрид. Подминахме го по край Охридското езеро и отпрашихме за Струга. Там е по-красиво, по-кротко и спокойно, освен това е на 5 км от границата с Албания, която щяхме да щурмуваме на следващият ден.
Бавареца на брега на Охридското езеро.
Охридското езеро.
На брега на езерото в началото на Струга спряхме в хотел "Галеб". Стаята беше 26 евро, или по 13 евро на легло. Моторите вкарахме вътре в двора и ги паркирахме пред стаите, които бяха на първия етаж. Багажа, който не ни трябваше за спането направо си остана по моторите, а ние направихме един тур за овации из Струга, заредихме се с бира и се подкарахме.
Пред стаята ни в хотела.
Другите два мотора и части от хотел "Галеб".
От Охридското езеро изтича река Черна Дрина. Това е началото на реката.
Малката кола с голямата лодка.
Така приключихме вечерта. Тестовете, които направихме на бирата показаха, че бира "Златен дъб" е по-хубава от "Скопско пиво."
В хотела имаше групи с ученици и абитуриенти от Македония. Учениците ги укротиха много преди 23 часа, а абитуриентите отидоха някъде да празнуват. Много ми беше интересно да ги гледам. Млади, хубави и много добре облечени. Много силно впечатление ми направи, че изобщо не врещяха и не крещяха, както българските абитуриенти. Нямаше никакво разкарване с коли и висене от прозорците им, нито викане и броене до 12, за да покажат, че са се научили да броят за толкова години. Изобщо цивилизована работа ми се видя, а не простотия по български. Както и да е. Да не се отвличаме от главната си цел. Утре тръгваме за Албания. За днес прехода ни беше от 550 километра.
23 май 2014 год - петък
Тръгнахме от Струга към 8,30 часа. Събрахме всички македонски денари, които имахме, книжни и метални и решихме да ги похарчим, като купим бюрек в Струга. Бюрек, обаче нямаше, въпреки рекламите, така че взехме топли поне 10 сусамени геврека и 6 сиренки за 230 денара, или някъде към 7 лева. След кратка обиколка и отбивка по едно панорамно пътче, за да си вземем довиждане с Охридското езеро спряхме на границата. Първо ни провериха македонците, а след 150-200 метра беше албанската граница. В същност проверката беше само на паспортите ни и талоните на МПС-тата. Албанците искаха и зелената карта от застраховките ни. Всичко приключи много бързо и към 9,30 часа влязохме в Албания. Веднага започна проход в планините, които се виждаха зад езерото още от Македония.
Първата указателна табела в Албания малко след границата. Те после тези табели се оказаха доста на рядко в тази страна.
Ето и цялата група строена под табелата.
Проходът, който започна беше с широк асфалтов път от хубав асфалт с плавни завои, но наклонът на изкачването беше доста голям. В далечината се виждаха бели върхове, а в долините бяха сгушени малки ниви и населени места. Маршрутът ни през Албания беше през Елбасан - Тирана - Шкодер и от там границата с Черна гора. Не горяхме от желание да минаваме през Тирана, защото бяхме чували неприятни неща за преминаване от там, но просто нямаше друг път.
Поглед към Албания от върха на прохода.
Автопаркът веднага стана с близо 80% представители на фирмата Мерцедес и изскочиха камара безсмъртни състезатели и камикадзета, които липсваха по пътищата на Македония. Изобщо Албания е много красива страна със странни хора... Навсякъде имаше много магарета, както впрегнати, така и свободно пасящи. Срещаха се много странни превозни средства най-вероятно самоделно направени, както и малки камиончета на три колела с някаква предница от голям мотор. Караха се и много скутери от 50-80-125 кубика, които странно защо, почти липсваха в Македония.
Тук вече комуникирахме на английски, но с представителите на по-младото поколение. До като в Македония за толкова километри само на две места видяхме трафик полиция, която изобщо не ни обърна внимание, то в Албания определено беше пълно с полиция. На всички входове и изходи на по-големите населени места имаше патрули на полицията, както и на разни други места с ограничения. Нас не са ни закачали, защото горе долу спазвахме правилата и ограниченията, но много често виждахме как пишат актове на местни коли и други МПС-та. Това разбира се изобщо не спираше, нито успокояваше различните състезатели и камикадзета, повечето от тях, както вече казах с различни модели на Мерцедес. После разбрахме, че отношението на полицията в Албания към чужденците е много по-толерантно за разлика от отношението им към местните джигити.
>
Албанска действителност. Мерцедеси и бункери.
Много народ щъкаше по улиците на населените места. Пътят минаваше почти винаги точно през центъра. Рядко се срещаха джамии. Някой непрекъснато поливаше с вода, метеше и почистваше, но от това не ставаше по-чисто. Изведнъж се почувствах точно, като в Турция. Даже и миризмите из населените места бяха същите... Днес трябваше да прекосим цяла Албания. Бензинът в Албания беше по-скъп от този в Македония. 180-183 албански леки за литър А95. При курс за 1 лев = 71,37 леки това прави към 2,60 лева за литър. Освен че беше малко по-скъп, обаче този бензин беше с по-лошо качество от македонският. Моторът ми веднага вдигна разхода и започна да пуши от ауспуха, когато рязко подам газ, а двигателя започна да работи по-шумно, и с повече вибрации.
>
Пейзаж от Албания.
Тука реших да спра и да уважа тази табела...
Стигнахме Елбасан. Голям, може би 100 хиляден промишлен град в една долина. Пресякохме го почти през центъра. Имаше много кръстовища с кръгово движение, но не се знаеше кой е с предимство на тях. Всеки се буташе да мине първи без значение дали е в кръговото, дали влиза, или излиза от него. Знаци имаше малко и никой не се вълнуваше особено, ако грубо ги нарушиш, указателни табели имаше още по-малко, но на най-невралгичните места имаше полицаи регулировчици. Иначе без тях работата щеше да е хептен зле.
След Елбасан изскочихме на поредното кръгово движение. За посока на дясно имаше зелена указателна табела за магистрала с надпис Тирана на нея. Черноземски я подмина без да завие и продължи по кръговото. Помислих, че се обърка, но стигнахме друга табела пак за Тирана, но вече със син цвят. Свихме от там и тръгнахме по старият път Елбасан - Тирана. Това беше проход през планините с доста тесен път, но с много хубав едрозърнест асфалт.
Началото на прохода Елбасан - Тирана. Отзад долу в ниското е град Елбасан. В дясно на по-горната снимка се вижда огромен кръст, който албанците са поставили в началото на прохода по неизвестна за мен причина, понеже тука са мюсюлмани по вероизповедание.
Този проход бе с изключително много завои и серпентини, а ръбове и пропасти от двете му страни имаше на доста места. Мантинели липсваха, или бяха тесни с малки каменни первази и арки. Нямаше почти никакво движение, защото всички караха по магистралата, но това пък нас ни устройваше идеално. За 30 км се разминах само с две коли и с малък автобус. Адски се изкефихме на този път. Все едно, че карахме в проход из Алпите, но без никакъв трафик, така че си правехме, каквото си искаме. Докарахме гумите до ръбовете от лягането по завоите и тръкнахме тук-там степенките в асфалта. Гледките наоколо към планините на Албания също бяха разкошни.
Планините на Албания.
На върха на прохода спряхме да се огледаме и да хапнем част от това, което купихме в Струга.
Стар указател на върха на прохода.
Нов указател на върха на прохода.
По-рано, когато още не е имало магистрала към Тирана целият трафик, камиони, тирове, автобуси и коли е минавал от тука. Тогава преминаването на този проход е било кошмарно, каза Черноземски. Но сега е голям кеф. Ако минавате по тези места и не бързате, непременно минете през този проход, по този стар път Елбасан - Тирана. Уверявам ви, че много ще се изкефите. Тръгнахме надолу към Тирана. Аз тръгнах първи с идеята, че другите ще успеят да ме догонят. След десетина километра прохода свърши, слязох от върха на планината и след няколко кръгови започна нещо, като магистрала. Агитката още не ме беше догонила и я нямаше. Вече влизах в Тирана. Спрях в аварийната лента да чакам групата. Чаках повече от 40 минути преди да дойдат. Оказа се, че те също чакали на края на прохода, като мислели, че са ме подминали някъде. Голямо чакане падна точно пред Тирана...
Събрахме се заедно и започнахме да навлизаме в града. От страни по едни зелени хълмове бяха накацали кокетни цветни къщи. Тъкмо си мислех, колко красива изглежда тази столица на Албания и магистралата свърши пред един огромен насип от пръст, а движението се отби по тесни улици тук там с пясък и пръст, или с лош асфалт и започна ужасът наречен Тирана... Тесни улици с паркирани навсякъде леки коли, които правеха улиците още по-тесни. Кръгови кръстовища, на които не се знаеше кой е с предимство и всички се бутаха да минат първи. Тук - там имаше светофари и регулировчици по по-големите кръстовища. Стигнахме близо, около центъра. Тук пък от някъде се изсипа огромна тълпа народ. Някаква демонстрация, или манифестация, или някакъв протест. Не разбрахме, но беше точно, като на футболен мач, когато тълпата напуска стадиона след края на срещата... Колите вървяха, хората вървяха между тях, скутери се мушеха навсякъде и ние с моторите също бяхме там... Непрекъснатото упражнение тръгни - спри и непрекъснатото внимание да не блъснеш някой, или теб да не те блъснат в тарапаната, здраво ни опъна нервите. Освен всичко останало и времето беше много топло и моторите започнаха да загряват, а пък и ние здраво се потяхме. БМВ-то качи 7-8 черти от общо 10 на дисплея. До сега не го бях виждал повече от 5 черти да качва на дисплея за охлаждането. Съединителя ми замириса от непрекъснатото спиране и потегляне, а скоростите ми започнаха да чаткат отчетливо, когато превключвам. Явно и диференциалното масло в скоростната ми кутия беше станало на чорба. Митака с FJR-a също се оплака, че мотора му започнал да прегрява, а той е с водно охлаждане. Жоро каза, че, от както сме влезли в Тирана вентилатора за охлаждането на VFR-a му не е спрял да върти... Въртяхме се и ние, като гламави, почти из центъра на Тирана и тъкмо хванем правилната посока полицайте ни отбиваха по някакви други улици, поради строеж, или поради демонстрацията, или поради Бог знае какви техни албански си работи, и ние пак започвахме да се въртим, около центъра... Кошмарно се оказа преминаването през този град. Указателни табели естествено нямаше. Карахме по ГПС-а на Жоро.
На едно малко по-широко място успях да щракна тази снимка някъде след центъра на Тирана.
На края след повече от час мотане хванахме по-широка улица с повече платна, тук - там кръстовища със светофари и набрахме малко скорост. Започна нещо, като магистрала, и въпреки ограниченията от 70-80 км/час аз подкарах, като бесен със 140-150 км/час, за да охладя мотора. След мен се понесе и Митака с Ямахата. От време на време по кръстовищата го чувах как дава пълна газ на мотора си на място за да го охлади. На мен ми трябваха поне 7-8 минути бързо каране, за да докарам БМВ-то пак до 5 черти в нормата.
Започнахме да излизаме от Тирана. Табели за Шкодер все още нямаше. Както си карах със 140 км/час с крайчеца на окото си забелязах някаква малка умряла табела за отбивка с някакви имена по нея, като последното беше Шкодер. Естествено изтървах отбивката при тази скорост, но си помислих, че по-нататък ще има друга табела и друга отбивка. Но ядец. Не познах. Тази била единствената отбивка и ние я пропуснахме. Освен това, както казах бяхме на нещо, като магистрала и нямаше как да обърнем обратно. Така отивахме към Дуръс, което беше почти противоположно на нашата посока. След няколко километра видях отбивка надясно към някакви бензиностанции и магазини, и веднага свихме натам. Успяхме да минем под магистралата, питахме някакви полицаи и те ни показаха място, от където пак да се качим на магистралата, но обратно към Тирана. Стигнахме пак в Тирана, обърнахме, намерихме отбивката за Шкодер и след извесно мотане през 3-4 кръгови хванахме пътя. Жоро караше по-бавно от нас, поради това не пропуснал отбивката за Шкодер и сега караше пред нас. Разбрахме се по телефоните да се срещнем в началото на града. Между другото да спомена, че роумингът в Македония, в Албания и в Черна гора е доста скъп. 1,55 лева на минута за входящо обаждане и 3,00 лева на минута за изходящо обаждане. Това са тарифи на Глобул. На М-тел са още по-високи цените. Изключение е Хърватска, която като нас е в Европейският съюз и цената на роуминга е само 16 стотинки.
Шкодер е на, около 100 км от Тирана. Пак имаше проходи, рискови изпреварвания и албански състезатели, и джигити, които нахално се мушеха между нас, но общо взето без проблеми стигнахме Шкодер. Видяхме част от Шкодренското езеро, моста и табелите пред него, но градът Шкодер ни се падаше в дясно преди моста и ние отпрашихме към него.
Част от Шкодренското езеро. В дъното на снимката се виждат първите къщи на Шкодер.
С влизането в града веднага ни отбиха от главната улица поради строеж и ни забиха по някакви сокаци. Митака спря да дрънка телефони, а аз продължих нататък, като мислех, че ще ме догони. Минах през разни кръгови. След тренировката в Тирана се справих за нула време с трафика и спрях на другият край на града. Дръннах по телефона и се оказа, че агитката ме чака след моста в началото на града. Преминах обратно за втори път през Шкодер. На пътя, който бях хванал щях да излезна и да стигна Подгорица, а там, където ме чакаше агитката имало друг по-пряк път за Черна гора към Улчин и Бар. Събрахме пак разкъсаната агитка и пихме по бира, за да се успокоим, и да отпразнуваме преминаването си през Албания.
В тая готина кръчмица пихме бира на брега на Шкодренското езеро, след моста.
Част от Шкодренското езеро и крепоста на Шкодер над него.
И дядо Влади е тука.
Съвсем близо до Шкодер на няколко километра е граничният пункт между Албания и Черна гора. Даже и всичко се оказа на едно място. Дадохме си паспортите и талоните на моторите на албанският граничен полицай. Той ги подпечата и ги подаде през бюрото си на полицайката от Черна гора, която беше в същото помещение. Тя ги провери, подпечата ги и ни подаде документите през едно друго гише. Това беше. За няма и две минути минахме и двете граници. Вече бяхме в Черна гора. Беше към 17 часа. Оставаше ни още към час каране до Будва през поредният проход в планините. Изскочихме пред Улчин и за първи път видяхме адриатическото крайбрежие и морето.
Адриатика...
До Будва ни оставаха по-малко от 20 км. Стигнахме, намерихме стаи в къща в Будва по 10 евро за легло, или по 20 евро за стаята. Телевизор, хладилник, баня, тераса, всичко каквото е необходимо без гледката към залива, което никак не ни разстрои... Ние гледките си ги осигурявахме с карането на моторите, а не ги търсехме по хотелите. За днес минахме 360 километра.
24 май 2014 - събота
В Будва, както вече писах намерихме стаи с 10 евро за легло. Платихме веднага за три нощувки и разтоварихме част от багажа по стаите и храната по хладилниците. Това щеше да е базата ни в следващите дни.
Бензинът в Черна гора беше по-скъп. По 1,37 евро за литър А95, но за сметка на това беше хубав и с добро качество. Моторът ми веднага свали разхода и започна да работи тихо, и равномерно без да пуши. Пътищата тук бяха много хубави с идеален асфалт, всичко беше зелено и навсякъде цъфтяха храсти с жълти цветове, (мисля, че жълт зановец), които миришеха много меко и приятно. Срещаха се на места цъфтящи храсти от жасмин, а акацията също цъфтеше. Абе все едно, че цялата държава беше пръскана със скъп парфюм. Хората бяха спокойни и толерантни. Състезатели, джигити и камикадзета липсваха. Караха се много скутери, както малки кубици, така и сериозни кубатури. Рязко нарастна и процента на големи мотоциклети от всякакъв вид и с всякакъв багаж. Цените на стоките и храните бяха малко по-високи от цените на същите стоки в България. Може би с 10-20% по-скъпи. С езика нямаше никакви проблеми. Говорехме си на български и ни разбираха прекрасно. Можеше и на английски, или на руски да се разбереш с местните, също нямаше проблеми. Паричната единица тук е еврото. На път за Будва минахме през Бар и после се отбихме да погледаме остров Свети Стефан. Слънцето вече залязваше и не успяхме да направим хубави снимки на острова, но пък снимахме брегът и парка по него.
Паркът пред остров Свети Стефан.
Част от брега преди Будва и един от плажовете там.
Тези снимки бяха от вчера вечерта, а днес решихме да посетим перлата на Адриатика - Дубровник. Яхнахме моторите и поехме към Котор. От Будва до ферибота, който пресича залива е 47 километра, така че не след дълго изскочихме на которският залив. Заливът е дълъг и начупен, и има формата на фьорд, като е наистина много красив. Направихме по някоя снимка и се качихме на ферибота, за да пресечем залива напряко, а не да го заобикаляме.
На това по-тясно място пресича ферибота.
Групата на ферибота. 2 евро е цената за човек с мотор.
Части от которският залив.
Някакъв бедняк тука си разкарва лодката...
За няма и 10 минути ферито ни прекара на другият бряг и после през разни населени места по брега стигнахме граничният пункт между Черна гора, и Хърватска. Този граничен пункт не беше на брега, а по-навътре в планината. Наредихме се на опашката от коли и зачакахме да ни дойде редът за гишето. Тук освен нашата група имаше поне още 3-4 групи по 3-4-5 човека с големи мотори. Повечето бяха здраво натоварени с багаж и бяха далекобойни совалки. Германци, словенци, англичани, датчани, всякакви. Направи ми впечатление, че 60-70% от всички машини бяха БМВ-та. Имаше доста и от най-новият боксер с водното охлаждане. Антики, като моето БМВ 1100 кубика, обаче не видях. Забелязах и две по-нови Хонди Африки RD07, които излязоха от Хърватия.
Направих малко мохабет с разни моторджии, естествено за БМВ-тата, до като ни дойде редът за минаване.
Част от другите мото-групи по границата.
Редът ни дойде. Провериха ни паспортите и талоните на моторите, и ни пуснаха към Хърватският граничен пункт. В този момент от Хърватска към Черна гора започнаха да преминават стари коли, олдтаймери, вероятно от някакво ретро рали. Оставих мотора, пребягах до отсрещната страна и набързо щракнах две снимки.
Красота!
Тръгнахме към граничният пункт на Хърватска. Този пункт беше отдалечен поне на 2 километра от пункта на Черна гора. Чак там бяха намерили по-широко място, за да го изградят. Пътят между двата пункта, ничията земя беше с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Интересно коя ли от двете държави го поддържаше? На граничният пункт на Хърватска, като разбраха, че сме българи, изобщо не ни проверяваха документите. "Европейски съюз". - Казаха. "Карайте нататък. Приятен път"! Роуминга ни също веднага стана 16-17 стотинки на минута, а не по 3 лева, като в другите държави, през които минахме. Видя се, че имало файда от това, че сме в Европейският съюз...
В същност тук само крайбрежието е хърватско, а държавата малко по-нагоре, на североизток е Босна и Херцеговина. Не знам как хитрите хървати са взели над 200 километра само от крайбрежието на Адриатическо море, което пък от своя страна е уникално за тази част на света. Пътят бе много хубав, но тесен и сравнително натоварен, така че трудно се изпреварваше, но пък и ние не бързахме особено. Жълтите храсти цъфтяха и миришеха, а гледките бяха много красиви.
Части от крайбрежието.
Започнахме да се спускаме към Дубровник.
Първа снимка на Дубровник.
Приближаваме древният град.
Тук вече нещата бяха уникални и неописуеми. Ще кача малко повече снимки тук, макар че снимката не дава никаква представа за усещанията и атмосферата на това място. Това е едно от местата по света, които човек трябва да види поне един път в живота си, ако има тази възможност... Не случайно Дубровник е обявен за световно културно наследство.
Паркирахме извън стените му.
Атаката на МПС-тата срещу древният град...
Качването по стените на града струваше 100 хърватски куни, което при курса в момента за 1 лев = 3,89 куни прави 39 лева... Не е малка сума за едно разглеждане, но уверявам ви, че гледките и преживяването си струваха всяка стотинка! В Хърватска всички цени са в куни и не навсякъде можеш да платиш с евро, но ако ти приемат еврото, то не те дялкат в курса, а са точни с обмяната.
Разходихме се из Дубровник, а после се качихме и по стените му.
Улици в Дубровник.
Главната улица.
Вход към един от храмовете.
Части от защитните стени.
Поглед към главната улица от стените.
Покривите на Дубровник.
Части от защитните съоръжения към сушата.
Древни останки в града.
Защитни съоръжения към малкото пристанище.
Защитни съоръжения към морето.
Топове по стените на Дубровник.
Зад стените си живеят жителите на Дубровник.
Още защитни съоръжения към морето. Долу по скалите децата си правеха плаж.
Дедо Влади на стените на Дубровник.
Разходихме се из Дубровник и по стените му. Навсякъде беше пълно с туристи. Японци щъкаха навсякъде, точно като скакалци. Видяхме даже една групичка млади цветно облечени негърки. Попитахме сервитьора на заведението, от където те излязоха.
- Тези от къде са?
- От Конго... От Конго. - Рече сервитьора.
Излязохме от старият Дубровник и на пристанището пред един от входовете му заседнахме в една кръчма. Ударихме по една голяма наливна бира и замезихме с по една порция дребна риба (по-дребна от цаца). Леко ни загорча, когато ни донесоха сметката и едната порция риба се оказа към 13 евро, а бирата по 5 евро... Но така е на такива масови туристически места. Дерат кожи... Никой не те е канил с баница да идваш тука. Сам си решил...
Като изключим тези мои дребни щрихи и размисли, Дубровник си е едно наистина уникално място, което си струва човек да посети.
Измъкнахме моторите от местата, където ги бяхме навряли по новият град. Те не бяха на паркинг, за да не се прекараме да платим по 1-2 евро там и тръгнахме обратно към Черна гора, и Будва. Пак минахме двете граници, прекосихме отново Которският залив с двуевровият ферибот и благополучно се прибрахме в квартирата си в Будва. Вечерта тествахме местната бира Иелен...
Добра е бирицата, но не толкова, колкото македонската "Златен дъб"...
Днес минахме 191 км.
25 май 2014 - неделя
Днес решихме да разгледаме Котор. Будва - Котор е 25 километра. Тръгнахме по вчерашният път, но вместо към ферито свихме надясно към самият град Котор, който е в края на залива. Паркирахме пред пристанището, което е срещу старият град. Стените и портите му са внушителни, освен това стени и защитни съоръжения се катерят много живописно по склона на планината зад града, която пък от своя страна изглежда доста стръмна, страховита и внушителна.
Преди да влезем в старият град позяпахме малко из пристанището.
В дясно под палмите срещу този кораб паркирахме.
Бая големичък е тоя круизен кораб...
Разни бедняци паркирали и те тука....
Eто го тука един се пери до лодката си...
Преди да влезем в старият град се допитахме до информационният център пред входа дали трябва нещо да платим. Оказа се, че се плаща само за организирани групи. Ние понеже бяхме неорганизирани минахме без заплащане. От инфо центъра, след като разбраха, че сме българи, ни дадоха карта - схема на старият град, която беше отпечатана на български, нещо което мен специално много ме впечатли...
Карта - схема на старият Котор на български.
Част от стените. По склона на планината отзад стените се катерят чак до първите била.
Това не е морето, а защитен ров с вода пред страничните стени. Отзад по склона се катерят също стени и кули.
Старият Котор е почти, като умалено копие на Дубровник. Улици, сгради, площади и храмове. Старият Котор също е красив и забележителен град.
Улица в старият Котор.
Друга улица в старият Котор.
Палатът на богат търговец.
Градски улици.
Храмове.
Един от страничните олтари в горният храм...
Площад в древен Котор. В дясно на тази снимка се вижда едната камбанария на храма Свети Трифон. На нея е написана годината на основаването на този храм 809 год. На другата кула е написано 2009 год, когато е реставриран и обновен този храм.
Друг площад в Котор.
Една от страничните градски порти отвътре.
Същата порта (в дясно на снимката) отвън. Вижда се и подвижният мост. Тази вода пред стените не е от морето, а е част от защитният ров. Тя извира от планината. Най-вероятно това е вода от карстов извор, която се е ползвала и за пиене, и за допълнителна защита пред стените.
Към 12 часа си тръгнахме обратно към Будва с идеята да отидем там на плаж. На 10 км след Котор и на 15 км от Будва има отбивка към планината за Цетине. Спонтанно решихме, че днес сме карали прекалено малко и обърнахме моторите към планината. Пътят беше четвъртокласен и тесен, но както навсякъде в Черна гора с много хубав асфалт. Две коли се разминаваха трудно и за това на места имаше уширения, а също, и непрекъснати завои, и серпентини. Още преди да се качим на върха на планината бях преброил 24 серпентини (фиби). Все едно, че бях на прохода Стелвио в Алпите, но без трафика и многото различна гад, която се мотае там... До като Стелвио е отворен само няколко месеца в годината този проход тук е отворен почти целогодишно, като трафика беше изключително слаб. За целият проход, чак до Цетине, което е на около 45 км се разминахме само с 5-6 коли, а задминахме само 3 коли и един мотор. От морското равнище се качваш на 1400 м нмв. Гледките бяха уникални!
Още сме сравнително ниско. Това е входа на Которският залив, а бялата диагонална черта е пистата за кацане на международното летище между Будва и Котор.
Гледка към краят на Которският залив и град Котор някъде от средата на прохода. Вижда се и круизният кораб, който снимах по-рано в пристанището.
Краят на залива и Котор от малко по-високо.
И аз съм тук, за да доукрася снимката... Или да я разваля?!?!
Которският залив от високо малко преди върха на прохода.
Невероятен проход! Горещо го препоръчвам на всеки, който кара мотоциклет, намира се в този район и иска да се изкефи максимално!
Между Котор и Цетине е природен парк Ловчан.
Част от природен парк Ловчан.
На спускане към Цетине пак има серпентини.
От Цетине хванахме главният път към Будва. Този път се спуска от планината към Будва и сега успяхме да видим градът, и отгоре, от високо, защото ние преди няколко дни пристигнахме по крайбрежният път.
Залива на Будва.
Град Будва от високо. Вижда се ясно старата част на Будва, която е на полуостров почти в средата на снимката и яхтеното пристанище пред него.
Входна врата някъде из Будва.
Деня го приключихме с къпане на централният плаж на Будва в Адриатическо море. По камъните има морски таралежи и трябва да се внимава. Водата е чиста и прозрачна, но доста по-солена от тази на Черно море. Днес минахме само 122 км. Утре ще потегляме към България, защото според прогнозите се очаква времето да се развали.
26 май 2014 - понеделник
Дойде време да си ходим. Още вечерта на предният ден стегнахме багажите и се приготвихме. Сутринта към 6,30 часа потеглихме за България... Планът ни беше да влезем в Сърбия, да минем, колкото си може повече километри там, да преспим някъде и на другият ден да се приберем в България. За сега тръгнахме към Петровац, а от там свихме навътре в планините към Подгорица. Минахме пак по край Шкодренското езеро, но в другият му край, от към Черна гора.
Шкодренското езеро и планини в Черна гора.
Преминахме през Подгорица и от там хванахме главният път за Колашин. Много красив проход през планините на Черна гора естествено с перфектен асфалт. Започнаха да се редят тунел след тунел. Планините все повече се изправяха над нас, ставаха все по-скалисти и започнаха да надвисват над пътя. В един момент започна сериозен каньон, дори нещо, като ждрело, подобно на Триградското, но много по-голямо, с по-високи скали и много по-внушително.
Каньонът на река Морача. Пътят е врязан в скалите, а тунелът, който се вижда в далечината малко над средата на снимката беше с такива размери, че през него спокойно преминаваха ТИР-ове.
Ето ни и нас пред следващият тунел.
Изскочихме от каньона и продължихме да се изкачваме в планините. Тук съм снимал почти на превала преди върха.
Вижда се пътят, по който пътувахме до тук, как сече склона на планината отсреща и естествено тунел.
Планините на Черна гора...
Продължавахме да минаваме тунел след тунел. Още преди да стигнем Колашин бях преброил над 33 тунела. От Колашин трябваше да поемем към Мойковац и Беарне. В същност пътят е един до Мойковац. Там, ако тръгнехме наляво на запад щяхме да минем по край планината Дурмитор и моста на река Тара. Мостът е над каньона на Тара, който е много по-внушителен и страховит от каньона на Морача, през който вече преминахме. Пътят към каньона на Тара и после към Плевля беше третокласен, тесен и беше даден на картата с изключително много завои, и серпентини, освен това леко ни отдалечаваше от България. Ние, обаче бързахме и за сега решихме да пропуснем тази забележителност на Черна гора. Освен това трябваше да си оставим някакви поводи пак да се върнем тука. Така че на Мойковац завихме надясно на изток-югоизток и тръгнахме по главният път към Беарне. Малко по-дълъг път, пак с много завои и тунели, но широк, хубав, и първокласен, като категория, пък и с точната според нас посока... Времето започна да се разваля каквато беше и прогнозата, а това беше, и една от причините да бързаме, и да държим главният път по точната посока към България.
Минахме по край Беарне, после Рожайе и стигнахме граничният пункт между Черна гора, и Сърбия. Подадохме на гишето паспортите, талоните на моторите и готово. Единственото, което заинтересува сръбският граничар, който ни проверяваше документите беше БМВ-то, след като видя талона му:
– БМВ. - Каза и очите му светнаха. – За колко пари го купи?
– 3500 евро. - Отговорих
- Ама то старо... - Рече разочарован сърбинът. - Защо не си взел по-ново?
- Нямам пари за ново.- Беше отговорът ми...
И аз не съм много очарован, че нямам пари за по-ново БМВ, ама такова е положението. На останалите два мотора, Хондата и Ямахата сърбина изобщо не обърна внимание.
Влязохме в Сърбия. Започнахме да караме по-внимателно и да си отваряме очите на четири, защото сръбските катаджии имат навика да се крият и да правят засади точно, като нашите, освен това, ако нещо не са на кеф се заяждат за дреболии, и глупости. Посоката ни беше Нови Пазар - Рашка. Бензинът в Сърбия беше 150 динара за литър А95, което при курс за 1 лев = 60 сръбски динара прави 2,50 лева за литър.
Най-прекият път от тука за България беше през Косово, а не нагоре на север, на където в момента карахме, но косоварите не признават нашите застраховки, нито зелената карта и те карат да си правиш техни застраховки на границата от няколко десетки евро за минимум една седмица. Като се има в предвид, че ние само 2-3 часа щяхме да сме в Косово, ако минавахме от там, никак не ни излизаше сметката. За това предпочетохме да заобиколим Косово. Минахме Нови пазар, Рашка и точно преди границата с Косово свихме към Копаоник - Сребърната планина. Изкачихме се до курорта и понеже вече беше обяд спряхме на една беседка над една чешма да хапнем, каквото ни беше останало от храната, която носехме. Времето беше все още слънчево, макар че вече се надуваха мощни облачни конгестуси, а идваха и някакви други чернилики от далечината.
Моторите ни, чешмата и беседката над нея.
Вили в Копаоник.
Някъде в началото на курорта.
Това за съжаление е последната снимка, която направих. До като ядехме времето започна бързо да се разваля. Яхнахме моторите и дадохме газ. Забелязах, че все още има сняг на сенчестите места под боровете на курорта, по пистите също тук - там имаше сняг, но бързахме и не спрях да снимам. Спуснахме се от Копаоник. Долу вече беше преваляло и карахме доста голямо разстояние по мокри пътища, но самите нас не ни валя. Гонехме километраж към България. Минахме през Крушевац и хванахме пътя за Ниш. Чудехме се къде ще спим в Сърбия. Ако си спомняте плана ни беше такъв. Около Ниш вече планини нямаше и се качихме на някакви магистрали. Заобиколихме Ниш и вече се появиха първите табели за България. Беше накъде след обяд към 16 часа. По едно време видях табела на която пишеше София–156 км. В този момент разбрах, че няма да спирам и да спя в Сърбия, а си заминавам направо у дома в къщи. Минахме през Бела Паланка, Пирот, Димитровград и пресякохме границата на Калотина към 18 часа. В 20,30 часа спрях пред гаража в къщи до Пазарджик. За този ден ми се събраха 815 км каране.
Общо за тези 5 дни аз минах 2038 километра, а двамата пловдивчани малко повече, защото Пловдив е по-далече от Черна гора, от колкото Пазарджик. Никакви проблеми с моторите не сме имали. Само Хондата VFR-a загуби задната спирачка на спускането от Копаоник, поради прегряване, но когато изстина спирачката всичко се оправи. Като пари на мен ми излезе цялата работа общо 450 лева. Тази сума включва всичко, гориво, спане, ядене и други, но без стойността на храната, която си носех от България.
И накрая в заключение да обобщим. Черна гора е невероятна! Струва си човек да пообикаля из тази страна и планините и, но даже, и само на крайбрежието да стои пак е много красиво. Колкото до останалите държави, през които минахме с огорчение констатирах, че България твърдо е останала последна в развитието си на Балканите, а от там за съжаление и в цяла Европа. Може би сме на едно ниво с Албания, но Албания се развива много бурно и върви напред, до като ние в момента вървим назад... Черна гора и Хърватска са на светлинни години напред от нас. Сърбия и особено Македония твърдо са пред нас в развитието си! Навсякъде хората са спокойни, толерантни и разбрани, единствено албанците са по-странни и са с малко свръх състезателен дух и хъс. Изглежда това е присъщо на по-слабо развити държави и нации, щото и ние сме малко такива...
Това е. Надявам се да ви е бил интересен и полезен този пътепис.
Владимир Чорбаджийски - ВладиЧ
<- Назад към началната страница