<- Назад към началната страница

Грузия 2016 год. Един човек, един мотоциклет.

Началото

Джвари, Гудаури, Степансминда, Вардзия, Омало... Странни имена. Далечни и загадъчни от една страна наречена Грузия. Земята на Сакартвело, както самите грузинци я наричат... Отдавна исках да отида там. Повечето ми приятели пътешественици с мотори бяха ходили, или минавали от там, а аз все още само мечтаех... Парите в последно време никакви ги нямаше. Реших, че трябва нещо да продам, за да получа пари накуп, с които да пътувам тази година към Грузия някъде юли месец. Спрях се на екипировката ми за парапланеризъм. Не, че вече не ми се хвърчеше, но годините ми не са малко и реших - край с парапланеризма. Още през май месец продадох сбруята, каската, вариометъра, резервният парашут, кокпита и други неща. По този начин събрах към 800 лева. Не стигаха за това, което бях замислил. По мои сметки толкова щеше да ми струва само бензинът за това пътуване... Остана ми да продам само крилото - парапланера. Тука нещо работата се закучи. Минаха май и юни, а никой не се обажда за параплана, въпреки че бях обявил сравнително ниска цена. Намалих още цената, която стана направо смешна за това крило в това състояние. Минаха две седмици от юли. Започнах да се отчайвам. Реших, че ако още поне една седмица никой не се обади ще прибера крилото и няма да го продавам. Няма да правя подаръци я... И тогава се обадиха от Шумен. Там има много силен парапланеристки клуб и Доктора един от големите парапланеристи там каза, че ще го вземат това крило за някакво момче, което още било в Германия, но скоро щял да се прибере. О,кей. Разбрахме се в петък 15 юли да пратя крилото за Шумен с ЕКОНТ. Изпратих крилото, а в понеделник, или вторник щях да си взема парите след доставката от ЕКОНТ-а, и след няколко дни да замина на така дълго мечтаното от мен пътешествие до Грузия през Турция... На другият ден 16 юли (събота) се разбра, че имало опит за преврат в Турция и там положението е много "къдраво". Мааамка му... Каква е тая каръшка работа при мен!?!? Почаках няколко дни за да разбера точно, какво е положението в Турция. Естествено външно министерство веднага обяви българи да не ходят там. Беше създаден даже някакъв комитет, който даде телефони, ако на някой спешно му се налага да ходи в Турция, да им се обади, да се регистрира при тях, а те щели да го следят из Турция и веднага да вземат мерки, ако станело нещо. А аз си стягах багажа... И на комитета, и на външно министерство им теглих по една майна... Приятели и познати ме съветваха да не тръгвам, но аз реших, че турците могат да си веят байраците, да се гонят, преследват и арестуват едни други, но туристите едва ли ще закачат, и то точно в разгара на туристическият сезон. И в последствие се оказах абсолютно прав. Даже жандармерията и трафик полицията се отнасяха към мен сега много по-меко и толерантно, в сравнение с отношението им при другите ми посещения в Турция, когато не е имало преврат.

Взех от Илийката Танчев неговият GPS навигатор Гармин Зумо 660. Това е автомобилен навигатор, но той беше купил кабел с букса за БМВ и си го ползваше на мотора. За 30 лева ми качиха на този навигатор карти на Грузия и Армения, а после хванах със свински опашки стойката на Гармина на кормилото ми, промуших кабела до буксата отляво на двигателя под седалката на мотора и готово. За всеки случай от Ники Китанов (един друг голям мото пътешественик), взех и хартиена карта на Грузия и Армения. Карти на Турция имах. Няколко пъти вече споменавах Армения. Е имах намерение да посетя и тази страна, ако ми стигнеха парите разбира се. В Грузия щях да реша това окончателно. Визи не ми трябваха нито за Турция, нито за Грузия, нито за Армения. Щях да пътува сам на това пътешествие. А защо сам? Пътувал съм, с какви ли не агитки и съм влизал, в какви ли не схеми... За мен сега пътуването с мотоциклет сам, е най-добрият вариант за пътуване с мотоциклет! Тогава се чувствам наистина СВОБОДЕН и всичко тогава зависи само, и единствено от мен.

Определих датата на тръгване на 24-25 юли през нощта. За първият ден имах повечко километри за минаване, а освен това щях да мина и през Истанбул, та за това смятах да тръгна доста рано.

Моторът ми BMW R 1100 GS го бях подготвил и сервизирал. Смених спирачната течност, маслото в двигателя, въздушният филтър, прегледах и заредих акумулатора, и монтирах нови по-рошави гуми. Отпред Димо ми беше подарил една малко използвана Хайденау К 60, а отзад купих нова Митас Е 07. Тези гуми се водят 50х50% асфалт плюс черно. Сложих ги, защото имах намерение да покарам по черно из Кавказ. Качих и страничните алуминиеви куфари плюс задният, който си стои на мотора, взех най-малката, и лека моя палатка, надувното шалте, дрехи, и даже, и една малка раничка, за да правя пешеходен туризъм в Кавказ, ако се наложи... Ще отворя една скоба и ще кажа, че пешеходен туризъм в Кавказ правих, а тази раничка се оказа излишна в багажа ми... Аз щях да пътувам, така, както винаги си карам мотора, със моторджийското яке и панталон, и двете с протектори, а на краката ми ендуро ботушите. Сигурно щеше да ми е топло, но аз така пътувам винаги. По ризи, по блузи, по тениски и особено, пък по къси гащи аз мотор не карам!

На 24-ти юли след обяд бях готов за старта. Тогава ми се обяди Ники Китанов и Митака Анастасов-Питона от Бургас. Питона имал СПОТ-тракер, та най-добре да съм минел през Бургас да го взема, понеже съм сам, за да могат в реално време да ме следят по интернет, къде съм и какво правя. И аз имах такъв СПОТ-тракер на времето, но го продадох през 2011 година, за да не му плащам годишните такси. Умувах и се ослушвах известно време, но накрая тия двамата ме кандърдисаха. Така си удължавах още първият ден пътя с поне 200 км, но пък щях да съм видим в реално време за света.

Снимките в пътеписа можете да разгледате в по-голям размер, като чукнете върху тях. И така да започваме.

1-ви ден, 25-ти юли. Величково - Пазарджик - Бургас - Малко Търново - Истанбул - Болу - Гереде. Изминати 1030 км.

Към 4,30 сутринта измъкнах мотора от гаража, запалих и потеглих. Потеглих не към Капитан Андреево, а към Бургас. Малко странно ми се получи. От Пазарджик през Бургас за Кавказ. Към 8 часа бях в Бургас. Взех от Митьо Питона СПОТ-тракера, който се оказа, че има и стойка. Монтирах го на мотора, а Митака ми нагласи навигатора да ме води към Малко Търново и пак потеглих, този път вече към границата.

Митака е така след падане в Мароко и моторът му притисна крака. Какво ли си вика... Ееех защо не бях с такова БМВ тогава, щях да съм здрав сега...


След малко потеглям.

Прекосих за минути граничните пунктове и нашият и турският. Нямаше почти никой да преминава от тук. След пунктовете, вече в Турция, започна хубав трилентов път с много серпентини в гората на Странджа. Започнах да се кефя на карането. После излязох на магистралата за Истанбул и дадох газ. Карах някъде със 110-120 км/час. Повече не се изсилвах. Тази скорост ме устройваше, освен това куките нямаше да ме закачат за такава скорост на магистрала. Към 13 часа започнах да навлизам в петнадесет милионен Истанбул. Трябваше да го прекося почти по дължина, да мина през Босфора и от Европа да вляза в Азия. Трафикът стана много сериозен, ТИР-ове, автобуси, минибуси и всякакви други коли, и МПС-та. Задръстванията и тапите ставаха все повече, а скоростта падаше. Добре че отстрани на шосето има тясно аварийно платно към 1,50-1,70 метра широко. То е предвидено за аварийно преминаване на полицаи, пожарни и други, но видях че турски мотоциклетисти много често карат по него и аз взех да изскачам там. Карах по няколкостотин метра по това платно, даже и километри, до като другите висяха в задръстванията. Полицията не ни притесняваше, но когато кола със сирени и лампи изскачаше на това платно ние си се прибирахме кротко в трафика.

Стигнах пред един от мостовете над Босфора и реших, че каквото и ще да стане, този път ще спирам, и ще снимам от моста. На моста аварийно платно нямаше, та се наложи да спра на платното за движение за минутка. Свиреха и ме заобикаляха, но направих няколко снимки.

Ето как спрях....


Това са турски моторджии. Клатеха глава неодобрително, до като ги снимах, и когато минаваха по край мен, но аз се направих на ударен, и щракнах, и няколко снимки на Босфора преди пак да потегля.






Пролив Босфора.

Продължих нататък. Към 15,30 започнах да излизам от Истанбул. Все още трафикът беше ужасен, но тапите и задръстванията малко намаляха. Хванах магистралата за Анкара. Тази магистрала е с три платна в едната посока плюс аварийно. В най-дясната лента трябва да карат ТИР-овете. Средната лента е за такива като мен, дето карат със 110-115 км/час, а най-лявата лента е за изпреварване и за бързаците, които карат с поне 150-160км/час, или с толкова, колкото могат да вдигнат колите им. Тази схема, обаче много често се нарушаваше. Един ТИР се движи най-в дясно със 100 км/час, а друг ТИР, започне да го изпреварва със 105 км/час примерно. Това се точи поне половин километър. Трябва да минеш най в ляво, за да ги изпревариш, но внимаваш бързаците да не те отнесат. Освен това тези ТИР-ове, тези огромни сандъци, правят страхотна турбуленция зад себе си. От това моторът ми се клатеше наляво надясно и поднасяше, а аз подскачах все едно ме блъскат с юмруци насам натам. Времето беше много горещо, а и вятър духаше напряко на пътя, та веселбата от това ставаше още по-голяма... Тука ми спретнаха и една ситуация, от която косата ми се изправи та чак ми повдигна каската... Два ТИР-а се изпреварваха. Аз се ослушвам зад тях. Минавам в ляво, давам мигач и започвам да ги изпреварвам. Подминавам най-задните гуми на единият ТИР и зад мен изскача някакъв състезател с голям бус. Не ме изчаква аз да изпреваря, а започва и той изпреварване, като весело ми свирка... В един момент се озовава точно до мен в ляво, а не зад мен и започва да ме притиска към ТИР-а, защото няма място къде да мине. Всичко това става със 120 км/час. За мен остана, някъде, около 1,50 м между ТИР-а и микробуса. Стиснах здраво кормилото, за да не трепна, или мръдна нито на сантиметър в страни, че нямаше да могат да ме съберат за погребението и така плавно се изнесохме аз и бусът покрай ТИР-а, който изпреварваше друг ТИР... Габаритът на мен ми е точно 105 см. Значи ми оставаха по цяла една педя от страни до ТИР-а и от другата страна до буса, и това става, както вече казах при над 120 км/час. След като всичко се размина почуствах как каската пак ляга на главата ми... Мааамка му... Каква ситуация ми нагласи тоя "веселяк" с буса... Даже нямаше време да се ядосам, като хората. Добре, че не съм от тези, които се паникьосват в различни рискови ситуации, а в такива ситуации изчислявам и действам като машина...

Към 18 часа вече бях близо до град Измит.

В дъното град Измит.


Зад мен заливът на Измит на Мраморно море.

Към 19 часа подминах Болу. Трябваше да сляза от магистралите и да отида на нормален път, за да мога да разпъна палатката си. Оставаха ми, около 130 км до Анкара, когато слязох от магистралата пред Гереде. Подминах го и веднага след него свих към едни села в едни ожънати ниви, и на няколкостотин метра от шосето разпънах палатката.

Слънцето вече залязва в лагер № 1. В горната част на снимката се виждат ТИР-овете по шосето. За този ден бях минал 1030 км. Задникът ми беше станал на мекица... Утре пак ме чакаше каране.

2-ри ден. 26-ти юли. Гереде - Самсун - Гиресун. 640 км.

Станах, Събрах лагера, нагласих всичко по мотора и потеглих към 8,00 часа. Започна много готино и приятно каране. Аз съм минавал по този път преди години, но тогава беше обикновен двулентов път. Сега турците са го направили, като магистрала с по две платна от всяка страна за движение плюс аварийни, но без да е магистрала. Такива пътища се водят ускорени първокласни и на тях движението на мотоциклети е разрешено до 110 км/час. Това ме устройваше напълно. На такъв път можеш да обърнеш в обратна посока, защото през определени километри има кръгови, освен това можеш да слезеш, или да се качиш на такъв път от друг без сложни детелини и виадукти, което е много по-евтино от магистрала, а пътя пак е с толкова платна, като магистрала. Турция вече е пълна с такива пътища, до като ние се напъваме специално магистрали да строим... Та карах си аз по този път и минах поне 5-6 прохода с превали от 900 до 1300 м нмв. Плавни завои, така че изобщо не намаляваш скоростта само се изкачваш и спускаш. Голям кеф. Поради надморската височина и жегата не се усещаше. Асфалта беше идеален. Абе кеф, нали ви казах.

Имаше и гледки.

Някъде след Тосия, преди Османчик.


Пейзаж...


Село преди Османчик.

На Мерзифон свих наляво на север към Черно море и към 13,30 часа вече влизах в Самсун.

Квартали на Самсун.


Пак части от Самсун.

От тук вече карах само по край морето чак до Грузия. Обаче този път не се оказа особено удачно подбран, въпреки, че е най-късият от България за Грузия. Това е така, защото започнаха много населени места едно след друго. Шосето върви точно по край брега, но има много кръстовища със светофари. ТИР-овете се събраха в колони от тези непрекъснати спирания и изчаквания на светофарите, и карането стана бавно, и много тегаво. След Самсун минах през Орду и към 18,30 бях в Гиресун.

Пейзаж от Гиресун.


Квартали от черноморският турски град Гиресун.

До като пътувах край морето разбрах, че няма да мога тук да разпъна на плажа. Просто плажът, за мен с мотора беше недостъпен. Трябваше да оставя мотора на шосето и пеша да премина по едни пешеходни надлези над шосето, за да стига до плажа. Това разбира се не ме устройваше. Явно трябваше да зарежа морето и да се забия надясно в планината, ако исках да намеря място за палатката си. Видях, че от Гиресун тръгват някакви пътища в планината към някакви села и веднага свих натам. Още с излизането от града навлязох в планината. От лявата ми страна потече доста бурна река, а отдясно и зад реката се изправиха стръмни склонове. Тук там имаше къщи и малки дворчета. По стръмните склонове на планината също тук там имаше къщи и вили. Абе как ли си стигат до къщите тия? Мина ми през ума. По едно време подминах малко подравнено място в дясно от пътя към 400-500 м2 площ. Е тук ставаше - помислих си, но продължих нататък, защото ми се видя кално. Аз търсех трева. След няколко километра, след като не намерих не само никаква полянка с трева, но и изобщо никаква полянка, пак се върнах на онова място. Кално беше, но друго нямаше, освен това вече започна да се мръква. Разпънах за бързо в далечният му от шосето край.

Лагер 2 някъде над Гиресун.

Аз понеже отдавна спя по палатки винаги нося със себе си и парче найлон. Не за да завивам палатката с него, а го постилам на земята и чак тогава върху него разпъвам. Така хем имам по-добра изолация от земята, хем пазя пода на палатката, хем ако завали, то палатката не протича. Този път този найлон ме изолира от калта. После легнах и заспах. По едно време ходжата взе да вие и ме събуди, а по едно време ясно чух грухтене на свиня, най-вероятно дива, някъде, около мен. Само това остана... Помислих си. Дива свиня да ми отнесе палатката в Турция... Голям цирк ще се получи... Станах. Светнах с фенера си по склона над мен и хвърлих няколко камъка в храстите. После пак легнах. Тъкмо отново заспивах и ясно чух 5-6 изстрела от малокалибрено оръжие. Е, братчед - помислих си, с това малкокалибрено оръжие най-много да я почешеш тая свиня и куршумите да се оплетат в козината и. После включих, че тук са мюсюлмани, свинско не ядът и този стреля само, за да я подплаши. Повече нищо не се чу. На разсъмване станах, за да събирам катуна. Огледах се наоколо и се оказа, че това място, тази полянка е разчистена, и подравнена за гробище. Даже в единият край противоположно на този, където спах имаше няколко гроба, които снощи не бях забелязал. Не се притесних особено. Те мъртвите не са ме закачали, а предполагам, че и аз не съм ги тревожил с моето преспиване тука.

3-ти ден. 27-ми юли. Гиресун - Трабзон - Хопа - Сарпи - Батуми - Кобулети. 420 км.

Събрах багажерията и към 7,30 сутринта тръгнах пак към Гиресун. Хванах пак крайбрежната магистрала и към 13 часа вече бях в Трабзон.

Крайбрежни магистрали на Трабзон.


Кръстовище до крайбрежната магистрала в Трабзон. На това кръгово в дясно има отбивка за църквата Света София.

При предишните ми минавания през Трабзон само бях снимал отдалече църквата Света София. Сега реших да отделя малко време и да я разгледам по-подробно отблизо. Паркирах на една стръмна улица, взех фотоапарата и отидох до църквата. Пред входа на църквата има паркинг за автобуси. Бяха спрели няколко модерни автобуса и от тях слизаха от тези забулените, за да разгледат църквата. Виж ти... Стана ми много интересно и чак после схванах, каква е точно работата. Входа е безплатен. Църквата е много интересна и уникална. Строена е през 1238-1263 година от император Мануил I Велики Комнин, когато Трабзон е бил столица на империята му Трапезунд. Мозайките и стенописите, обаче отдавна са заличени, замазани, и закрити. На кубето на църквата има полумесец, а по стените са закачени овални пана с цитати от корана. По фасадата обаче още личат издяланите в камъка императорски орли и символи. Екскурзоводът нещо обясняваше на турски на забулените. Сигурно им говореше за величието на Турция и исляма....

Църквата Света София в Трабзон.




Централният вход с императорските символи по фасадата.


Страничният вход. Ясно се вижда полумесецът отгоре на куполът на църквата.


Кулата камбанария, в която също е имало стенописи. Сега са замазани и кулата се ползва за джамия.

Потеглих нататък по пътя си. Към 14,30 минах Хопа и наближих границата.

Пред Хопа. Планините, които се виждат пред моторът ми в далечината вече са в Грузия.

Границата беше на 19 км след Хопа. Още от тук, обаче започваше колоната от ТИР-ове, които чакаха за да преминат границата. Не мога да им схвана логиката на тези сандъци. Бързат, като откачени, колкото могат, за да увиснат на поредната граница и да чакат с дни там?!?!

На турският граничен пункт беше абсолютна лудница и страшен калабалък. Имаше много коли, бусове и всякакви МПС-та. Бяха пристигнали няколко автобуса и пътуващите в тях се редяха с документите си на огромни опашки пред някакво гише. Аз се огледах. Спрях моторът най-отпред пред всички МПС-та. Извадих си документите и отидох най-отпред на опашката. Митничарят, който обработваше документите ме изгони с думите, че това гише било само за турски граждани. Аз съм гражданин на европейският съюз - му отговорих. Посочиха ми друго гише, на което нямаше никой. Тук за 5 минути след 2-3 процедури с документите и без никаква проверка на багажа ме пуснаха към Грузия. В интерес на истината, когато ми вкараха номера на мотора в един компютър и започнаха да проверяват нещо лекичко се притесних. Не за друго, а защото не си бях купувал HGS стикер, с който се заплащат изходите на магистралите и преминаването на моста през Босфора. Навсякъде минавах централно, лампите светеха, сирените виеха, а камерите ме снимаха, но отпред, а там аз номер нямах. Ама, като взеха да проверяват се притесних, че нещо може да се е променило... Но се оказах чист, като сълза по отношение на турската държава и минах без проблеми.

В Грузия на Сарпи пак само на едно гише за 2 минути ми подпечатаха документите и готово. И така в 15 часа на третият ден от тръгването си вече бях в Грузия. Пратих веднага няколко СМС-а в България, за да се похваля, а после намерих чендж бюро и смених евро за грузински лари. После потърсих бензиностанция, защото, какъвто съм си балкански хитрец още от преди Хопа карах на резерва и лампата ми светеше. Грузинският бензин струваше, около 1,50 лева, а турският беше към 2,60 лева за литър А 95 безоловен.

От Сарпи тръгнах към Батуми, но нямах намерение да оставам там. Батуми наистина е много красив град, но движението из него е кошмарно, тапите и задръстванията са огромни, а и грузинските шофьори са едни от най-нахалните, и лоши шофьори в света. Да те засекат, това изобщо не се брои за някакво нарушение, за нещо страшно, или опасно. Задължително всеки иска да те задмине, а натискането на газта до ламарината тук също е задължително и е едва ли не национален спорт. Освен това тука половината коли са с обратен, десен волан, а това също създава неприятности и напрежение. Всички живеят в някакво състезание от формула едно и всеки е по-велик от Шумахер без значение, каква тенекия кара. В Турция за 2000 км имах една ситуация. Тук в Батуми за по-малко от час ми спретнаха за бързо 3-4 много опасни ситуации, за да ми вдигнат адреналина и да изострят до крайност вниманието ми. И така беше по време на цялото ми пътуване из Грузия.

Измъкнах се от Батуми и поех към Кобулети. Това е следващият крайбрежен грузински град, който е по-спокоен и по-малък от Батуми, но пък плажът му бях чел, че е дълъг няколко километра.

Спрях на автогарата на Кобулети. На много места имаше табели с надпис "Сдается квартира" и "Сдается комната", но когато разбереха, че съм само за една нощ веднага ме отсвирваха. Всеки искаше да стоя там 10, или 15 дни?!?! Какво да правя там 10-15 дни? Накрая един грузинец, като разбра, че имам и палатка ми каза да отида на крайбрежният парк. Там имало дървета и полянки с трева, и там да разпъна палатката си, за да преспя. Никой нямало да ме закача. Така и направих. Този крайбрежен парк е нещо, като морската градина на Бургас, или Варна, но не чак толкова благоустроен и с не толкова строги забрани за МПС-та. Даже напротив. Свободно се допускат до парка. В същност този парк продължава с километри по брега даже и много извън Кобулети по посока на Поти, но става по-диво и нецивилизовано. Но пак си има дървета, полянки и черни пътища за достъп до брега. Палатки има навсякъде и никой не ги закача, и гони. Разпънах и аз там под едни дървета, още в чертите на града, но после разбрах, че съм допуснал грешка. Наблизо имаше ресторанти и дискотеки, и думба-лумбата не ме остави да спя до 12 часа. Следващият път, когато пак спах в Кобулети разпънах извън града и по-далече от всякаква думба-лумба.

Лагер 3 на брега на Черно море в Кобулети.


Тук на Черно море могат да се видят залезите.


Залез в Кобулети - Грузия.

След като разпънах палатката и направих онези снимки със залезите отидох в един ресторант наблизо. Поръчах си свински шашлик, салата, хляб и бира, за да разпусна малко. Със шашлика успях да изпия три бири и от бирата ли, от шашлика ли, от Грузия ли, така някак си душата ми се отпусна, и ми стана едно ведро, спокойно, и хубаво.
Разбрах, че докато съм прекосявал Турция ми е било нервно и напрегнато, въпреки, че никой не ме е закачал, и притеснявал. Минах разбира се през много полицейски проверки и засади на трафик полицията, освен това при подходите към по-големите градове и населени места турците са монтирали камери над пътя, обикновено на ограничения от 50 км/час, които определено не винаги спазвах. Даже ясно видях как проблесна някакъв сензор под една от камерите насочена към мен, когато минах от там с 80 км/час... Но както вече казах никой не ме е спирал проверявал и притеснявал. И въпреки това, явно ми е било нервно и неспокойно в Турция. Но вече бях в Грузия и нещата бяха други.

4-ти ден. 28-ми юли. Кобулети - Местия. 255 км.

Станах рано на изгрев слънце, но разбира се изгрев над морето тука не видях. Изкъпах се и поплувах малко в Черно море на плажа на Кобулети. Плажовете тук са с чакъл, а не с пясък. Пясък има, но е преди чакълът на плажа и самият пясък е черен, така че народът разпъва на чакъла. Морето е топло и чисто. Вълни почти няма. После събрах багажа и потеглих към Местия. Бяха изскочили едни облаци над Кобулети, а в посоката към Местия беше още по-зле, но се успокоявах с факта, че има още доста километри до там. Когато стигнем ще видим. Пътят, въпреки, че се водеше главен си беше най-обикновен двулентов път, и даже не беше особено широк. В България такъв път щеше да се води, може би второкласен. Асфалта не беше особено добър. На места имаше дупки и кръпки. Трафикът също беше слаб, но появеше ли се някакво МПС зад мен, то задължително ме гонеше да ме надмине без значение, аз с каква скорост се движех. Вече ви писах за тази особеност на грузинските шофьори. Абсолютно, задължително трябваше да ме задмине, без значение от завоите, знаците, населените места, и изобщо от обстановката по пътя. Освен това пътят минаваше през много села и всичката им стока беше по пътя. Кокошки, патици, крави, прасета и други. Кравите в Грузия са навсякъде и обикновено са по пътя. Те са по-дребни от нашите крави, не знам каква порода са, но са задължително по пътищата. Просто нямаше как да минеш някой километър из Грузия и на пътя да няма крави. Даже и на магистралата се срещаха, като тя, и самата магистрала не беше баш, като нашите магистрали. Когато стигнем до нея ще я опиша. Тук сега карах по главен път към Поти. Всичко беше свежо и зелено, а не сухо и изгоряло, както в Турция. Просто от момента, в който преминах границата въпреки жегата, а в Грузия в ниското беше същата жега, както в Турция, обстановката коренно се промени и всичко стана зелено, и свежо. От двете страни край пътя бяха посадени някакви иглолистни дървета и пътя беше в сянка, като тунел. На места имаше и палми край тия пътища. Тук там течеха напоителни канали, понякога успоредно на пътя зад пояса от дървета. Готино! Така беше и България едно време, а после изсякоха на места тези дървета поради безопасността на движението, а в повече от половината от напоителните канали вече няма вода... Но това е друга тема. Сега сме в Грузия.

В едно село снимах тази стара воденица, която се оказа напълно работеща. До като се мотаех там дойде един, извади два чувала с царевица и отвори, за да ги смели между воденичните камъни.


А това пък, се оказа паметник на загиналите местни през Втората световна война.

Стигнах Поти, който е грозен и прашен индустриален град, и след кратко объркване хванах пътя за Зугдиди. Грузинците слагат много малко указателни табели и то на странни места. Освен това на тези табели с едни малки стрелкички указваха посоката. Цялата тази работа много често ме объркваше, навигаторът също често се объркваше, та се налагаше и аз често да питам за посоката разни хора. Но общо взето се придвижвахме горе долу по предварителният план.

Зугдиди беше приятен малък град почти до границата с Абхазия.

Ето една снимка от центърът на Зугдиди. Както виждате времето е леко "къдраво", а аз отивах към планините.

В центърът на Зугдиди спрях, изядох един сладолед в жегата и си купих газирана минерална вода Боржоми. Почти същата, както нашата Михалковска вода е. После продължих пътя си към Джвари.

Джвари е малко село, но от него започва планината Кавказ. Както виждате на заден план на тази снимка планината ме посрещна със сериозни облаци и евентуално дъжд...

Напълних до горе резервоарът на мотора, като мислех, че в Местия няма да има бензиностанция, или то, ако има, цената на горивото ще е по-висока. Тези мои разсъждения се оказаха погрешни. Имаше бензиностанции в Местия и цената на горивото си беше същата, както в ниското. От Джвари до Местия беше 125 км. Започнах да изкачвам планината.

Започва се.


Кавказ.

Леко пръскаше дъжд, но не спрях да обличам екипа за дъжда. Карах сравнително бавно и се кефех на планината. После дъждът спря и само пътя остана мокър. Продължавах да се изкачвам.

Стигнах до водохранилището на река Ингури.

Времето май започна лекичко да се оправя, факт който много ме зарадва. Продължавах нагоре.

Водопад край пътя.

Започна да просветва слънце. Ставаше все по-красиво. Това беше Сванетия.

Кавказ.


И аз съм тука!

Асфалтовият път стана тесен път с бетонни плочи дебели поне 20 см. Въпреки това планината на места ги беше намачкала, натрошила и разместила, та трябваше да се внимава в карането. Освен това, разбира се присъстваха и неизменните крави по пътя. Започнах да навлизам в красива долина.

Някъде от тук започват долините на Сванетия.


Поглед назад към пътя, по който идвах.


Части от Сванетия.


На заден план в средата на снимката започва Местия.

Пристигнах в Местия към 18 часа. До като се огледам в центъра на градчето, причерня и загърмя. Успях да мушна мотора в един безистен точно преди да започне да вали проливен дъжд. Скрих се и аз под едни тераси. Първото нещо което си помислих беше - Край. Пропадна ходенето до Ушгули. Това е живописно малко село високо в планината. След такъв силен дъжд да карам по черно 30-40 километра до Ушгули не беше опция, нито добра идея. Валя, около половин час. По паважът и по асфалтът потекоха мътни реки от вода. После дъждът спря и аз тръгнах да търся място за спане. Хората се бяха изпокрили след дъжда и нямаше кой да питам. Видях на стотина метра табелата на някакъв хотел. Видя ми се прекалено луксозен, но все пак влязох да питам за стаи. Имали но струвало 155 лари, към 120 лева.... Вери експенсив. Много скъпо! Гивми дискаунт... Дайте отстъпка. Няма остъпка. Отказах се. Между другото в Кобулети ме бяха предупредили, че в Местия е по-скъпо, но не предполагах, че е чак толкова скъпо. Тъкмо излизах на улицата и някакви жени на руски ме попитаха, какво търся.

- Ами търся къде да спя, но в този хотел е много скъпо - казах им и аз на руски.

- Да. Този хотел е много скъп. Аз имам приятелка с гест хаус (къща за гости) каза другата. Ще взема да и се обадя. Звънна по телефона и каза че приятелката и имала стая за 40 лари (32 лева).

- Това ме устройва идеално. Благодарих им, а те ми посочиха въпросният гест хаус, който се оказа, че е на няма и 200 метра от скъпият хотел.

- Стаята е само за една нощ. Предупреди ме хазяйката.

- Точно за една нощ ми трябва. Отговорих аз. Мотора вкарах в двора на гест хаусът. Метнах един горещ душ и бях готов за нови подвизи през следващият ден. Вечерях в едно ресторантче, а от един магазин си купих бутилка червено вино Саперави и някакъв усукан кашкавал местно производство, който беше леко солен и ставаше идеално мезе за виното. Нямаше начин да не опитам грузински вина тука. Бях чел отзиви за Кинзмарули, но то се оказа десертно вино. Аз понеже подсладени вина не пия избрах Саперави, което се води в топ 10 на грузинските вина. Според мен е прекалено леко и слабо това вино, и е със слаб аромат. Нещо като нашенски Памид. Ние българите сме свикнали на по-ароматни, по-гъсти и тежки вина. Мерло, Каберне, Мавруд и други. Възможно е и в Грузия да има подобни вина, но нямаше как да ги опитам всичките, понеже карах всеки ден.

5-ти ден. 29-ти юли. Местия. Изминати, около 25 км.

Този ден беше много интересен за мен. Стягах си багажа без да бързам. Вече бях решил, че до Ушгули няма да ходя след вчерашните дъждове. Напук на моите мрачни мисли и прогнози днес времето беше кристално чисто, ясно и хубаво. Взеха фотоапарата и тръгнах да се поразходя из Местия. Трябваше да снимам прословутите им кули.

Първата кула, която снимах. В това хотелче спах. Прозорецът на стаята ми гледаше точно в кулата от другата страна.


Древна защитна кула в Местия.


Пейзаж от Местия.

Кулите бяха навсякъде. Тези кули са някъде от 13-14 век. През проходите в планината тогава са преминавали, абхазци, чеченци, дегестанци, и разни разбойници, и грабители, които нападали, грабели и убивали местните. Тогава те построили тези кули за отбрана на семействата си.

Местия рано сутринта.


Още един пейзаж от Местия.


Скулптура на царица Тамара. Един от великите водачи на Грузия. Нейното царуване се смята за Златен век за Грузия.


Царица Тамара в центъра на Местия.

Близо до центъра беше импровизираната автогара на Местия. Видях бусове, които тръгваха за Тбилиси, за Батуми и за други места. Попитах има ли бус за Ушгули? Показаха ми един Мерцедес Спринтер. Шофьорът му каза, че за 30 лари (23 лева) ще ме откара и върне от Ушгули. Поколебах се. Беше 7 часа. Човекът каза, че тръгва в 8. Имах време за мислене. Помотах се още малко из Местия и реших че няма да ходя в Ушгули, а ще тръгвам за Тбилиси. Не знам, защо така реших. Може би, защото има твърдо, златно правило в летенето, което гласи. - Колебаеш ли се? Отговора е, не! Това беше правило от летенето и едва ли беше приложимо точно в този случай, но такива правила, и действия са ми станали втора природа, и не се замислям особено, когато ги прилагам. Та стегнах си аз багажът и към 8,30 потеглих да напусна Местия. Стигнах в края на градчето и видях табела с надпис Ушгули и посока наляво. Натам водеше тесен асфалтов път. Времето беше разкошно, слънчево без нито едно облаче. Абе чакай да се пробвам аз тука. Рекох си. Ще карам по този път да видим, до къде ще стигна, пък, ако стане много зле, и опасна работата ще се върна обратно. И свих с мотора към Ушгули... Започнах да се изкачвам по един склон срещу Местия.

Трихилядници, около Местия.

След 2-3 километра стигнах едно У-образно кръстовище. Пред него имаше табела и едното от имената беше Ушгули. Свих по десният път, който се изкачваше нагоре в планината. Ушгули беше нагоре в планината, освен това си спомних от пътеписа на Фори, че той на такова кръстовище хванал десният път и това била правилнта посока за Ушгули. Катерех се весело по планината. Пътят беше тесен, но асфалтов с много серпантини и завои.

Нагоре по пътя към Ушгули.

След 10-12 км изведнъж пътят свърши до един паркинг на една поляна, от която тръгваше четириседалков лифт нагоре в планината. Хъммм, това хич не ми прилича на Ушгули... Паркирах и отидох да видя, какво става. Имаше 20-30 туристи, които се размотаваха наоколо. Лифта не работеше. Оказа се, че съм объркал пътя. Долният път на У-образното кръстовище бил за Ушгули... Мааамка му... Не било писано да стигна до това Ушгули. След малко пуснаха лифта и туристите се наредиха, за да се качат на планината. Колко струва качването? Попитах. Отговориха ми, че качването и слизането общо струват 5 лари ( 3,80 лева). Ами аз съм дошъл тук за планината, а не специално за Ушгули. Взех си едно шише с вода, фотоапарата и слънчевите очила, и аз се наредих на опашката за качване нагоре.

Към 11,30 вече бяхме на около 2400 м нмв. Минахме и над няколко ски писти. Явно този четириседалков лифт е построен за тях, а сега през лятото се ползваше от туристите. Кавказ се отвори пред погледите ни с цялото си величие и красота.

Местия от горна станция на лифта. Бялата хоризонтална черта е пистата на летището на Местия. В дъното зад градчето в облаците е Ушба.


Върхът на Ушба 4710 м нмв се показва над облаците.


През това село се минава на път за Ушгули. Върхът, който се вижда на тази снимка е Тетнулди 4858 м нмв, а в ляво зад него е Тиктбенген 4617 м нмв. Връх Шхара 5193 м е малко в дясно и по-назад от тези върхове и не се вижда от тука. Ушгули е някъде в тези дерета и с добър бинокъл, или с мощно варио може да се види от тука.

Позяпах малко. Направих някоя снимка и се огледах из близката околност. Виждах пътечка, която водеше до едно близко връхче, след това имаше ръб, после друго връхче, после някаква премка с полянки, а нагоре се издигаше още едно по-високо връхче с едни антени на него. Не беше близо, но не беше и кой знае колко далече. Някъде час път. Така го прецених. Народът се изтягаше по полянките и вадеше телефоните за селфитата, а аз вече се ослушвах коя пътека да хвана, и преценявах време, и разстояние. Пусто око алпинистко и сърце туристическо не трае. Проблема беше, че хората бяха с къси панталони, сандали и по тениски, а аз бях със моторджийското яке и панталоните с протекторите, а на краката с ендуро ботушите. Ама пък, колко да е голям този проблем? Все ще издрапаме нагоре. И хванах пътечката към връхчетата, ръбовете и премката...Бях решил да стигна до върха с антените и да погледна от там. Якето си носех в ръцете, разбира се, а не на гърбът, защото слънцето здраво напичаше. Ама, за какво го взех и аз това яке, да ме питаш? Пак заради правилото, че в планината без горна дреха не трябва да се ходи. Тези правила понякога ми разгонват фамилията, но както вече писах бяха ми станали втора природа.

Та тръгнах аз по пътеката нагоре. Няколко туристи тръгнаха и те след мен, но скоро нещо изостанаха. Аз с бавна, но постоянна хималайска крачка започнах да катеря връхчета и ръбове. На едни полянки с цветя направих няколко снимки, даже успях да се снимам със самоснимачката.

Кавказ.


Дедо Влади се разхожда из Кавказ.


Кавказ.

След 40-50 минути се озовах в подножието на последният връх този с антените. Той беше най-високият от всички, които преминах до сега. Поколебах се малко, но не е в навиците ми да се отказвам от изкачване точно под върха. Бях се поуморил и жегата ме скапваше, а с тези панталони, и ботуши, потта се лееше от мен, като из ведро. Повече, обаче се притеснявах, че не обърнах никакво внимание на работното време на лифта, та да не остана в планината, след като спрат лифта. За 35-40 минути го качих и тоя връх, и пътеката свърши. От другата страна вече бяха само пропасти. Тази пътека, в същност черен стръмен тесен път беше единственият достъп до този връх. Определено доста се изморих. Позяпах малко. Снимките вече ги бях направил. Починах си десетина минути. Беше към 13,30 часа и тъкмо реших вече да слизам, на върха, на който бях, изпълзя първият англичанин. На стотина метра по-надолу идваха двама поляци, а после и други агитки. Разбира се всички бяха с къси панталони, с маратонки, сандали, тениски, шапки, раници, а някои и с щеки. А аз бях с моторджийската екипировка... Успокоих се за работното време на лифта и ми стана много кеф, че пръв се качих на този връх... Абе дедо ви Влади още не е за изхвърляне... На слизане повечето туристи ме гледаха, като извънземен, но това само засилваше кефът, който изпитвах. Слязох до лифта. Той работеше и бълваше туристи от долу от долината. Разбира се повечето от тях нямаха никакво намерение да се отдалечават по-далече от 100-200 метра от горна станция на лифта. Най-смешни, обаче бяха едни, които бяха екипирани с пълна туристическа екипировка, направо като за Хималаите със щеки, с туристически, обувки, глетчерни очила, къси панталони, ленти, шапки и т.н. с малки ранички на гръб. Та тези велики туристи бяха наели гид да ги води и две магарета, на които бяха натоварили по-големите раници, и багаж. Всичко това за някакво изкачване за час и половина от горна станция на лифта?!?! Направо умрях от смях, като ги видях.... Ами така е... Едни си наемат магарета и водач за малък преход, а други се катерят с моторджийска екипировка... Свят голям, идиоти всякакви...

Качих се на лифта и слязох долу. Беше вече някъде към 16 часа. Запалих мотора и след половин час отново бях в Местия. Отидох пак в същият гест хаус, в който бях спал предишната нощ и ги помолих за помощ. Те много се изненадаха, че още съм в Местия, след като сутринта тръгнах за Тбилиси. Обясних им как съдбата ме накара да участвам във филма “Отново пак в Местия“... Намериха ми друг хостел и друга стая за спане пак за 40 лари. На другият ден определено тръгвах за Тбилиси.

6-ти ден. 30-ти юли. Местия - Тбилиси. 515 км.

Тръгнах от Местия към 7,30. Времето беше ясно и хубаво. Направих хубави снимки по местата, които на идване бяха с облаци и си взех довиждане със Сванетия.

Довиждане Местия.


Това са последните кули, които снимах в едно село след Местия.


Ето и отново Ушба 4710 м нмв снимана странично на обратният път от Местия.


Кавказка красота...


Я виж ти. Швейцария!?!?... Не. Сванетия.


Довиждане Сванетия!

Започнах да се спускам надолу от планината. Пътят беше прокаран почти по дефилето на река Ингури, но в нея разбира се, се вливаха и други реки.

По дефилето на река Ингури.


Река Ингури е мътната, а другата река, която се влива в нея е бистра.


Огромно количество дървен материал свлечен от бурните реки от планината. Това е началото на водохранилището.


Водохранилището на река Ингури.

Спуснах се от планината и още на Джвари започна да ме наляга жегата. На Зугдиди имаше леко объркване и проклетият навигатор упорито се опитваше да ме накара да пресека една ЖП линия направо през релсите, като ме въртеше насам натам из някакви забутани махали. Накрая му теглих една майна, върнах се обратно и намерих друг път, въпреки, че навигаторът непрекъснато ме убеждаваше, че греша. А после уредът преизчисли и аз се оказах правият, та хванахме пътя. От Кутаиси нататък вече се води магистрала към Тбилиси. Малко странна магистрала, защото е най-обикновен двулентов път, но със зелени знаци за магистрала. Интересното е, че е изцяло от бетон. Асфалт няма. Само гладък, лъскав, бял бетон. Имаше ограничения до 90 км/час, но естествено грузинците караха, с колкото могат да вдигнат колите им, като непрекъснато ме гонеха, за да ме изпреварят. По-късно на места преди Тбилиси тази магистрала доби наистина вид на магистрала с по две ленти във всяка посока плюс аварийни платна, но нямаше странични мрежи и ограждения отстрани, та кравите спокойно да преминават, освен това на места от магистралата можеше да се слезе към черни, или странични пътища без виадукти и детелини, а направо от шосето. На места тази магистрала беше в строеж. Сигурно за това така странно изглеждаше в началото. Това тогава беше само едната и половина. Но както вече писах, всичко беше от гладък, лъскав, бял бетон. Не ми се мисли при дъжд, как ще е тука. А пък при поледица...

Към 17 часа започнах да навлизам в Тбилиси. Градът беше доста голям. Обадих се на зетят Валери на моя грузински приятел Мераби, и му казах, че влизам в Тбилиси. С Мераби поддържах връзка още преди да тръгна за Грузия. Той в момента живе в Рига, така че нямаше да се видим сега с него. Но Мераби беше категоричен, че в Тбилиси трябва да търся Валери и дъщеря му Софико. Зетят на Мераби - Валери, каза, че има работа за още, около час и половина и ме посъветва да намеря някъде характерно място в града, от където той после да ме забере. Какво по-характерно място в един град от центърът му? Попитах за центъра и ми казаха, площад Руставели. Добреее. Тръгнах да търся площад Руставели. До като го намеря този площад минах поне 15 кръстовища със светофари. Наистина голям град. Площада Руставели не изглеждаше точно, като площад, а беше една по-широка и дълга улица. Паркирах се пред № 46, точно пред магазинът на Кристиан Диор. Отсреща беше хотел Радисън. Чичето, което събираше там парите за паркинга, или за зелената зона дойде, но не, за да ми иска пари. Направихме един мохабет с него за мотори и за пътешествия. И той, както много други похвали руският ми език, и попита, от къде го знам. Ами учил съм го в училище и бях добър ученик...

Дойде Валери, зетят на Мераби, със Софико, дъщерята на моя приятел При предишни обаждания още от Местия бях помолил Валери да намери някъде евтин хотел с място, където да прибера мотора. Той каза, че сега е туристическият сезон и цените са по-високи от нормалното. Намерил хотел в старият град с вътрешен двор на мотора, като стаята със закуска била 100 лари (75 лева). Скъпичко... Казах му, че на мен закуска не ми трябва и от хотела намалиха на 90 лари (68 лева). Пак ми се видя много. Валери каза, че можем да намерим квартира, или хотел, за около 70 лари (53 лева), но моторът ще трябва да стои на улицата... Махнах с ръка и се съгласих да спя в тризвездният хотел за 90 лари и да приберем мотора.

На път за хотела моите грузински домакини решиха, че преди да отидем в хотела трябва да минем през ресторант, за да отпразнуваме срещата. Игнорираха протестите ми, че не съм облечен за ресторант и ме отведоха на място с жива музика. Поръчаха хачапури и хинкали, защото сме в Грузия. Дръпнахме и по една бира.

Софико, Валери и част от музиката.

Моите нови приятели поговориха нещо с музикантите, този с цигулката дойде над мен и ми изсвири и изпя песента "Не бих желал дори и щерка на султана, по устните ми щом гори, целувката на Ана." Изпълни я на български, с което направо, дето се вика ме хвърли в оркестъра... Бях в шок... Какво да ви говоря повече за грузинското гостоприемство?...

В грузинският ресторант Маспиндзело в Тбилиси.

После ме отведоха в хотела в старият град. Моторът вкарах във вътрешният двор на хотела.

7-ми ден. 31-ви юли. Тбилиси. 0 км.

Първоначално смятах този ден да отида до Степансминда (Казбеги) по грузинският военен път и после пак да се върна в Тбилиси. Това общо са към 350 км през планински проходи и превали. Но после реших да не изнасилвам нещата, да почина един ден в Тбилиси и после да тръгна към Степансминда. И така останах да разгледам Тбилиси.

Определено това е един много красив град. Аз не си падам по градове и населени места, и те рядко ме впечатляват, но Тбилиси, пак повтарям е един много красив град. Навсякъде лъха на древност, но всичко това по някакъв начин е съчетано със супер модерна архитектура, а широките булеварди са така прекарани, че много бързо отвеждат потока от автомобили без никакви тапи и задръствания, въпреки кривите тесни и под наклон малки квартални улички. Не знам как са го постигнали това, но евала на архитектите и градостроителите на Тбилиси. За нашенските задръствания, тапи, строежи и улици в София, няма какво да говорим, нали? А в Тбилиси, който е, колкото София, ако не и по-голям град никъде и по никое време на деня нямаше тапи, и задръствания. Факт!

Улица от старият Тбилиси.


Църкава из старият Тбилиси.


Друга улица из старият град.


Улица и къщи из старата част на града.


Къщи от старият Тбилиси.


Парк. Връзка между старо и ново.


Нова централна част под парка от по-горе.


Кръгово в новата част.


Крепост Нарикала. Част от древен Тбилиси.


Части от Тбилиси зад река Кура.


Общ поглед зад реката.


Друг квартал на града.


Река Кура и пешеходният мост на дружбата над нея. Вижда се и блестящата синя кула, сградата на хотел Радисън.


Древни крепостни стени в центъра на града.


Върху тези арки сега минава широк и модерен булевард.


Пешеходният моста на дружбата над река Кура.


Сградата на Президентството на Грузия. Това под нея са някакви зали с космическа архитектура.


Старо и ново....

Качих се за две лари с лифта на хълма над Тбилиси, където е крепоста Нарикала. Там е и грандиозният паметник на Майка Грузия. Направих няколко снимки на града от високо.

Монументът на Майка Грузия. В едната си ръка държи купичка с чай за приятелите, а в другата ръка държи меч за враговете.


Част от Тбилиси и река Кура.


Друга част от Тбилиси. Горе в дясно се вижда сградата кула на хотел Радисън. Малко по-надолу от него в дясно от центъра на снимката се вижда огромен позлатен монумент. На висока колона Свети Георги с копието си пробожда змея.


Общ поглед на Тбилиси.


От по-високо сниман паркът, от който тръгва и слиза лифтът.

Слязох пак в центъра. Позяпах още малко и тръгнах да търся нещо за ядене. Намерих една уличка пълна с ресторанти и си избрах един. Поръчах си салата, пилешки шашлик, хляб и погълнах всичко това с две големи наливни бири. После потеглих бавно да катеря тесните стръмни улички на старият град към хотела ми и към 15 часа се довлякох успешно до там в голямата жега.

Проверих с какви финанси разполагам. Имах към 300 лева в дебитната карта, които смятах да ползвам за бензин в Турция. Имах още 150 турски лири за ядене пак за там. За Грузия имах още 200 лари (151 лева), след като вече бях платил за хотела в Тбилиси и за Армения ми оставаха 170 евро. Видяха ми се малко. Аз имах намерение, ако вляза в Армения да карам до Степанакерт, столицата на Нагорни Карабах, а това означаваше да мина повече от половин Армения. Да вляза и да изляза от Армения само, за да отчета, че съм бил там нямах намерение. За всеки случай реших да се посъветвам с Димо Калайджиев, който се върна преди няма и месец от Армения и с Ники Китанов, който също е ходил там дали тези пари ще ми стигнат за това, което съм намислил... Но нещо не можах да установя връзка от Тбилиси с нито един от двамата. И тогава реших. В Армения няма да влизам. В последствие това се оказа правилното решение, защото тези 200 лари, които ми бяха останали за Грузия не ми стигнаха, та ползвах и част от еврото.

Денят беше много горещ. Аз имах климатик в стаята, но ми се пиеше нещо студено. За това от един магазин, около хотела купих за 2,5 лари една двулитрова бутилка с грузинска лимонада - Натахтари. Цветът и беше странен, бледо кафяв, а вкусът и още по-странен, но ми хареса и я изпих с кеф. На другият ден потеглях пак към планините.

8-ми ден. 1-ви август. Тбилиси - Степансминда. 170 км.

Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Преди това проверих нивото на маслото. За близо 3000 км беше спаднало малко, но още беше в границите и не беше за доливане. Бях проучил тесните криви улички, около хотела и знаех как да се измъкна до булеварда. После щях да разчитам на навигатора. Добрах се до булеварда след обикаляне из камара тесни улички, но посоката, която знаците ми задаваха за движение беше точно противоположна на посоката, в която аз отивах. Покарах малко в обратна посока и тъкмо реших да сгазя лука, да направя обратен завой през двойната непрекъсната линия и видях на стотина метра пред мен полицейска кола. Малиии, как щях да се натреса.... Там в Грузия появи ли се полицейска кола, всички наоколо стават много кротки и тихи. Няколко пъти съм бил свидетел, как полицейската кола излиза отпред на колоната автомобили и започва да ги води, като сейфти кар на формула едно. Води ги примерно с 30-40 км/час и никой не смее да изпревари полицейската кола, защото тук бил участък с разрешено движение със 70 км/час... Никой! Чак, когато полицията свие нанякъде и се оттегли, точно, както пилотна кола на формулата, двигателите изревават, газта се натиска до ламарините и пак почват с техните грузински простотии. Имат абсолютен респект от полицията. От както Саакашвили смени абсолютно целият състав на Вътрешното министерство и на полицията тук вече с подкупи, и с пари на ръка не можеш да минеш, ако си сгазил лука. По никой начин. Веднага ти праскат акта и си го плащаш по банков път, като поп, защото иначе не можеш да напуснеш Грузия. Ще те спрат на границата. И ако сега те хванат в крачка, вече няма схема, "ама сега какво ще правим"...

Та продължих си аз в обратната посока по булеварда и след половин километър на кръгово островче обърнах обратно. Включих и навигатора. Зададох му посока Владикавказ. Всичко беше точно. Река Кура ми се падаше отдясно, а аз се движех на север. Минах по край центъра, който вчера снимах, минах по край мостът на дружбата, онзи пешеходният със синьозеленият покрив. Кулата на хотел Радисън ми остана отляво. Булевардът ме водеше през доста кръстовища със светофари, но както бях отбелязал задръствания нямаше въпреки огромният поток от коли и всякакви МПС-та. Река Кура все така ми беше отдясно. Минах през много кръстовища и светофари, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. В един момент реката пак ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него... В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста... После видях и другите характерни места и сгради, които снимах вчера. Ама какво става тука?!?! Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах... Къде съм се объркал така и не разбрах... Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока... Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката. Разказах им от къде, и за къде съм карал, и те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми после, къде има мост, за да мина пак на другият бряг и как да сменя посоката на 180 градуса, за да поема пак на север.

- Разбра ли всичко? Попитаха.

- Разбрах...

- Е хайде, карай, пък ако след 20-30 минути, пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним...

Потеглих отново. Пак минах през същият булевард и същите места, както преди малко. Пак карах само направо и река Кура ми беше от дясната страна, но в един момент започнах да излизам от Тбилиси. Шосето вече имаше вид на магистрала и пред мен се появи магазинът на Карфур. Точно по този път пристигнах и влязох в Тбилиси, но тогава магазинът на Карфур ми беше отляво от другата страна на платната. Сега ми беше отдясно и точно в моята посока и платно. Спрях във въпросният Карфур, за да взема батерии за СПОТ-трекера. Тази макина работеше само с литиево йонни батерии АА. Не искаше да работи с алкални такива, въпреки че я бях заредил с Дурасел. Спрях в този магазин, за да купя батерии. Да ама и тук нямаше литиево йонни такива батерии. Е купих никел метал хидратни, акумулаторни батерии по 2700 милиамперчаса всяка, двете общо за 20 лари (15 лв). Те толкова струват и в България тези батерии. Та тези машинки СПОТ-трекера и сателитният навигатор са много полезни неща, но както, и всяка друга електроника на моменти могат много успешно да ти вдигнат кръвното, и да ти скъсат нервите.

Започнах бавно да навлизам в планините. Тук преходът е по-плавен за разлика от Сванетия, където планината се изправяше рязко след Джвари. Стигнах водохранилището на река Арагви пред Ананури, а после и манастирът му.

Жинвалското водохранилище на река Арагви.


В дъното на снимката след водохранилището е Ананури.


Част от стените на манастирът на Ананури.


Църквата в манастирът на Ананури.


Олтарът в църквата.


Част от манастира.


Част от манастира и църквата на Ананури.

Продължих нататък. Лека полека планината Кавказ започна да се изправя нагоре и да става все по величествена. Пред Гудаури завоите преминаха в серпентини. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но разбира се първо трябваше да премина през Гудаури. Това е височинен ски курорт в Кавказ.

Гледки от Кавказ пред Гудаури.


Хотели в Гудаури.


Гледки от Кавказ.


Гледки от Кавказ.

Между Гудаури и Кръстовият превал се намира една полукръгла наблюдателна площадка наречена "Дружба на народите". Не можех по никакъв начин да я пропусна и подмина.

Част от наблюдателната площадка.


Друга част от площадката.


Наблюдателна площадка Дружба на народите в Кавказ.

А ето и какво се вижда от тази наблюдателна площадка.

Пейзаж.


Пейзаж.


Невероятна красота!


Горе в дясно на тази снимка, под сенките по склона е Кръстовият превал.

След наблюдателната площадка продължих да се изкачвам нагоре, за да мина през Кръстовият превал.

Кръстовият превал.

После продължих към Степансминда. Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина! Много красива! Както казваше един грузинец - "Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!"...

От Кръстовият превал започва и спускането към Степансминда (със старо име Казбеги).

Река Терек, която минава през Дараялските теснини при Верхни Ларс и тече към град Владикавказ - Северна Осетия.


Вече съм пред Степансминда. Виждат се и неизбежните крави по пътя.

Степансминда е на 11 км от границата със Северна Осетия - Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата. Срещу Степансминда е село Гергети. Църквата на Гергети е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя. С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора на центъра, и като разбраха, че търся квартира ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостелът, за да се настаня. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телвизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Идеално ме устройваше всичко за тази цена. Моторът вкарах в двора на къщата. После пак реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Айде стига де! Пак се повтаряше историята от Местия. Ще видим утре как ще е. Но явно нямаше да се качвам с моят мотор до Гергетската църква.

Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяинът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината, поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни и даже в двора бяха опънати 5-6 палатки. Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Това не ме разстрои особено. Аз се бях къпал сутринта преди да тръгна от Тбилиси и нямах никакво намерение да се плацикам по два пъти на ден. Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техният багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Слушах руснаците и как някаква мацка се кара на някакъв пич. Нещо от рода на - На теб ти бяха поставени задачи, а ти не ги изпълни... "Почему тьи не вьиполняеш поставленьие задачи?" Пичът нещо мрънкаше и се оправдаваше. Помислих си, че тези комунизмът никога няма да ги изостави. Те са просто орисани за него... Към 21 часа почти на смрачаване облаците се разчистиха, потънаха някъде и върхът на Казбек се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.

Връх Казбек на смрачаване. Долу пред него е село Гергети. Горе в ляво на баирът се вижда и силуета на църквата на Гергети.

9-ти ден. 2-ри август. Степансминда - Тбилиси - Телави (Кахетия). 283 км.

Времето беше разкошно този ден. Все още никакви облаци, ясно и чисто. Направих няколко снимки на Казбек.

Връх Казбек, село Гергети и на баирът църквата на Гергети - Света Троица от 14 век.

После си стегнах багажа и започнах да се ослушвам. Към 8 часа хазяинът изкара от някъде една Лада Нива. Попитах го къде ще ходи. Щял да кара на Гергетската църква двама англичани, които после отивали към базовият лагер на върха. Попитах го дали има място, че и аз искам да се кача на църквата. Имало място и за 20 лари (15 лв) щял да ме откара и после свали. Идеално. Устройва ме. Натоварихме се и потеглихме. Степансминда и Гергети са почти свързани. Дели ги само реката Терек. В момента, в който минахме по моста и влязохме в Гергети асфалтът и паважът изчезнаха, и стана грозна работа. Тесни изровени улици с голям наклон и много свободни камъни с различна големина, повечето, като футболни топки. От селото нагоре работата стана още по-зле. Камъни, дупки, трапове, а на места доста дълбоки коловози по 50-60 см и трябваше много внимателно да се подбира пътя. От горе слизаха други машини и разминаванията ставаха много внимателно, и с изчакване. Като видях, какво чудо е този път, се поздравих за взетото решение да не се качвам с мотора си тука. По този път можеше да се качи някой с мотор, но само, ако моторът му е чист крос. На останалите ентусиасти, които с други мотори щяха да се опитват да се качат тука, изобщо не им завиждах... Минахме един участък в гората, който не беше особено стръмен, но за сметка на това имаше много гаден страничен наклон. Освен това почти всеки метър от този участък беше с огромни гьолове, локви и дупки пълни с вода, а самият път там беше от глина, като намазана с масло. Тези дупки бяха по 40-50 см дълбоки. Изкачваш се по брегът на едната дупка и веднага се спускаш в другата. И така, около 200 метра. Е тука, на това място най-често падат тези с моторите, които се опитват да стигнат до църквата. Коментираше хазяинът. Преди няколко дни измъкнахме един чех с мотор пак от тука. Даже и да не е валяло дълго време, тук това място е все така гадно и хлъзгаво. Просто мястото е такова. Обясни той. Излязохме от гората. Целият този път от селото до църквата е дълъг не повече от 3-4 километра. Пред нас се видя поляната, а в другият и край беше църквата на Гергети. Тази поляна беше дълга, около 400 - 500 м, но с формата на леген. Тоест, трябва да се спуснеш на дъното и, и чак после да се изкачиш до църквата.

Поляната пред църквата.


Коне по поляната.

Колите бяха прекарали различни пътища, като се виждаше как бяха затъвали, боксували и поднасяли на места. Като говоря за коли имам в предвид само високо проходими машини 4х4. За всички други е немислимо да стигнат тука. Е тук на тази поляна, ако те хване дъждът и тук си оставаш, до като малко изсъхне... Пак коментираше хазяинът. Сега имаше едни малко по-сухи дири, по които се качихме до църквата.

Църквата на Гергети - Света Троица от 14 век.


Църквата е на 2170 м нмв. Зад нея се вижда връх Казбек.


Поглед към връх Казбек от църквата на Гергети.


Кавказкият красавец връх Казбек 5033 м нмв.


Поглед надолу от църквата. Долу в ляво Гергети, а в центъра на снимката Степансминда.

Преди да тръгнем надолу запалих и оставих няколко свещи пред олтарът на църквата. Прекъстих се и се помолих на това свято място. Грузинските църкви са някак си по-груби и по-естествени от нашите. Сводовете и куполите им не са измазани, а си стоят с грубата каменна зидария, така, както са направени. Нямат и стенописи по сводовете и куполите. И винаги точно срещу олтарът има богато украсен стол (трон). Оказа се че този ден е някакъв техен празник и в църквата на Гергети двама свещеници водеха служба. Четяха и пееха. Други хора нямаше. Не исках да нарушавам ритуалите им, като щракам с фотоапарата си там, така че други снимки от църквата нямам.

Тръгнахме надолу. За слизането хазяинът качи трима украински алпинисти на средна възраст, за да ги свали долу до колата им в Гергети. Разбраха се за по 10 лари на всеки. Завързаха здрав мохабет на руски за миналото, за дружбата и за други работи. Аз не участвах. Само слушах... Всички и хазяинът, и украинците бяха категорични, че за всичко са виновни американците. За войната в Украйна също. Интересна позиция... Руснаците ги нападнаха, руснаците отцепиха и заграбиха част от територията им, а тези обвиняват американците!?!? Те с руснаците били братя!?!? Абе, какъв брат може да ти е този, който идва с оръжие в ръка и превзема част от територията ти? Както и да е. Този пътепис е за друго.
Прибрахме се в Степансминда. Взех си довиждане с хазяинът и жена му, и тръгнах към границата на Верхни Ларс. Бях решил да видя Дараялските теснини, и изобщо всичко наоколо.

От тук започват Дараялските теснини. Имаше опашка от тирове от няколко километра още преди теснините. Явно не ги допускаха да чакат точно в теснините. Имаше най-различни номера. Видях много ирански камиони. Видях и един нашенски ТИР с хасковски номер.

Малко преди границата с Русия.


Грузинският граничен пункт на Верхни Ларс.


След поредното срутване тука и затварянето на границата преди месец все още не всичко напълно е оправено.


Вече се връщам обратно. Ето реката Терек и в дъното Дараялските теснини. Тук по тези места много често планината прави пътя и границата на мусака и връзката Грузия - Русия прекъсва, до като разчистят. Имаше даже затрупани ТИР-ове миналата година.


Река Терек.


Село в Кавказ. Степансминда е вече зад гърбът ми, но още не съм започнал да изкачвам пак Кръстовият превал.


Пейзаж от Кавказ на фона на стара охранителна кула по грузинският военен път.


И аз съм тука.


Преди пак да изкача Кръстовият превал спрях, за да снимам това карстово образувание.


Карстови отлагания в Кавказ.

Интересното тука е, че всичко е на открито. Такива карстови образувания се натрупват обикновенно в пещери, но тук минералната вода е направила тези натрупвания на открито. Под пътя срещу това образувание имаше чешма и от нея течеше чиста газирана минерална вода леко кисела на вкус. Все едно, че си купил Михалковска вода от магазина... Налях си едно шише, за да си оправя стомаха.

Минах пак Кръстовият превал и продължих надолу към равнината. На Ананури ме заваля дъжд и ме направи вир вода, но още преди да стигна Тбилиси слънцето огря, напече, и аз изсъхнах.

Пуснах навигаторът да ме води, около Тбилиси. Не исках пак да влизам в този град. Грузия е така ситуирана, че всички пътища минават през Тбилиси. Сега исках само да мина край него и да стигна до Кахетия и град Телави в Алазанската долина. Разбира се въпреки навигаторът нещата и ситуацията непрекъснато ги сравнявах с хартиената карта. Направи ми впечатление, че там, където на картата имаше едно, или най-много две села, аз в действителност минавах през 5-6. Освен това имената нещо не съвпадаха. Село например, което беше отбелязано на картата с някакво име, точно него с такова име го нямаше на терена. Странна работа. Имената ли са сменявали? Какво? И Степансминда на тази карта се водеше със старото си име Казбеги...

И така с помощта на навигатора, картата и известен усет за посоките на света от моя страна, горе долу държах пътя, по който бях решил да мина. Минах през един проход, изкачих един превал от 1670 м нмв и вече бях в Кахетия.

На върха на превала.


Натам е Кахетия.

Към 17,30 часа вече бях в Телави. Град голям горе долу, колкото Пещера, с около 20 000 души население. В центъра има два, или три луксозни хотела. Не се опитах да пробвам там цените за спането. Просто влязох в една пицария, изпих една фанта и споделих с персонала, че търся къде да преспя, но тези хотели ми изглеждат скъпи. Да. Скъпи са. Потвърдиха. Едната жена каза, че имала приятелка, която давала стаи под наем. Обади се по телефона и каза, че ме чакат. Къщата беше на 150 метра от пицарията. Имаше двор, където вкарах мотора. Баня и тоалетна в коридора, и стая за 20 лари (15 лева). Идеално. Изкъпах се, а после излязох, хапнах едно хачапури в същата пицария, където ми уредиха спането, пих една бира, прибрах се и легнах. Утре щях да щурмувам планината към Омало.

10-ти ден. 3-ти август. Телави - опит за Омало - Телави. 220 км.

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

- Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

- Ами пътя? Попитах.

- Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът и често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът и возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони - Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор...

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало. Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало. Това беше и първата ми грешка през този ден. Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това не успях да закуся. Втора много голяма грешка, както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало. Карай направо. - Ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно. Пред мен се изправи отново Кавказ. Нямаше никой наоколо.

Пред мен отново е Кавказ.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

- Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300-400 м в страни от мен.

- Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината... А аз преди 300 метра слязох от асфалта...

- Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там...

- В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

- Ти си объркал пътя! Беше категоричен шофьорът... То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал...

- Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

- А не. Ти си се объркал още в Ахмета. Беше отговорът... Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало - Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф. Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало - Ташетия.

- Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

- Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало. Им отговорих.

- А, Омало - Ташетия е натам. Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос... Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета... Подкарах пак през разни села. Минах и през Алвиани. Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало - 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Част от пътя все още в ниското.


Някои от първите серпентини.


Ето ме и мен.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче работата започна да загрубява. Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост. Вече карах изключително и само на първа, като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, до като премина. На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а моторът пречука, и изгасна. Мааамка му... Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта. Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

- Давай. Пали и тръгвай.... Лесно е да се каже...

- Ако падна ще помагаш да го вдигнем. Рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина. Нагоре работата ставаше все по-зле. Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата. На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора. Продължих нагоре. Съжалявам, че няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента, пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго дойде и първото ми падане. Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3-4 метра широка и към 20-30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях. И така паднах наляво. Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп... Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 -16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре. Има още много път и е много трудно, и опасно. Беше отговорът му. Хъмммм...

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Моторът, след като го изправихме след падането.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време дойде и второто падане. Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. До като се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз. Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон... Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка. В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Тука спрях да почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо. Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът, точно на една заварка. Лошо! До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

- Колко километра остават до Омало? Попитах.

- От тук - посочи той къщата - до Омало остават точно 42 километра.

- Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

- Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра... И сега ми оставаха още 42 километра до Омало...

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2400 м нмв, а трябваше да мина над 2900 м нмв и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2962 м нмв, или с 37 метра по-висок от Мусала... А и рамката на единият ми куфар беше счупена. Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че май ще трябва да слизам...

- Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

- Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

- Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам... Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

- Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан...

- Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът... Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и отидох да обръщам мотора.

До тук приключих с изкачването на Омало.

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината. Спусках се на първа скорост, но със спирачки. Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден. Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи. Заварчика днес не работел. После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва. Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз. Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше. Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре. Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил. После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майсторът, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави. Пристигнах в Телави, намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен. Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит. Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден. Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание "Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!" Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения. Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1 - Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.

2 - Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.

3 - Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.

4 - Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от този маршрут, но за кола, а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път. Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

11-ти ден. 4-ти август. Телави - Сигнахи - Тбилиси - Боржоми - Квабисхеви. 388 км.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и тръгнах надолу на юг към Сигнахи. За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина. Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи - 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на Сигнахи.

Входа на Сигнахи.


Гледка към Алазанската долина от Сигнахи.


Някъде из центъра.


Фонтан в центъра.


Улица в Сигнахи.


Входът на Градската градина.


Шадраванът в Градската градина.


Друга улица в Сигнахи.


Части от крепостните стени, около града.


Други части от стената. На заден план Алазанската долина.


Гледки към квартали на града от стените.


Друг квартал на града.


Една от църквите в Сигнахи.

Това е малко градче с 2-3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях стара грузинска крепост и отбих, за да направя снимки.

Малка крепост. По-скоро стражеви пост.


Вътре в крепостта.


Част от стените и стражева кула.

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак през Тбилиси за Аджария. Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме. Стигнахме Тбилиси и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо работата се обърка. Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално. В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града. Пак се бях объркал. Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми! Подкарах по магистралата към Мцхета. Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах. Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше табела, наляво Гори, надясно Тбилиси. Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка. Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а? Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам. Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица. Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос. На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил. След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

12-ти ден. 5-ти август. Квабисхеви - Вардзиа - превал Годердзи при Кхуло - Кобулети. 377 км.

Рано сутринта потеглих към Ахалцикхе, а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа.

Поглед от центъра на Ахалцикхе.


Църквата в Ахалцикхе и монумент на царица Тамара.

От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзиа. Тук някъде по този път бях свидетел на тежка катастрофа. Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре. Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута-две пред мен. Спрях. Спряха и други коли. Събрахме се 5-6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една. Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията... Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.

Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам Вардзиа. Това е скален комплекс от 12-13 век.

Пред комплекса съм.


Част от Вардзиа.

На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.

Началото на комплекса.


Действаща скална църква още в началото на комплекса.


Килии, скални жилища и други помещения.


Голяма трапезария.


Монашеска килия с олтар.


Голяма съвещателна зала.


Поглед отвън към главната църква на комплекса, която също е действаща. Не можахме да влезем вътре, защото беше заключено.


Части от главната църкава.


Проходи и стенописи, около главната църква.


Голямата трапезария до църквата.


Склад до кухнята за жито, брашно, ориз и други насипни продукти.


Апартамент мезонет сигурно за владиката.


Изгледът от прозореца на монашеска килия.


Страничен изглед на част от комплекса. Вижда се мястото на главната църква.

От Вардзиа тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе. От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам прохода към Кхуло в Аджария.

Някъде из прохода.


Напредвам.

В същност тук градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2025 м нмв. Това е Малък Кавказ. Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се пътят е много грозен и е с много дупки, на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.

Май, че това е въпросното населено място, Кхуло.


Части от Кхуло.

След известно време стигнах превала Годердзи на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.

Превал Годердзи - 2025 м нмв.


Гледка от върха на превала.

Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу. До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60-70 км още бяха по черно. А пътят беше все така грозен и прашен. След известно време минах и през курорта Годердзи. Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.

Аджария. Малък Кавказ.


Аджария.

Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?

Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост.

Мостът с арката пред Дандало от 11 век.


Дължината му е 20 метра, широчината 3,3 метра, а височината му над водата е 14 метра.

По някое време рано вечерта влязох в Батуми. Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора посока Кобулети, за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти. Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ. Както и да е сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50-100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60-70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна. Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.

13-ти ден. 6-ти август. Кобулети - Хопа - Артвин - Ерзурум. 354 км.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха... Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките...

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

- Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?... Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете. Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15-20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше "полиция 112", развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка. Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа... Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми. Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Пейзаж от Батуми.


Това мисля е централната ЖП гара на Батуми.

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Плажа на Сарпи. Странната сграда в ляво е митницата на граничният пункт. Зад плажа в далечината се вижда и джамията на турският граничен пункт.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия. Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново. Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час. Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища...

Този път бях решил покрай морето да не карам и от Хопа свих към Артвин. Бях решил, че ще карам през централна Турция и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Стената на водохранилището на река Чорохи. Зад стената е град Борчка.


Водохранилището при Борчка. Все още всичко е зелено наоколо.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали, и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Някъде, около Артвин.


Пейзаж.


Пейзаж.

Тук обаче изникна неочакван проблем. Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно. Започна да ми се спи зверски. Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот... Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място... Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в някакво ждрело преди Узундере.

Все още има скали, но вече се появи и сянка.


Вече, около реката има и зелено.


Старият път в каньонът на Артвин.


От тук започва, (или завършва) каньонът на Артвин на река Тортум, а гледката е към началото на водохранилището на Тортум.

Продължих нататък към Ерзурум. Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих Ерзурум. Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1800 м нмв. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка. Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска. Моторът качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

- Каква е тази транскрипция? Попитаха.

- Ами мисля, че е от френски. Казах.

- Дай транскрипция на английски.

- Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно... Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Моторът ми пред хотела в Ерзурум.

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

14-ти ден. 7-ми август. Ерзурум - Ерзинчан - Сивас - Кавак. 541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към Ерзинчан. Около Ерзинчан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Планински вериги преди Ерзинчан.


Планини близо до Ерзинчан.

Разстоянието между Ерзурум и Ерзиначан е 193 км. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5-6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият. Стигнах Ерзинчан и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и продължих към Сивас. До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина проходите, около Рефание.

Баирите започват да стават все по голи, а пътят започва да се изкачва по тях.


Започнаха проходите, около Рефание.

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2160 м нмв, а след Рефание има още по-висок 2190 м нмв. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100-110 км/час и се кефиш.

На върха на най-високият превал там.

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

Това бяха някакви малки розови цветчета и всичко беше обсипано с тях.


Красота...

Подминах Сивас, град, с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат. Вече беше късен следобед. На около 50-60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но мястото много ми хареса. Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

Лагерът край Кавак.

На другият ден се оказа, че селото след 2-3 км от моят лагер се казва Кавак. Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август. Кавак - Йозгат - Анкара - Ескишехир - Инегьол. 720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах...

Що ми трябваше да правя лагер, като съм толкова близо до дома?

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя. Трябваше да мина по край Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти. Къде да търся крушка за фара в тази Турция? Разбрах, че на турски е "лампа". Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: " Лампа халоген хаш беш?"... Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за "хаш дюрт" на турски. Както и да е лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

- Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

- Хаш беш?

- Хаш, беш, хаш беш. Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 в същност не съществува. Има Н4.

- Майсторът мина на английски. Мейби, халоген хаш фор?

- Йес, хаш фор. Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

- Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната... Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко...

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

- Има лампа... Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

- Хау мач? Колко струва?

- Туенти лира. 20 лири (към 12 лева).

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

- Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български... Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

- Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор... Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат и започнах да следя табелите за Къръккале. Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Пейзажи от пътя преди Анкара.






И аз съм тука... Да не си помисли някой, че съм ги свалял от нета тези пейзажи...

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10-15 км, около пътя. На всеки 200-300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове. След Къръккале включих навигатора и му зададох следваща дестинация Полати. Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана... Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на Анкара.

Квартал на Анкара зад езеро.

Тук някъде стъпих на околовръстното шосе на Анкара. Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо шосе с 10 платна. Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна. Мястото тук е такова. Баири и жега.

Някъде по околовръстното на Анкара.


Квартали на Анкара.


Друг квартал.


Части от Анкара.


Части от Анкара.

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и да хвана към Полати. От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса. Ескишехир е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и поех към Бурса. До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса, така че някъде малко преди Инегьол, и на около 80-90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август. Инегьол - Бурса - Чардак - Гелиболу - Одрин - Капитан Андреево - Пазарджик - Величково. 800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя, и потеглих на северозапад към Бурса. Около Бурса имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих към град Бандърма на Мраморно море. От там вече карах по табелите за Чанаккале. В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале. Проливите започваха още поне 50-60 км преди това.

Започва проливът между Мраморно и Средиземно море.


Пролив Дарданели.

Стигнах Чардак и веднага свих към пристанището за фериботи. Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред. Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите, и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше... Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот. Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

Ферибот, същият, като нашият.


Ферибот и кораб се разминават в Дарданелите.


Два товарни кораба ще се разминат. На заден план град Гелиболу.


Разминаха се двата кораба. А ние хванахме курс право към Гелиболу.

След 10-15 минути бяхме на пирса в Гелиболу. Напуснах Азия и вече отново бях в Европа. От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред Одрин. Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата. Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо. Мааамка му. Пропуснах завоя. Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа... Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата. Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук... След един километър беше депото за боклукът на Одрин. Направо откачих. Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация... Върнах се пак в града. Изключих навигатора. Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за Капъ Куле и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там. През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 - 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали вече бях в България... В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта. Имам си печат всичко е точно, отговорих му и дадох газ. Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости.... Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите... Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра. Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о'кей. Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане... Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна. Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

<- Назад към началната страница

---

Освен ако не е друго оказано, съдържанието на този сайт е лицензирано под Creative Commons BY-NC-SA лиценз.
Copyright (cc) 2008-2023 Vladimir Chorbadzhiyski. Some rights reserved.
За контакти: orion@cybcom.net