<- Назад към началната страница

Светилището на Анапурна. Трекинг до базовият лагер, рафтинг по Кали Гандаки и летене с парапланер в Непал септември - октомври 2005 год.

Началото

През пролетта на 2005 година на един от стартовете в България се разговорихме за летене в чужбина и понеже един приятел организираше група за обиколка на Анапурна, която започва, и завършва в Покхара, решихме да се запишем там. В последствие станахме четирима парапланеристи, после шестима, а накрая се събрахме 10 човека и тогава решихме всичко да си организираме сами. Най-евтините билети от Истанбул за Катманду (столицата на Непал) бяха по 550$. Но от тях нямаше 10 места в един самолет та минахме на варианта от 630 евро, за да бъдем цялата група в един самолет. Това е цена за отиване и връщане с фиксирани дати на компанията Гълф еър. Щяхме да летим за Непал в края на месец септември, а да се приберем в България към края на октомври.

Снимките са преснимани от хартиен носител, за да се качат в нета и в пътеписа, поради това някои от тях не са много качествени. Ако искате да ги разгледате в по-голям размер чукнете върху тях. И така, да започнем.

До Истанбул пътувахме с микробус, за който платихме по 50 лв на човек. Най-евтино, обаче е с редовните автобуси София-Истанбул, които всеки ден пътуват по тази линия и билета е 20$, или 30 лева. А най-удобната връзка в Истанбул между аерогарата и автогарата е метрото. Цената на жетона за вход е 1 евро. Минават се 10 спирки, като аерогарата е крайна спирка. Багажът трябва да си подредите още преди влизането в аерогарата на Истанбул, защото още с влизането ви прекарват през първите скенери и може да ви приберат джобните ножчета, или други остри предмети, ако са по вас, а не в багажа за чeкиране. Багажът който ще се чeкира трябва да е до 20 кг на човек. Може да се мине с 21 до 22 кг, но може и да ви направят проблем. А всеки килограм свръхбагаж се заплаща мисля по 20$. Така че внимавайте, какво слагате в багажа си освен екипировките, а при нас параплана, сбруята и разни остри предмети. Всичко останало, което не се чeкира е ръчен багаж, който всеки сам вкарва в самолета. Разрешено е до 5 кг, но обикновено вкарвахме повече. Важното е да не е много голямо като обем. Този багаж не се мери, но за сметка на това пък неколкократно минава през скенерите на различните летища.


Самолета на Гълф Еър.

Първият ни полет беше Истанбул - Бахрейн и продължи, около 5 часа. Летището на Бахрейн е по-малко от аерогарата на Истанбул, но е много модерно. Има разни пана и панорами по стените, за да покажат на света, от къде са тръгнали преди да стигнат до нефта и сегашните си богатства...


Такъв е бил битът им на арабите преди да започнат да изпомпват нефта.

Запомнил съм една интересна случка от това летище. Седяхме на някаква пейка и чакахме самолета за Катманду. В другият край на пейката седна някакъв арабин увит с бял чаршаф от главата до петите, в пълно арабско снаряжение. Та този арабин нещо беше много нервен и единият му крак непрекъснато поскачаше, и трепереше, като някакъв тремор, и по този начин тресеше цялата пейка, на която седяхме. Ева, приятелката на Евгени без да и мигне окото му направи забележка на английски да спре да подскача, и да друса пейката. Арабинът моментално се укроти, очите му се опулиха, устата му увисна и започна да гледа Ева, като някакво извънземно. Аз не можах да се сдържа и се изсмях с глас. Там при тези забулените, които гледат на жените, като на второ качество хора е немислимо жена да прави забележка на мъж, но на нашата Ева изобщо не и пукаше от глупостите им...


С този самолет летяхме за Катманду.

Качихме се на другият самолет, излетяхме право на изток и след още един 5 часов полет стигнахме Катманду. Непал е три часа и половина напред във времето от България. Не знам защо и половина, но това беше само един от многото факти, които ни изненадаха и учудиха там.

Катманду

Добре е да си носите снимки за паспорт поне 3 броя. Два броя ще ви трябват на самото летище, за да ви издадат непалска виза. Ако не си носите снимки, там на летището има къде да се снимате, но е свързано с мотане, чакане и бавене. После се попълват едни формуляри, чакаш на разни гишета, даваш снимките и формулярите, плащаш и ти издават виза. За по-малко от 30 дни се плаща по долар на ден, а от 30 до 60 дни се плаща 30$. За повече от 60 дни визи не се дават.

Излизаш от летището на Катманду и веднага те напада мургава тълпа от таксиджии и носачи. Предварителната уговорка преди да седнеш в таксито и пазарлъкът са абсолютно задължителни. Моабети от рода на "Откарай ме в хотел в града" след качване в таксито без пазарлък и предварителна уговорка могат да ви излезнат 10 пъти по-скъпо от нормалното, а освен това и самият хотел, в който ще ви откарат, може да не е от евтините. Таксито от аерогарата до Тамела беше 250 рупии, или около 3$. Нормалната цена за три звезден хотел в Катманду е 5-10$ за стая с две легла. Най-добре е да спите в ТАMЕL. Това е квартал в центъра на града, където е малко по-чисто и малко по-цивилизовано, като за бели хора. Там са хотелите PRINCE, TIBET GUEST HOUSE, LAILAI, PEACE NIGHT, CHERPA GUEST HOUSE и др.


Хотел Принц в Катманду в който спахме.


Поглед към Катманду.


Аз съм на покрива на хотела.

Пазарлъкът при наемането на стая в хотела също е задължителен. Обикновено цените падат наполовина от първоначално обявените. Тук може да смените и пари, но малко, защото в Покхара курсовете са по-изгодни. 1$ = 71 рупии, а 1 евро = 83 рупии. Това бяха курсовете за обмен през септември 2005 година. Предпочитат се долари и курсът за тях е по-изгоден в тази част на света, така че по възможност не се зареждайте с евро от България.

Има многобройни ресторанчета в Катманду, където готвят вкусно и евтино. Има тибетска, индийска, непалска и европейска кухня в почти всеки ресторант. Предлагат се също и бира, кока-кола, фанта и др.


Порция Момо. Пълнени топки.


Зелена салата. Домати, краставици, моркови, ряпа и лук.

Вода за пиене най-добре да си купувате от магазините. Не дай си боже някой да пие вода от чешмата на градския водопровод!!! Даже няма да си миете зъбите от водопровода. Няма да купувате ядене от улицата и плодове, които не се белят също, защото рискът да се разболеете и то от много неприятни болести е доста голям!


Из улиците на Катманду.


Вижте ел мрежата.

Многобройните агенции там в Катманду могат да ви организират трекинг, рафтинг, сафари, возене с тандем на парапланер, яздене на коне и т.н. каквото се сетите. Препоръчвам ви обиколка по храмовете и забележителностите на Катманду.


По улиците на Катманду.


Поставиха ми точка Тика на челото за щастие и късмет.


Трафикът на свечеряване.


Кръстовище на свечеряване.

От същите туристически агенции можете да си купите билети за вътрешните самолетни линии в Непал, които са доста по-добре уредени и развити от България. Катманду е много мръсен град. Шумен, пренаселен, с тесни улици, ужасен тежък трафик, почти пълна липса на знаци и правила за движение, както и сериозни задръствания на места. Почти всеки бял човек, когато попадне за първи път в Катманду обикновенно изпада в шок и трябва да мине известно време, за да се адаптира в известна степен, и да се освести. Митака - Пухи от нашата агитка беше точно такъв случай. За първи път попадаше на подобно място и здраво се беше шашнал. Въртеше си главата, като ветропоказател на всички посоки в таксито, което ни караше от летището към хотела и от време на време се хващаше за главата, и викаше. "Еиййй, гледай, гледай, гледай.... Ебаси мамата".

- Спокойно бе Митак. Викам му. Не се шашкай толкова. Тука е така.

А той пак... Абе гледай, гледай, какво нещо... Ебаси мамата...

Аз вече бях идвал тук през 1997 година, когато тримата, аз, Ники Петков и Тончо Тончев бяхме експедиция до Даулагири, така че шока ми беше преминал и сега го раздавах старо куче... Настанихме се в тризвездният хотел Принц в Тамела с цена от 10$ за стаята, или по 5$ за леглото.

Катманду е стар град и има много забележителности за разглеждане. Постарахме се да обиколим поне най-големите и известни, храмове, ступи и дворци преди да тръгнем към Покхара...


На четвъртото ниво на голямата Ступа съм.


Очите на Буда на голямата Ступа.


Голямата Ступа на Буда в Катманду и молитвените знаменца танки, които са закачени на нея.


Част от другите храмове, около голямата Ступа и знаменцата танки. На тези знаменца са написани будиски молитви.


Реката е Багмати, а храмът зад нея е Пашупатинат. Тук изгарят мъртвите и прахът им се хвърля в реката.


Подготовка на трупът за изгаряне на тези олтари край реката.


Започва изгарянето.


Садху.


Части от древен Катманду. Патан. Дарбърскуър.


Дворци по Дарбърскуър. В същност точно това е домът на живата богиня Кумари. Малко момиче, което живее там, до момента, в който стане жена. След това избират друго момиче.


Аз съм на площада пред сергийте за сувенири на Дарбърскуър.


Ступи на хълма Сваямбунат. Там е храма на маймуните.


Гледка към Катманду от хълма Сваямбунат.

Целият град, Катманду има вид на един огромен битпазар. Непрекъснато, около теб нещо се купува, продава и предлага. Всичко това по тесните улици е съпроводено с невероятен шум, прах и мърсотия, като навсякъде вървят огромни тълпи от хора и най-различни превозни средства, свещенни крави, и улични кучета. Вечерта в хотела обменяхме впечатления и интересни случки, а Евгени сподели следната: На една тясна мръсна улица видял някакъв муртап, който бил изкарал една сгъваема масичка и едно столче. Над главата си имал табела, на която на английски било написано "дентист" (зъболекар), а на масичката пред него били наредени разни ченета и зъбни протези втора употреба. Не знам - Вика Евгени - от къде ги е събирал тези протези и ченета. Най-вероятно от умрели хора. Тълпата вървяла, около него и масичката му, и от време на време някой започвал да пробва протезите. И понеже обикновенно не пасвали добре нашият "зъболекар" с едно ръчно шмиргелче насред улицата престъргвал протезата, или ченето, за да го напасва... Като чу тази история на Пухи му увисна за пореден път ченето и само успя да каже пак любимата си фраза. - "Ебаси мамата!"...

Катманду-Покхара е разстояние, от около 250 км, което се взима за 6-7 часа с автобус, а със самолет за 40 мин. При първоначална цена от 90$ за билет за самолета на човек, след обиколката на няколко агенции и малко пазарлък успяхме да си купим билети по 40$ на човек.

На другият ден поръчахме две таксита, натоварихме катуна и потеглихме пак към аерогарата на Катманду, но вече за вътрешни линии. Разбира се и тук не мина без "веселба". Както висяхме на място с таксито в някакво задръстване и гледах разсеяно през прозореца на колата видях точно до нашето такси една закъсала рикша. Тази рикша беше обзаведена с някакъв двигател, който работеше на газ пропан бутан. Някаква архивна газова бутилка прикрепена отстрани на рикшата свързана с още по архивен самоделен клапан и маркучи към двигателя. Клапанът му се беше обледенил и замръзнал, и явно не захранваше с газ двигателя. И мангала, който караше рикшата, какво решил да направи... Клекнал до бутилката, изкарал една газова запалка и с пламъкът и беше започнал да подгрява клапана, за да го размрази. Мозъкът ми прещрака, очите ми се опулиха и викнах на шофьора на таксито.- "Бързо карай, че тоя ей сега ще се взриви, a ние сме точно до него"... Карай, ама и ние бяхме в задръстванетo... След малко потеглихме, а оня отворен муртап-рикшаджия остана да си подгрява клапана. Не знам какво щяха да пишат после медийте... Най-вероятно за атентатор самоубиец в центъра на Катманду. Лошото щеше да е, че и нашите имена щяха да са там. Стигнахме благополучно и навреме до аерогарата за полета си до Покхара.


Товарим се на самолета на вътрешни линии в Катманду.

Натоварихме се и излетяхме.


След малко ще кацнем в Покхара.

Покхара

Покхара е втория по големина град в Непал. Кварталът за бели хора там е ЛЕЙКСАЙД. Това е точно на брега на езерото Фева. Аерогарата е близо и таксито до Лейксайд струва не повече от 100 рупии, или 1,5$.


Пейзаж от Покхара.


Гледка към част от Покхара и езерото Фева.

Тук хотелите са по-евтини от Катманду, като цените са 3-5$ за стая с две легла в тризвезден хотел, естествено след пазарлък. Едната от кацалките за параплани е до ресторант GUSTO, срещу хотел АPEX, като около него има още една камара хотели, в които отсядат парапланеристи.


Хотел WIEW POINT.


Дърво с марихуана расте почти във всеки двор.

Ние бяхме отседнали в хотел VIEW POINT, почти в противоположният край на улицата (Лейксайд). Това не беше много добро решение, защото всеки ден се налагаше да маршируваме по цялата улица с парапланите на гръб, около 1,5 км, докато се качим на джипа за старта. Но това пък успя да ни направи известни сред средите на търговците и ресторантьорите по Лейксайд.

Анапурна

Времето ни отделено за цялото това приключение в Непал беше един месец, така че още в България бяхме предвидили трекинг до Анапурна. Направихме го почти веднага след пристигането в Покхара, още преди да започнем да летим на Сарангкот, защото още беше септември, условията бяха слаби и времето не беше много подходящо за летене.

Най-напред си купихме карти за трека. Картата се казва "Annapurna base camp" и струва 500 рупии, или около 8$. На нея в мащаб 1:50 000 е даден целия маршрут, който ни интересуваше с всички хотели, лоджета (lodge - от англ. - туристическа спалня, заслон - бел. ред.), ресторанти, надморски височини, върхове и прочие ценна информация. Времето за осъществяването на този трек беше определено от 8 до 10 дни, а максималната височина, която трябваше да достигнем беше 4130 м на базовият лагер на Анапурна.

За да можем да тръгнем към Анапурна трябваше да си извадим трек пермити, или разрешителни, казано на български. Това става в определена държавна агенция. Даваш третата снимка от паспорта (ако си спомняте, писах, че ви трябват три снимки), плащаш 2000 рупии, или около 30$ и ти издават разрешително, с което един месец можеш да се мотаеш, около Анапурна. За всички национални паркове в Непал, (а осемхилядниците задължително влизат в такива) се изисква такова разрешително. Но не си мислете, че разрешителното е универсално. На него си пише за какво е издадено и с разрешително за Анапурна не можеш да се мотаеш, около Еверест например. Друг също не може да го ползва, защото снимката ти е прикрепена към него. Изобщо това е нещо като временен паспорт. Предлагаха ни и гидове, и носачи, но ние отказахме. Багажа си го носехме сами, а колкото до трека, една карта ли няма да можем да разчетем?

Откараха ни с един бус за 300 рупии до началният пункт, селцето ПЕДИ, който си бяхме избрали за начален пункт и от там потеглихме пеш. На 23 септември тръгнахме към 11 часа от Педи на северозапад по трека към Светилището на Богинята майка на плодородието.


Трек пермита ми за Анапурна.


Началото на трека.


Тръгвам през джунглата към Анапурна.

Надморската височина тук беше 1700 м. След 6 часа ходене едно спускане до 1650 м в едно дере до Дампус и едно изкачване до 2100 м на Деурали пак бяхме на 1700 м нмв, но вече в Толка. Тук спахме първата нощ.


Гледки към ниските части на Хималаите.


Почивка пред магазин някъде по пътя.


Вечерта в Толка. Това клонче малко по малко ще го изпушим ...


Добра е цигарката...

На вторият ден започнахме спускане към реката Моди Кола и през Ландрунг на 1640 слязохме чак на 1340 м нмв при новият мост на реката. От там се качихме пак на 1780 м нмв в Чинуданда където спахме втората нощ.


Непалско семейство пред магазин някъде по пътя.


Преминахме през поредното дере и сега пак се изкачваме.


Пътеката много често минава точно през двора на къщата.


Лолита и Пухи малко са се поуморили...


Тук в това лодже на Чиуданда спахме.


Непалка.

Прехода пак ни беше от около 6 часа. Тези преходи от 6 часа за мен специално бяха малко къси, още повече, че нямаше кой знае какви височини и денивелации за изкачване, така че на другия ден дръпнахме нагоре и малко разкъсахме групата.

Аз снимах там с един малък джобен апарат Сони. В същност тези снимки тук в пътеписа ми сега са преснимани от хартиен на цифров носител, за да мога да ги кача на пътеписа. Поради тази причина качеството им не е много високо.

Разглеждахме снимките от апарата на Даниела, един доста голям Никон със широк обектив и коментирахме попаденията и. Една дребна непалка се въртеше, около нас и в един момент се заинтересува от апаратa на Даниела. "Какво е това?" Попита на английски. Аз се позамислих малко, но реших, че е много сложно да и обяснявам, какво точно е това цифров апарат, и отговорих кратичко. "Това е ТиВи". Непалката любопитно надзърна, а Даниела раздвижи апарата и в екрана започнаха да се местят шарени картинки. Непалката се опули, започна да пляска с ръце и да се смее силно с дебел дрезгав глас. Ха, ха, ха, ха... Ние се спогледахме развеселени, а Даниела изкоментира: "Абе, тая май, че е по-напушена и от нас"...

На третият ден започнахме да се изкачваме малко по малко нагоре. Минахме през Чомронг на 2180 м нмв и продължихме по трека. После минахме през Шинува на 2360 м нмв, през Кулдигар на 2540 м нмв и след близо 8 часа преход спряхме да спим на Добхан на 2600 м нмв.


Зор братче...


Част от пътя.


Пак ще минаваме през дере...


Ще влизаме пак в джунглата...


Хей там на високото е Чомронг.

Разбира се тези изкачвания и височини, които цитирам не се достигат плавно и постепенно. В същност непрекъснато има някакви спускания до разни дерета, преминаване през мостчета, а после пак изкачвания и пак спускания... Почти през цялото време пътеката върви през джунгла. След обяд времето обикновенно се разваляше и няколко пъти ни валя, и дъжд. Другото много гадно и неприятно нещо по тази пътека бе, че имаше много пиявици, които се катереха по краката ти и се запиваха. Трябваше непрекъснато да следиш, да оглеждаш краката си, и да ги чистиш пиявиците щом се покатерят по теб. Другата част от групата спря да спи някъде преди Добхан, защото нашето темпо с Пецана беше по-сериозно и скоростта ни на изкачване по-висока.

На четвъртият ден 26.09. пак ударихме едно здраво ходене от близо 8,5 часа и през Хималая на 2920 м нмв, Деурал на 3200 м нмв и Багар на 3300 м нмв стигнахме до бейз кемпа на Мачапучаре на 3700 м нмв. Чак тук някъде, около Деурал се измъкнахме от гадната джунгла и започнаха да се отварят пейзажи и гледки. Имаше и много живописни, и големи водопади по пътя.


Селфи пред водопад.


Постройките ставаха все по малки и каменни.


А мостчетата все по тесни и нестабилни.


Вече се виждаше върхът на Мачапучаре - Рибята опашка.


Джунглата започна да се разрежда и се видяха големи красиви водопади.


Водопад. Вече навлизахме във входа на Светилището.


Склоновете се изправиха рязко нагоре, а джунгла вече нямаше.


Мостчетата бяха станали почти символични.


Водопади по склонът на Мачапучаре.


Водопад, който се спуска по склонът на Хиунчули.

Трябва да се отбележи, че спането по лоджетата е безплатно, но само, ако ядеш в ресторанта на същото лодже. Храната там е доста по-скъпа от тази в Катманду и Покхара, първо защото доставките са трудни (всичко се мъкне на гръб), и второ за да компенсират спането. На бейз-кемп Мачапучаре и на бейз кемп Анапурна вече, и за спането се плаща. Разбира се пазарлъкът за свалянето на цените е задължителен, както навсякъде в Непал.

Преспахме на 3700 м на бейз кемпа на Мачапучаре, което си е една високопланинска хижа, а не, лоджета и махали, като другите, през които минахме и това беше четвъртата ни нощ от трека към Светилището на Анапурна. Входа към Светилището се охранява от два огромни стража. Това са Хиунчули 6434 м нмв от запад и Мачапучаре 6997 м нмв от изток. Минеш ли между тях влизаш в подковата (Светилището), която е оградена със няколко шест и седемхилядници, а в центъра на подковата е южната стена на Анапурна 8091 м нмв.


На бейз кемп Мачапучаре съм.


На стената на хижата там виси тази рецепта за това как се приготвя пълнена камила...

Много рано сутринта на петия ден на 27 септември тръгнахме към Анапурна. След близо час и половина изкачване бяхме вече в базовият лагер на Анапурна на 4130 м нмв. Трябва да отбележа, че аз стигнах пръв там, вероятно поради по-добрата ми предишна аклиматизация. Все пак бил съм 4 пъти над 6000 м нмв, а организмът явно има някаква клетъчна памет за тези неща. Позволих си даже да бягам, около 100 м нагоре по пътеката към б.к. Анапурна и после 5 мин името не можех да си кажа от зор и тежко дишане.


В дясно на изток беше Мачапучаре.


Вижда се бейз кемпът на Анапурна, а зад него е Южна Анапурна 7219 м.


Вече сме на б.к. Анапурна.


Зад мен ледника се спуска между Хиунчули и Южна Анапурна.


Срещу нас в дъното на подковата от върхове се извисява южната стена на Анапурна 8091 м...


Малко по-нагоре има ступа олтар за Анапурна. В дясно горе на тази снимка е Южна Анапурна, а горе в ляво на същата снимка се вижда малка част от склонът на Хиунчули.


Същият олтар, но сниман от другa посока. Зад него сега се вижда бейз кемпа на Анапурна.


Позирам пред южната стена на Богинята майка на плодородието.

За втори път през живота си се изправих срещу осемхилядник! Гледката и усещанията бяха неописуеми! Никакви снимки и филми не могат да ти дадат представа, какво е това, да се изправиш срещу осемхилядник в Планината на света! По света има много планини, но само една е Планината с главно П.


Така надписах картата с трека до Анапурна.

Та стояхме ние, на около 4100 м нмв, а срещу нас се извисяваше южната стена на Анапурна 8091 м. Стената е висока, около 4 километра!!! Чувстваш се незначителен, като прашинка, като микроб. Отвсякъде отстрани ни заобикаляха седемхилядници, а от двете страни на дерето от което изпълзяхме, (или на входа на Светилището) се изправят, както вече писах Хиунчули 6434 м и Мачапучаре 6997 м. Около Анапурна са подредени Южна Анапурна 7219 м, Барха Шикар 7647 м, Кангсар Канг 7485 м, Гангапурна 7454 м и Анапурна 3 7555 м. Цялото това чудо е, като подкова и Анапурна 8091 м е в средата. Снимахме с камерите, щракахме с фотоапаратите и се шашкахме няколко часа.

Трябва да отбележа, че това място, на което бяхме, наречено базов лагер на Анапурна е туристическа атракция и място за спане на туристи. Истинският базов лагер за южната стена на Анапурна, за алпинистите, е на може би километър по-нагоре по ледника, малко над 5000 м нмв, но там туристи не могат да припарят по ред технически причини. Само няколко човека от това многомилярдно човечество са изкачили Анапурна през южната стена. Имаше и неуспешна Българска експедиция преди доста години. Класическият маршут за изкачването на Анапурна е от север. От там има и успешна Българска експедиция през 1989 година. Четирима тръгнаха към върха, но само трима успяха да качат Анапурна. Богинята майка на плодородието реши да прибере завинаги двама от участниците в българската експедиция. Милен Метков и Огнян Стайков загинаха някъде, около върха. Познавам двама от участниците в тази експедиция. Били сме заедно на други експедиции по високите планини. Статистиката на височинните експедиции показва, че Анапурна е един от най-опасните за изкачване върхове на планетата. Въпреки че се води "нисък" осемхилядник, под 8500 м нмв, смъртността, или съотношението между броя на изкачилите върха и загиналите по склоновете му е, около 50%.

Друго интересно и характерно за този район е решението за Мачапучаре – Фиш тейл, или Рибята опашка. Този много остър и красив връх 6997 м никога не е изкачван от човек, и никога няма да бъде изкачен, защото е забранен за изкачване. Решено е да бъде оставен завинаги девствен, като символ на чистотата и величието на Планината, на Хималаите.


Част от другите седемхилядници, около Анапурна.


Непалецът се бори с апарата на Даниела в опит да ни снима.

По някое време, малко след 10 часа тръгнахме надолу. Малко преди това простотията у мен взе връх и върху една дървена маса пред заслона на б.к. Анапурна с един химикал издълбах един надпис Bulgaria VLADO, за да увековеча пребиваването си на това място...


Този надпис оставих на бейз кемпа на Анапурна.


Части от подковата на Светилището.


Най-вдясно на подковата е Мачапучаре.

Напускаме Светилището и снежните гиганти остават зад нас.


Мачапучаре. Изглед извън Светилището.


Южна Анапурна. Поглед отстрани извън Светилището.


Южна Анапурна и Хиунчули снимани назад след излизането от Светилището.

Вече по тъмно Тони и Даниела успели да стигнали Чомронг и спали там. Аз спах в Шинува, малко преди Чомронг, а Пецана успял да се спусне чак до Джино, но бягал на места по пътеката.


Входът за Светилището вече е зад гърбът ми.


Може би някога ще се видим отново...


Цветя по пътеката.


Беседка по пътя.


Водопад в джунглата.


Голям мост. Вече съм близо до асфалта.

На другия ден (шестият по ред) на 28.09. тръгнах рано и след близо девет, и половина часов преход, към 16.30 часа се добрах до асфалта на Наяпул. Mинах през селото и стигнах на автобусната спирка на асфалта. Автобусът за Покхара бил минал преди половин час, ме осведомиха местните. Нямаше какво да правя и започнах да чакам на стоп. Имах поне, около два часа път до Покхара. По едно време мина някакво малко камионче и спря. Попитах го колко ще ми вземе до Покхара, а той рече - "сто". Аз започнах да се колебая, защото билетът за автобуса струваше към 60 рупии. Водачът на камиончето уточни - "100 рупии, а не долари". Това реши дилемата ми. Отзад в камиончето имаше само три чувала със захар, а вътре в кабината две весели момчета. "Искаш ли да пуснем музика?" Ме попитаха. "Давай". Викам. "Пускай непалски рап." Купона потече. "С какво търгуваш?" Му викам. "Със захарни изделия"- ми отговориха. "Е аз пък търгувам със сувенири"... Камиончето спираше от време на време пред разни магазини, които нямаха нищо общо със захарните изделия и водачът, и помощникът му слизаха. Правеха се някакви уговорки със собствениците на магазините, разменяха се и се броеха някакви пачки с пари, а трите чувала със захар, така си и останаха непокънати в каросерията. На мен в един момент започна да ми просветва.

- Абе ти, с какво точно търгуваш? Рекох му. С бляк (черно) ли? Така викат тук на хашиша.

- Ами да. С черно... За марихуана не те закачат в Непал и почти във всеки двор има дърво с марихуана, но хашиша си се търгува, макар и доста по-евтино, от колкото тук по нашенско.

- Ти - пита непалеца - от къде си?

- От България. Eвропа.

- Да взема да докарам малко черно там и ще го продаваме...

- С това камионче ли ще го докараш? Викам му...

- Не бе. Със самолет.

Moзъкът ми веднага заработи на високи обороти и взе да обмисля вариантите...

- Я по-добре недей, че ще вземат и двамата да ни вкарат в затвора, ако не ни се случи нещо по-лошо преди това...

Оставиха ме в центъра на Покхара трафикантите. Платих им 100 рупии и се разделихме приятелски. Така пропадна канала за износ на хашиш от Непал към България.


Наркотрафикантите. В средата с червената блуза е босът.

Събрахме се после агитката от по-бързите пешеходци в хотела много доволни, че сме направили за шест дена това, за което е определено от 8 до 10 дни. Решихме, че може да се направи и за пет дни, но само ако тренираш за маратонско бягане, и имаш аклиматизация. На другия ден започнахме полетите от Сарангкот.

Летенето

Въпросният джип, с който се качвахме на старта на Сарангкот е на агенция Сънрайз. Ако сте гледали филма Neverending Thermal, то там за Непал дават точно тази агенция и шефа й Раджеш, който е и тандемен пилот. Има още една агенция за парапланеризъм - Блу скай, но тя имаше някакви проблеми с лиценза и стоеше малко в сянка. Та джипът тръгваше всеки ден в 10 часа от офиса на агенцията на Лейксайд, като караше клиенти за тандемен полет на Сънрайз за старта на Сарангкот. Ние просто използвахме превоза за по 100 рупии на човек.

Ако изпуснеш джипа можете да си хванете такси до старта. Най-добре да се съберете трима човека. Така пак ще ви излезе по 100 рупии на човек. Такситата са малки коли (Сузуки Марути) и най-добре да търсите с горен багажник, за да можете да качите парапланерите. Към 12 часа джипът пак минава през офиса на Сънрайз и през хотел Апекс, за да качи следващите клиенти, а понякога има и трети курс. От кацалката на Мая Деви, която е на 2 км от града, джипът ни караше до Лейксайд безплатно, пак заедно с клиентите на тандемите.

За да летиш в Непал (в Покхара) си има изисквания, които трябва да се спазват.

  1. -Изисква се наличието на ФАЙ-лиценз от всеки парапланерист.
  2. -Изисква се международна спортна застраховка за минимум 10 000 евро.
  3. -Изисква се местен лиценз за летене, който се вади на летището в Покхара и струва 75$ за две седмици.
  4. -Има забранени зони за летене над града и езерото, в които парапланеристи не се допускат.

От всичките тези изисквания ние там изпълнихме само четвъртото, като успяхме да минем метър между капките за останалите изисквания, само защото октомври не е особено добър месец за летене в Непал и нямаше много парапланеристи, но за ноември, декември, януари и февруари, когато има много летящ народ, ако не спазиш тези четири условия могат да те глобят, а може и параплана да ти конфискуват.

Агенция Сънрайз е издала "Карта на термиките" за района на Покхара, която се казва Paragliding Anapurna. Картата струва 900-1000 рупии, или около 15$. За отбелязване е че печатните издания, карти и пособия струват доста скъпо в Непал, но информацията в тях е много ценна. В тази карта са дадени няколко различни маршута за летене и на по-малки карти в различни мащаби са отбелязани точно местата на термиките, стартовете, местата, където може да се каца, преобладаващите ветрове и други важни за парапланериста данни, и таблици.

От тeзи таблици ясно се вижда, че януари и февруари са най-добрите месеци за летене в този район. Тогава могат да се правят най-различни дълги маршрути до 60-70 км. За съжаление тогава не могат да се правят трекинг маршрути и рафтинги, поради ниската снежна линия на планините, и по-студеното време.

Върхът Сарангкот е висок 1590 м нмв. А стартовете на този връх бяха два, на стотина метра един от друг по хоризонтала, с малка разлика във височините. Долният старт беше на агенция Сънрайз, около 1390 м нмв, а горният на агенция Блу скай, около 1410 м нмв. Стартовете бяха къси и стръмни. По тях не можеха да се разположат повече от две крила едновременно и нямаше място за голям разбег, и оправяне на грешките при старта. Теглиш крилото, обръщаш се и на втората крачка трябва да си във въздуха, защото мястото свършва. Определено не са за хора, на които старта им не е много сигурен и точен. Горният старт е целия с трева и е малко по-открит, а долният е заобиколен отвсякъде с висока гора, и има голи кални петна по него, което още повече затруднява излитането.


Излитане от горният старт. Отзад в облаците е масивът на Анапурна.


Излитане от долният старт към Покхара.


В полет към Покхара и езерото Фева.


В полет.


Кацане на кацалката пред Мая Деви.

До Сарангкот води асфалтов път от Покхара, който свършва, на около километър от стартовете и оттам до върха продължава не особено стръмен черен каменист път, почти до самата кула на върха, която е висока 8-10 метра. На около километър преди стартовете на асфалта има пропускателен пункт, на който събират някаква държавна такса за върха в размер на 25 рупии на човек. Билетчето за тази такса важи два дни. Джипът на Сънрайз не спира на този пункт и не плаща таксите, но ако се качваш с такси задължително ще те спрат. След като веднъж платихме въпросната такса, ние се изхитрихме и на чек пункта спряхме да плащаме, като обявявахме, че сме тандем пилоти от агенцията Сънрайз.

Кацалките долу са две. Едната е на малка тревна поляна, на брега на езерото Фева до ресторант GUSTO, почти на самият Лейксайд, а другата е на 2 км от града, точно върху тесен асфалтов път между оризовите ниви до Мая Деви. Към кацалките също трябва да се подхожда много внимателно и точно, защото и там най-малката грешка може да ти коства неприятности от рода на кацане в калта на ориза, или уцелване на каменна стена между оризовите ниви с височина 60-80 см.

Мая Деви това е базата за парапланеризъм на Сънрайз. Там са клетките с орлите, които летят с парапланеристите, има няколко къщички за преспиване, а можеш да пийнеш чай, вода, или кола под един навес на двора. Там има място за скатаване на парапланерите, от там идва да ви прибере и джипа на агенцията, заедно с клиентите на тандемите, които също кацат на Мая Деви.


Аз летя над противоположният на Покхара край на езерото.


Пецана се подготвя за кацане на брега на езерото.

Езерото Фева и Покхара са на 800 м нмв, или при височина на старта 1400 м нмв, денивелацията за летене там е 600 м. Вятърът на Сарангкот ВИНАГИ е от юг, югоизток и двата старта са ориентирани натам. Силата му за октомври беше 1-3 м/сек. Малко слаб, но достатъчен, за да успееш да излетиш. Излиташ от Сарангкот и веднага започваш да стържеш плътно по склона. Около обяд склонът започва да работи. Ако пуснеш крилото да излезе много напред в дерето, почти сигурно ще изтървеш термиките и след 10-15 минути ще кацнеш. Термиките са три на точно определени места (дадени на картата). Две по-малки и една голяма. Отиваш на местата им и ги ловиш. Целта е да се извадиш поне до кулата преди да е дошла кризата, когато всичко затихва. Кризите са през 10-15 мин и продължават, по около 8-10 мин. През това време пропадаш, стържеш по склона и чакаш пак да тръгнат темиките. Когато тръгнат пак се вадиш нагоре и т.н. Ако устискаш поне една криза, имаш полет от около 30 мин, ако устискаш две кризи полет от 40-50 мин, ако устискаш три, полет от над час и т.н. Ако успееш да се извадиш 100-150 м над кулата, целият баир компресира и работи, и така по-лесно устискваш кризите. Бързо схванахме тези местни особености и редовно започнахме да правим полети по 1-2 часа, а понякога и повече на ден. Ицето Пецанов от нашата агитка нали си е екстремист попитал, колко е рекорда за най-дълъг полет от Сарангкот. Казали му, полет от 3 часа и половина. Нашият се заяде един ден и прави, струва успя да се задържи във въздуха над 4 часа. По този начин подобри местният рекорд и успя да се уреди с фен клуб, защото стана любимец на местните хлапета. Те научиха името му, и веднага щом го видеха започваха да викат възторжено "Кристо Пецано", "Кристо Пецано"...

Гледките, когато летиш от върха на Сарангкот са невероятни. Вдясно се вижда езерото Фева, пред теб е цяла Покхара, а в ляво от стартовете се вижда почти целият масив на Анапурна, който включва Южна Анапурна, Хиунчули, южната стена на Анапурна, Мачапучаре, Гангапурна, Анапурна 3 и други. А почти зад гърба ти в посока Джомсом се вижда и горната част на Даулагири 8167 м. Януари, февруари и март месец можеш да си позволиш да прелетиш съседната долина да направиш по-дълъг маршрут и да летиш, почти в подножията на тези гиганти.


Така се вижда масивът на Анапурна от горният старт.


Селфи в полет.


Моето крило над главата ми в полет.


Високо над Сарангкот съм. Стартовете са горе в дясно на снимката.


Насочвам се към Покхара след повече от час летене.


Политам към Мая Деви най-горе в ляво на снимката. Кацалката тук е правият участък от пътя също горе в ляво на снимката.


Стигам до Покхара и брегът на езерото Фева. Вижда се почти целият Лейксайд, който е успореден на брега на езерото.


След няколо минути ще кацна долу в ляво на брега на езерото в края на Лейксайд.

Летяхме вече няколко дни на Сарангкот, когато се разбра, че кралят на Непал ще идва в Покхара. Той има там резиденция, край която всеки ден минавахме, понеже от там ни беше пътя по Лейксайд. Oсвен летенето оставаше ни време и за разни други забавления.


Част от улица Лейксайд.


Змиеукротител.


Лодки на езерото Фева. Върхът на заден план е Сарангкот.


Надувам перки на брега на езерото Фева.


Пецана ме снима с камерата.


Аз играя ролята на извънборден двигател.

Царчèто

В агенцията Сънрайз ни предупредиха, че дойде ли краля ще забранят полетите. Още преди това ни бяха предупредили да не правим опити да летим над тази част на града, където е резиденцията, защото ще имаме големи неприятности, а може и направо да стрелят по нас. Много здраво се охраняваше там, сигурно поради заплахата от маоистите. Това е същият този принц, който застреля цялото си семейство в столовата с автомат преди няколко години. И след това стана крал, защото вече нямаше конкуренция. Охраняваха го войска, полиция и тайни служби, всички въоръжени с автомати и картечници.

Когато кралят пристигна с един хеликоптер Супер Сталиън и зависна, за да кацне в резиденцията си, аз се мотаех по Лейксайд извадих си апарата и снимах хеликоптера. Веднага върху мен се нахвърлиха един полицай, един войник (и двамата с автомати), и някакъв цивилен, който ми размаха пред лицето някаква карта. Набутаха ме в един вход и се опитаха да ми вземат апарата, който аз бързо успях да прибера, като категорично отказах да им го дам. След 5-6 минути обяснения и разправия на малко по-висок глас, тези разбраха, че няма да могат да ме уплашат, трудно ще излезнат на глава с мен и ме оставиха на мира. А после аз се качих на покрива на нашият хотел и от там няколко пъти успях спокойно да снимам въпросният хеликоптер без никой да ме закача и притеснява.


Хеликоптерът на краля на Непал. Заради тази снимка щяха да ме арестуват...

Та пристигна царчето и веднага забраниха полетите на парапланеристите, за да не вдигаме шум, когато летим, и да го притесняваме!?!? Интересно, че не затвориха летището, а част от маршутите на самолетите минаваха точно над резиденцията.

И понеже не даваха да летим отидохме в една агенция, за да организираме рафтинг по река Кали Гандаки. След известен пазарлък от 100$ смъкнахме цената на 75$ на човек с уговорката вечерта да потвърдим нещата и да платим. Когато вечерта отидохме във въпросната агенция се оказа, че освен нас се е записала някаква огромна група от поне 80 човека евреи за същият рафтинг. Това предполагаше един калабалък от поне 10-12 лодки на едно и също място по реката и при това положение нашата група в състав от 7 човека веднага се отказа, и си вдигнахме чуковете. Вярно, че реката е голяма, но все пак не е Амазонка.

Намерихме друга агенция, която за 85$ на човек се съгласи да ни организира тридневен рафтинг по Кали Гандаки само за нас. И понеже бяхме 7 човека, а лодките са за 8 (или за 6 по-малките), намериха още един мераклия за рафтинга, някакъв австралиец, та станахме в пълен състав за една голяма лодка. Между другото да споделя, че този австралиец беше странна птица. Беше на възраст някъде между 25-30 години. Сподели, че баща му имал фирма в Лондон и правел електроинсталации на къщи. Та нашият човек, като свършел парите отивал в Лондон и започвал работа във фирмата на баща си. Бачкал там по 5-6 месеца, а после напускал и идвал в Непал, или Индия да си харчи парите. За Австралия не искаше и да чуе, защото там било скъпо, а освен това му правели проблеми за наркотиците, а в Индия и Непал е евтино, интересно, пък и тук никой не те закача за това, че павкаш ганджа.

Рафтинг по Кали Гандаки

На другият ден сутринта в седем часа бяхме пред агенцията. Чакахме един час (уговорката беше за 7 часа) и към 8 започнахме да вдигаме джангър. Един час закъснение за държава, като Непал нищо не означава. Тука започват да броят от един ден нататък. Оказа се, че товарели екипировката. Цялата екипировка беше от агенцията. В тази цена, която платихме влизаше всичко. Лодки, спасителни жилетки, каски, палатки, храна, транспорт, абсолютно всичко, каквото бе необходимо за рафтинга. От нас се искаше само присъствие и активно участие във забавлението и веселбата. Към 8,30 тръгнахме.

Река Кали Гандаки е през две долини от Покхара, така че имахме близо два часа път с автобусчето до там. Пътищата бяха тесни и с лош асфалт. Движението там е обратно и непрекъснато ти се струва, че карат в насрещното, а клаксонът се използва, почти непрекъснато, така че купонът винаги е пълен!


Някъде по пътя към мястото за рафтинга. Тук бяхме спукали гума...


Непалки на автобусна спирка.

Долината на река Кали Гандаки е най-голямата в света. Около гр. Джомсом реката тече на 2700 м нмв, а около нея от едната и страна са Нилджири и Тиличо, които са седемхилядници, а от другата страна е Даулагири, който е осемхилядник. Или в една долина която е широка, около километър-два, вертикалната денивелация от двете и страни е, по около 5 километра. Гледката е невероятна. Аз съм я виждал през 1997 година, когато тръгнахме към Даулагири. Гранд Каньон се хваща в тази долина точно три пъти един над друг. Не знам дали изобщо можете да си го представите...

Ние пристигнахме на реката малко по-надолу от това място, което ви описах, където склоновете бяха по-ниски, но пък и коритото беше по-тясно. Все пак щяхме да се спускаме по бързеи. Това беше мястото, от където започва рафтинга. Тук реката течеше почти до пътя. За евреите вече бяха надули, около 10 лодки. Убедихме се, че решението ни да не сме с тях е правилно и започнахме да подготвяме нашата лодка.


Започваме да сваляме багажа. Тук щеше да е началото на рафтинга.


И евреите се поготвяха.


Това са част от лодките на евреите.


Ето я и нашата лодка, върху която гордо позирам с пълен екип за рафтинг.

Всичкият багаж, който носехме се сложи в специални водонепромокаеми денкове и с въжета го завързахме в центъра на лодката. Освен лодката имахме и сал с два банана и метална конструкция отгоре им, върху който качихме приборите, продуктите, тенджерите и тавите за кухнята, газовите бутилки, и котлони за готвенето.

Неопрени нямахме, защото температурата на въздуха там беше над 30 градуса, но всички сложихме спасителни жилетки, каски и сандали, и всеки получи лично гребло. Реката е доста голяма и дълбока (по-голяма и по-дълбока от Искър през дефилето), на места много бърза и студена, (все пак това е ледникова река), която беше мътна с един особен оловен цвят.

Лодката, както казах беше за 8 човека плюс един, босът. Той беше индиец (забравих му името - нещо с М), изпечен рафтър. Беше карал рафтове в Индия и в Турция, а сега работеше в Покхара. Уточнихме командите, които той щеше да ни подава на английски, направихме една суха тренировка и потеглихме.

Командите бяха кратки и ясни от рода на "Всички да гребат. Ляв борд назад (или съответно напред). Десен борд назад (или напред). Всички назад. Всички долу". Тогава се ляга на дъното на лодката, за да не се преобърне тя при много големи падове и вълни. Когато гребем всички се ослушваме много внимателно и веднага синхронно изпълняваме дадената команда. Никой не си позволява волни изпълнения и самодейност при гребането, защото лодката започва да се върти, навлиза странично в бързеите, и следват неприятностите.

За наша чест трябва да кажа, че отборът, който бяхме сглобили се справи много добре със задачата. После разбрахме, че евреите успели да обърнат две лодки и след това ги обирали един по един от реката.

Първия ден гребахме около 3,5 часа. Минахме мисля осем големи бързея с вълни от 1,5 до 2 м височина и една камара по-малки бързеи с вълни до 1 м. Около бързеите имаше и много големи водовъртежи, а на места от реката стърчаха големи скали, и камъни, така че работата беше сериозна. Аз и Пецана бяхме на носа на лодката, и много се кефехме. Там е най-адреналиново. Два пъти яки вълни, така ме блъскаха, докато гребех, че падах на дъното на лодката, а един път метнаха и Пецана. Вълните плискаха здраво и останалите. През цялото време бяхме вир вода, но купонът беше страшен. Салът и той плуваше, около нас. Него го караха готвачите с едни много дълги и тежки гребла.

Късно след обяд спряхме на една пясъчна ивица в коритото на реката за да направим лагер. Опънахме палатките, обърнахме лодката странично и с един брезент направихме от нея навес и кухня. Чак тук извадихме камерите и фотоапаратите за да се снимаме. В реката докато гребем всичко е прибрано и няма възможност за снимки. Помотахме се малко из околноста и намерихме, на около 50 метра от лагера по камъните почти цял човешки скелет. Пецанов прибра за спомен долната челюст (мандибулата) и мисля, че я домъкна чак в България. Най-вероятно това е бил някой отшелник (садху) от тези, които живеят в пещери по бреговете на Свещената река. А може да е бил и някой беден човечец, който не е имал пари за погребална клада. Те там нали ги горят и хвърлят праха им в реката, та който има пари му правят хубава клада, за да изгори, а пък който няма, му слагат две-три дървета, колкото да го поопърлят, и така...


Лагерът ни край реката Кали Гандаки.


От лодката и парче брезент направихме кухня.


Екипировката ни за рафтинга подредена край реката.


Селфи на брега на Кали Гандаки. Хванало ме е непалското слънце...

Готвачите сготвиха, хапнахме и се приготвихме да спим в палатките. Добре, че си носехме спалните чували. Реката бучеше покрай нас, небето беше черно и дълбоко с невъобразимо количество звезди, а около нас бяха склоновете на Хималаите. Купонът тук винаги е хиляда процентен.

На другия ден рано сутринта, след като закусихме, подредихме багажа в рафта, натоварихме сала и пак потеглихме. Малко след тръгването (още бяхме сухи, защото не бяхме минали голям бързей) видяхме един може би 50 метров водопад, който се изливаше от една отвесна скала право в реката. Босът подаде съответните команди, ние дисциплинирано загребахме и откарахме лодката точно под водопада. Веднага станахме вир вода. Босът обяви, че това е за разсънване, защото следват много яки бързеи. И след малко се оказа, че изобщо не си е правил майтап...

Не знам колко бързеи минахме този ден, но определено бяха много по-мощни и по-големи от вчерашните. Няколко пъти спирахме точно пред някой много як бързей и босът отиваше да огледа как точно да го преминем. Вече се справяхме, като истински професионалисти, и вълни по-малки от 2 метра престанаха да ни кефят.

Около обяд спряхме на една пясъчна ивица за почивка и храна. Аз не можах да устискам на изкушението, направих един скок от една скала във водата и поплувах в Кали Гандаки. Пречистих се в Свещената река. Пецана ме снима с камерата как се боря с вълните и.

Хапнахме и решихме, че можем да се справим, и да направим рафтинга за два вместо за три дни. Нямаше да правим още един лагер и ново нощуване, а щяхме да гребем до края. Оказа се, че по-рано този рафтинг е бил пет дни, но после преградили реката в една клисура и направили язовир, и ВЕЦ, и това съкратило маршрута. Та сега щяхме да гребем до язовира. Гребахме, борихме се с вълните и се спускахме, докато реката взе да се успокоява, стана много голяма и вероятно много дълбока. Вече нямаше бързеи.


Реката Кали Гандаки е преградена, стана на язовир и това беше краят на рафтинга.

Изплувахме на брега на язовира, спаднахме лодката и сала, и помъкнахме багажа към пътя. Автобусчето, което ни докара естествено, го нямаше, защото ние съкратихме с един ден рафтинга. Намерихме един джигит с джип Махиндра, който се съгласи да ни откара в Покхара за по 400 рупии на човек. Или по около 6$. Сумата ми се видя малко висока, но аз не участвах в пазарлъка. После, след като пътувахме 4,5 часа до Покхара, минахме три долини и пристигнахме по тъмно в града, разбрах, колко далече сме били отишли с рафта. По реката сме минали повече от 60 км и сме се отдалечили от Покхара поне на 100 км.


Пецанов на покрива на джипа Махиндра, с който се прибираме от рафтинга.


Някъде по пътя от прибирането.


Пак пукаме гума...

Приключихме предсрочно с рафтинга и се прибрахме в Покхара. Там течеше подготовката за фестивала, кралят още беше в резиденцията си, парапланери не летяха на Сарангкот, изобщо никаква промяна.

Подготовката за въпросният фестивал се състоеше в докарването на големи стада от овце и кози в Покхара и продажбата им на гражданите. Да не си помислите, че този фестивал, е като онзи в Рио де Жанейро, с блясък шествия и т.н? Нищо подобно! Когато попитах един непалски парапланерист, в какво точно се състои фестивалът, и какво ще правят през въпросния празник, той ми отговори - "Ами два дни и две нощи ще лежим, ще пием, и ядем, като магарета!" Затвориха магазините, и даже, и част от ресторантите. Всички се прибраха по домовете си, и семейно яко си хапнаха.


Лодки в езерото Фева.


И непалците се забавляват с гребане.

А ние пък си търсим и други забавления.


Мотоциклет Роял Енфилд Булет.


Роял Eнфилд Булет 350 кубика.


Не мога да се сдържа да не го яхна...

Друг неприятен за нас ефект от цялата тази работа с фестивала беше, че такситата вдигнаха двойно цените. И понеже, и Сънрайз не работеше се принудихме да се качваме на старта вместо за 100 рупии, за 250-300 на човек. Забраната за летене не беше отменена, но пък ние нямаше, какво друго да правим в Покхара, та решихме да рискуваме и да летим, пък каквото ще да стане. Никой не ни обърна внимание и след два дни към нас се присламчиха един швейцарец, и двама англичани, а на четвъртия ден на старта се качиха, и тандемите, и работата потръгна.

Понеже всеки ден минавахме по целият Лейксайд вече почти всички там ни познаваха. Всяка сутрин, до като марширувахме по улицата с парапланите на гръб към мястото, от където се качвахме на джипа на Сънрайз за старта, по няколко пъти, на различни места провеждахме варианти на следният разговор...

- Хелоу мистър Владимир.

- Хелоу.

- Хау ар ю?

- Ам файн. Тенкю.

- Тудей ис гуд дей фор флай?

- Йес! Вери гуд дей!

- Гуд, лонг флай!

- Тенкю вери мач!

Джипът пак ни качваше нагоре към старта и животът пак потегли в нормалното си русло, а такситата свалиха цените до старите си нива. Пукахме гуми от време на време при качването на старта и летяхме нормално всеки ден.

Там в Непал карат, до като гумата се разцепи, пък даже и след това. Повечето коли са със сликове без никакъв грайфер, даже и една десета от милиметъра. Така че "спукана гума" беше много често срещано явление. Рейсчето, което ни откара на рафтинга спука гума. Джипът, който ни прибра от рафтинга, също спука гума. Джипът на Сънрайз, който ни качваше на старта, пет пъти пука гума. Четирите основни и резервната. И накрая, когато го обзаведоха с четири нови гуми при едно от качванията на старта, му викам на Раджеш - "Вече сме с четири нови гуми и проблеми няма да има". И както се смеехме и веселехме, джипът нещо се повреди, и пак имаше таксита, и вървене пеша...


Пак пукаме гума...

Та както писах по-горе, купонът тук винаги е хиляда процента и никога не знаеш откъде ще ти дойдат изненадите. Това е част от чара на Непал!

Сутрин закусвахме в разни малки сладкарнички по Лейксайд, а вечер ядехме в някой ресторант пак на същата улица. Храната беше много вкусна и евтина. Митака-Пухи един път ме попита. "Абе вие, защо ядете тук в тези ресторанти, а не в края на улицата, където има някакви гостилници и там е доста по-евтино? Например печеното пиле с картофи и зелена салата в ресторантите струваше 130-140 рупии, или близо 2$, а в закусвалните същата порция, пиле с картофи и салата струвала към 70-80 рупии, или към 1$. А пък порциите са абсолютно еднакви." Така ми викаше Пухи... "Има голяма разлика Митак, за това и цените са различни. Ще разбереш." След няколко дни го гледам, че и той идва с нас на ресторант. "Какво стана Митак?" Викам му. "Нали ядеше някъде за по-евтино?" "Абе маани". Рече. "Вчера случайно минах отзад в закусвалнята, където ядехме да търся тоалетна и какво да видя. Сложили един ръждив варел под един улук на двора, за да се пълни с вода от там и от тоя варел мият чиниите, и зеленчуците. От него наливат вода, за да варят ориза, и изобщо за цялата кухня, а от тоя същият варел видях, че пият вода кравата на двора, и кучето"... "Е аз нали ти казах, че има разлика. В ресторанта поне има водопровод вътре в самата кухня и от там не пият вода кравата и кучето, а иначе порциите са еднакви".

Времето в средата на октомври беше стабилно, ясно и хубаво. Направихме хубави полети и нови снимки към масива на Анапурна от самата Покхара.


Гледка към масивът на Анапурна от Покхара.


В ляво трапецът на Гангапурна, а в дясно Анапурна 3.


Така се вижда Мачапучаре от старта на Сарангкот, а зад него в дясно е трапецът на Гангапурна.


Мачапучаре.


Съседната на Покхара долина зад Сарангкот.

Как не видяхме Еверест

Времето ни изтичаше. Оставаха ни няколко дни до заминаването. С Пецана бяхме решили да се качим на самолет и да обиколим Еверест. Има една авиокомпания Буда еър, която прави такива полети. Излиташ от Катманду, час и половина летиш в района на Еверест, и пак кацаш в Катманду. Полетите са сутрин рано, защото около и след обяд обикновено планините са закрити от облаци и не могат да се видят.

Отидохме в една агенция в Покхара и си купихме билети за обиколка на Еверест. Билетите струваха 120$, но с малко пазарлък ги взехме за по 112$. Понеже вече доста добре познавахме Непал, не пропуснахме да се поинтересуваме, ако нещо стане и не летим, има ли възможност да си приберем парите обратно? Казаха, че на летището в Катманду ще ни ги върнат, ако не летим.

На 21 октомври вечерта в 19,00 часа излитахме към България, така че на същият ден сутринта в 7,30 часа решихме, че ще летим за Еверест.

Оставаха ни само три дни до заминаването за България и времето започна да се разваля. Пазарихме един микробус от една агенция в Покхара за 5000 рупии, или 70$ и цялата група от шест човека (бяхме останали толкова) тръгнахме към Катманду. Четирима от нас, вече си бяха заминали седмица и половина преди това.

Валеше дъжд през целия ден. Пътят Покхара - Катманду е около 250 км и бусът го взе за 6 часа. Настанихме се пак в хотел Принц.


Улица в Тамела близо до нашият хотел.


Друга улица из Тамела.


Носач.


Жилищна сграда със закусвалня отдолу в Катманду.


Колата е в движение, въпреки окаяният си вид.

През цялата нощ с прекъсвания валя. На сутринта на 21 октомври към 6 часа аз и Христо Пецанов тръгнахме към летището. Не валеше, но всичко беше мрачно и запушено. Платихме летищната такса по 170 рупии на човек, чекираха ни, дадоха ни бордни карти и ни вкараха в предзалата на вътрешни линии за излитане. Преди нас изведоха групата за другия самолет за Еверест, който излиташе в 6,30 часа. Тази група се състоеше предимно от японци със страшни камери и фотоапарати с огромни обективи.

Към 7,20 часа ние започнахме да се въртим пред вратата и да се ослушваме няма ли вече да обявят полета ни. Вместо това автобусът върна от полосата на летището групата японци с големите камери и фотоапарати. Казаха, че времето е лошо, планините не се виждали и полети на Буда еър за Еверест днес нямало да има. Всички се наредиха пред гишето на агенцията и започнаха да им заверяват билетите за следващият полет, но на другият ден сутринта. Ние застанахме на гишето и обявихме, че нямаме никаква възможност утре да летим за Еверест, понеже днес след обяд излитаме за България. Казаха ни, че няма проблем да отидем в другият офис на летището. Отидохме в другия офис и пак разказахме историята си. Казаха ни, че няма проблем, ще ни върнат парите, но трябва да отидем в офиса в града. Според нас, определено започна да се оформя проблем, но нямаше, какво друго да правим. Отидохме на гишето, на което се плащат летищните такси и си прибрахме парите, които дадохме там по 170 рупии на човек. Тук поне не ни мотаха.

Хванахме едно такси и то ни откара до централния офис на Буда еър в Катманду. Беше към 8,30 часа. Обяснихме на някакъв любезен чиновник, какво е положението и той много ни съчувства. Каза че вероятно ще ни върнат парите, но това трябва да го реши шефът, който в момента не е в агенцията. А изобщо днес ще се появи ли? - Попитах аз. Щял да се появи след 10,30 часа. Слава богу - помислих си - още имаме шанс. Прибрахме се в хотела, като уговорихме същото такси за 10,30 и отново се появихме в агенцията. Първите ми думи, когато отново влязох вътре бяха - "Шефът дойде ли?" Шефът беше дошъл! Разказахме за пореден път историята си и обявихме, че си искаме парите. Шефът каза, че няма проблеми, обади се по телефона в Покхара и от там потвърдиха, че тези двамата наистина са си купили билети, не са измамници, и щом като не са летяли, и не могат да летят утре, то ще трябва да им се върнат парите... Агенцията не разполага с долари и евро, обяви шефът, ще ви върнем рупии. Десетина минути след това имахме обяснения на по-висок глас, като ние твърдяхме, че в България рупии не ни трябват, но шефът беше непреклонен и ни наброи за двата билета 16 000 (шестнадесет хиляди) рупии. Пецана се зарадва, но аз побързах да охладя радостта му, понеже знаех, че тук много охотно сменят евро и долари за рупии, но обратния трансфер (ако изобщо се съгласят да го направят) извършват с крайно неудоволствие.

Отидохме в едно обменно бюро и там веднага ни отказаха обмяна. Отидохме в една банка и там също ни отказаха. Аз го ударих на молба и им разказах цялата история, как не сме летяли до Еверест и сме успели да получим в последния момент тези пари. Хората се оказаха разбрани и срещу малка комисионна от наша страна успяхме да се сдобием със 180 евро, или по 90 евро на човек. И двете страни останахме много доволни от сделката. Сделките са основата на цивилизацията!

Върнахме се в хотела и стегнахме за последно багажа си. И понеже до времето за излитането ни от Непал имаше още няколко часа решихме да се уредим с едно последно забавление с Пецанов.


Велорикша.


Работилница за велорикши и велосипеди.


Велорикша и водачът и.

Наехме една велорикша за обиколка из Тамела и Катманду с малкото рупии, които ни бяха останали. Направихме някоя и друга снимка, до като рикшаджията опъваше жили, за да ни разкарва с това колело из улиците, а после ни стана скучно само да се возим, и започнахме да слизаме, и да бутаме велорикшата, когато стигнехме наклон, и муртапът закъсваше.


Гледки от велорикшата. Вижда се и главата на водача. Напречната летва, която се вижда на снимките е на рикшата. Там се опъва найлон, ако завали, за да пази сухи водачът и клиентите. Иначе рикшата е кабрио.


Разглеждаме и храмове.


Из улиците на Катманду с рикшата.

По едно време Пецана се качи на колелото и покара малко рикшата за тренировка вместо водача. А после аз започнах да разчиствам пътя със силни викове на български от рода на: "Пази се". "Дай път". "Не се пречкай пред рикшата". И разни други от сорта. Това вече хептен подкара купона. Непалците наоколо се смееха и даже някои от тях също започнаха да викат. "Дайпат". "Пасисе". Сега вече и ние се заливахме в смях. Голямо шоу, като за последно се получи из центъра на Катманду в Тамела...


Пецана и аз се забавляваме в рикшата. Снимката е размазана поради друсането и веселбата.

После се прибрахме в хотела.

Вечерта в 19,00 часа излетяхме oт Катманду за Абу Даби. Кацнахме там след 5 часа полет.


Летището в Абу Даби.

Оттам излетяхме за Бахрейн, където стигнахме, след около час. Започнахме да връщаме часовниците си назад.

В Бахрейн имахме 9 часа престой и спахме в хотел осигурен ни от Гълф еър. Хотелът беше четири звезден в града, където ни откараха с микробус. По магистралите там въпросният бус вдигна 100 км/час, което определено малко ни ошашави. Бяхме отвикнали от магистрали и от такива скорости за движение на тези превозни средства...


Хотел Байсан в Бахрейн. Четири звезден.


Фоайето на хотела.


Ева, Евгени и Пецанов си почиват във фоайето на хотела.


Хотел Титаник в Бахрейн.


Гледки от Бахрейн.


Пейзаж от Бахрейн. Това в дъното в дясно на снимката е мост.


Товарим се на самолета.


Самолета е на Гълф Еър.

Сутринта в 9 часа излетяхме за Истанбул, където пристигнахме към 14,30 часа след обяд. Прибрахме си парапланерите и с метрото се изнесохме към Йени-отогар (автогарата). Извадихме късмет и намерихме автобус, който тръгваше за България в 17,30 часа. Срещу 30 лева за билет на човек тръгнахме към къщи. Тук повечето автобуси тръгват към България в 22,00 часа. На българската митница най-напред се хванаха за нашите огромни раници, но след като обяснихме откъде идваме ни оставиха на мира. Към 23,30 бяхме вече в Пловдив. Малко след полунощ аз слязох от автобуса на магистралата до бензиностанцията на Шел край Пазарджик и жена ми ме прибра с колата до дома.

С това приключението и пътешествието завърши.

Може би някога ще направим отново подобно пътешествие и този път ще видим, и Еверест.

септември-октомври 2005 г.
Владимир Чорбаджийски - ВладиЧ

<- Назад към началната страница